„А в старо време, когато един и същ човек станел водач на народа и на войската (δημαγωγός καί στρατηγός), устройствата се превръщали в тирания. Повечето от едновремешните тирани са станали такива от народни водачи. Причината тогава да става така, а днес не, е, че тогава народни водачи ставали военачалниците, защото хората още не били толкова умели в говоренето, а сега ораторското изкуство се е развило и водачи на народа стават умеещите да говорят…“ (Аристотел, 1995)
Започвам този текст с цитат. При това, не от кого да е, а от Аристотел, от неговата „Политика“ в превод на проф. Анастас Герджиков (стр. 146). Но не за да се позиционирам сред философите, а за да онагледя темата, която ще коментирам. И ще добавя още един цитат – от същия онзи Аристотел. Живял е преди повече от 2000 години, а сякаш актуален до днес!
„Демокрациите се променят най-вече поради разпуснатостта на народните водачи. Те обвиняват като частни лица клеветнически богатите и ги карат да се обединяват (общият страх свързва и най-големите врагове), или публично подбуждат народа срещу тях. Човек би могъл да види на много места да става така.“ (Аристотел, 1995)
Ще кажете – странна тема за размисъл. Какъв е проблемът, военен човек да ръководи взвод, полк, армия? А защо не и цяла държава?
Разбирам учудването ви, и затова бързам да ви разкажа за един „герой на нашето време“, харесван от много хора, защото съчетава образ на „силен човек“, с антисистемна реторика, с усещане за ред и стабилност, при това, идващ във време, в което обществото търсеше точно такъв тип лидер.
Генерал! Възприеман като образ на „силната ръка“, идващ от силови структури, много хора автоматично го възприемаха като човек, който „ще наложи ред“. При това във времена, в които редът е силно търсено качество.
Явяващ се като „антисистемен образ“, нашият герой се представя като човек „извън корумпираната политическата класа“. И „лошите“ коалиции. Да не говорим за олигархията! Затова и много хора го виждаха като алтернатива на старите партии.
Със собствен „комуникационен стил“, който някой българи чувстваха близък, а други чуваха това, което искаха да чуят. А и идваше от народа – от село[1], което създаваше усещане за близост и автентичност.
Обещаваше стабилност и прогрес. А след години на политически кризи, хората търсеха предвидимост. След умора от прехода и от коалициите, недоверие към политиците (и особено добре насадено от старите партии към младите „юпита“, дошли от Запада), част от народа търсеше решителен водач. И сами ГО позиционираха като „лидер“, който може да „укроти хаоса“.
Представяше се като гарант за проевропейския курс на България, но допускаше и връзки с Русия – за внос на петрол и газ, което резонираше с щенията на различни части от обществото.
И не на последно място медийна среда, която години беше благоприятна за него.
Припознахте ли го? Да?
Сигурно ще разочаровам мнозина, но това не е описание на днешния ни „президент-премиер“! Въпреки приликите. Това е описание на един друг „спасител“ – дошъл на власт през 2009 г. Сега вече се сетихте се, нали? Това е описание на Бойко Борисов! Вторият най-дълго управлявал министър-председател в българската история след Станко Тодоров. Бореше се с комунистите, щеше да разследва „тройната коалиция“, преследваше престъпността, прокарваше руски газопроводи…
Та за да не получим още от същото (било като Бойко, било като Станко), искам да дам моите „5 стотинки“, пардон – от 1 януари са вече „2,56 цента“ (по курса на БНБ) по темата.
…
Един висш военен може да бъде способен администратор, стратег и лидер в условия на криза. Но именно качествата, които го правят успешен във военната система, често го правят неподходящ за управление на държава в демократични условия. И причината не е в личността, а в самата природа на двете сфери: армията и държавата функционират по различна логика. И на различен принцип. И слава Богу!
Военната организация е изградена върху йерархия, дисциплина и безусловно изпълнение на заповеди. Там ефективността зависи от ясно подчинение и единен център на решения. В бойна ситуация няма време за продължителни дебати, компромиси или разнопосочни мнения. Това е работещият модел за армията. Но държавата – особено демократичната – не може да се управлява като казарма.
Политиката изисква не командване, а договаряне. Тя се основава на плурализъм, баланс между институциите и уважение към различните интереси в обществото. Гражданите не са подчинени – те са носители на права. Опозицията не е враг, а част от политическия процес. И когато един висш военен пренесе военния стил в държавното управление, съществува риск държавата да започне да функционира чрез заповед, а не чрез обществен консенсус.
Историята многократно показва, че когато военни поемат политическата власт, често следва концентрация на правомощия, засилена роля на службите, ограничаване на гражданските свободи и отслабване на демократичните механизми. Иначе казано – авторитаризъм. И това не е случайно — офицерите са обучени да решават кризи чрез силови инструменти, а не чрез институционални механизми. Не защото всеки военен е склонен към авторитаризъм, а защото професионалната му култура е свързана с ред, вертикално и централизирано управление. Това може да бъде полезно при извънредни ситуации, но е опасно като постоянен политически модел.
Освен това армията е призвана да защитава държавата отвън, докато политиката трябва да управлява вътрешното многообразие. Военният работи с мисловни категории като сигурност, заплаха, атака и победа. А Държавникът трябва да мисли и за социалната справедливост, за културата и икономиката, за образованието и дългосрочно обществено развитие. Управлението на общество не е „специална военна операция“, а сложен процес на балансиране между различни групи и интереси.
Друг важен аспект е символичният. Когато държавата се ръководи от висш военен, обществото може постепенно да започне да възприема силата и дисциплината като основни политически ценности. Това измества фокуса от свободата, правото и гражданското участие. Демокрацията се нуждае от активни граждани, а не от подчинени изпълнители. Негативни са не самите качества сила и дисциплина. Напротив – те са необходими – в армията, в кризисно управление, в институции, дори в личния живот. Проблемът възниква, когато тези качества се превърнат в основен политически принцип за цялото общество.
Политиката не е бойно поле. Ако силата стане водещ критерий, тогава убеждението, компромисът и не на последно място – правото, започват да изглеждат като слабост. А това подменя самата идея на демокрацията.
Всъщност, какво се случва, когато силата стане водеща ценност?
Един от първите симптоми, често незабелязан в началото, е НЕприемането на чуждото мнение. Несъгласието започва да се възприема като заплаха за властта. И ако в Демокрацията, дискусията и споровете са нещо нормално, а много често и необходимост, то в армията оспорването на заповед е проблем. Ако обществото възприеме тази военна логика, критиците лесно биват представяни като вредни, нелоялни или дори „врагове“. Това отслабва свободата на словото и обществената дискусия.
Друг проблем – йерархията измества равноправието. Това става, защото военният модел работи чрез ясна вертикала: началник – подчинен. Но гражданското общество се основава на идеята, че всички са равни пред закона. От тук идва и изразът „пръв сред равни“. Ако йерархичният манталитет доминира, хората започват да приемат, че някои имат „естествено право“ да решават вместо всички останали. Това подкопава гражданската автономия. Наблюдава се и обратния ефект – подчинените не смеят да проявяват никаква самоинициатива, защото чакат заповед „отгоре“.
А това се случва, защото при този тип управление, редът се поставя над свободата. Парадоксално, но това дори се харесва на част от подчинените. А за други – това е по-удобно. Цитирам Айн Ранд:
„…хората не искат да мислят. И колкото повече закъсват, толкова по-малко искат да мислят. Инстинктивно те чувстват, че трябва да го правят и това ги кара да се чувстват виновни. Така че ще благославят и следват всеки, който им даде оправдание да не мислят. Всеки, който превърне в добродетел — високо интелектуална добродетел – онова, което те знаят, че е техен грях, слабост и вина…“ (Ранд, 2009)
Дисциплината може да носи ефективност, но когато абсолютната дисциплина стане върховна ценност, Свободата започва да изглежда неудобна. Медиите, протестите, опозицията, гражданските движения – всичко това може да бъде разглеждано като враг, предизвикващ единствено „хаос“, вместо като част от здравата демокрация. Тогава част от обществото предпочита „спокойствието“ пред Свободата. А това вече е опасна подмяна! Обичайните проблеми започват да се решават лесно, като се свеждат до командни решения. Социални, икономически и културни въпроси рядко имат еднозначен отговор. Но военната логика търси яснота и бързина. И следва заповед, изискваща бързо и безусловно изпълнение. А в същност, в политиката устойчивите решения винаги изискват преговори, експертиза и търпение. И се взимат, с някаква форма на консенсус.
Какво е бъдещето?
Общество, което поставя Силата над Правото и дисциплината над Свободата, постепенно губи способността си да коригира властта. А без възможност за корекция всяка власт – дори добронамерена, започва да се самозатваря. И да се смята за непогрешима! Исторически това често води до режими, които първо обещават ред, а после ограничават плурализма. Примери за подобни трансформации могат да се видят в различни периоди на Чили, Египет, или в редица военни режими в Латинска Америка и Африка.
Както всичко в този живот – Истината е в баланса. В случая – баланс между трите власти – законодателна, съдебна и изпълнителна. Които, всяка „авторитарна“ власт се стреми да „обедини“ под своята шапка (фуражка). Силата и дисциплината са добродетели, само когато служат на закона. И те стават проблем, когато започнат да го заместват. Без съмнение, Държавата има нужда от ред – но ред, ограничен от права. Има нужда от решителност – но под обществен контрол. Иначе от граждани се преминава към поданици…
Разбира се, военните могат да имат място в политиката като граждани, експерти или народни представители. Но когато тяхната идентичност на командири остане водеща, възниква напрежение между военния манталитет и демократичната култура.
Една държава не трябва да бъде управлявана от висш военен не защото армията е нещо отрицателно, а защото гражданското управление изисква различна философия. Армията побеждава чрез ред и подчинение; демокрацията оцелява чрез свобода, дебат и ограничение на властта. Смесването на тези две логики рядко води до стабилна и свободна държава.
Всички европейски държави днес се ръководят от цивилни лидери, избрани чрез демократични избори. Това е резултат от дълга историческа тенденция: Европа целенасочено изгражда граждански контрол над армията, за да избегне повторение на военни режими от XX век. Един от последните военни държавници, доколкото познавам европейската история, е френският ген. Шарл дьо Гол – първият президент на Петата република. Който пък е принуден да подаде оставка по средата на втория си мандат след продължителна студентска стачка и профсъюзни протести.
Има и днес една държава, начело на която днес стои бивш военен – Петър Павел е настоящият президент на Чехия, встъпил в длъжност през 2023 година. Бивш армейски генерал и председател на Военния комитет на НАТО, известен със своята проевропейска и пронатовска ориентация.
Е, има и още един…
Sapienti sat!
[1] от 1969 г – град.
Библиография
Аристотел. (1995). Политика. София: Отворено общество.
Ранд, А. (2009). Атлас изправи рамене т.2. София: Изток-Запад.