- Кой печели, когато българинът напуска родната земя – „Матушката“, която търси работна ръка, или онези местни „агенти“, които превръщат народната трагедия в лична кариера? Че и ордени получават за това.
- Как една империя успява да излъже десетки хиляди българи с обещание за мечтания рай, а след оставя преселниците да умират в мизерия?
- Защо предупрежденията на Раковски и възрожденците звучат като вик от миналото, който и днес отказваме да чуем?
Съдържание
„Българска дневница“ (1857)
„Български книжици“ (1858 – 1862)
„Дунавский лебед“ (1860-1861)
Библиография
„Ей, братя мили българи! Събудете се вече от дълбокия сън! Стига сте спали и дрямали! Време е вече да опознаете приятелите и неприятелите си! Стига се вече мамихте от такива нищожни човеци…‘
Започвам с цитат. Цитат от 1861 година, а сякаш актуален и днес. Цитатът е от медия – коя, ще разберем малко по-късно.
А днес живеем във времена, в които медиите са навсякъде. Медиите, които като „четвърта власт“, имат силата да наблюдават, да коментират, да критикуват, и така да влияят върху останалите „официални“ власти – законодателна, изпълнителна и съдебна. Те не просто информират обществото, но и оформят общественото мнение и действат като коректив на властта. А нерядко – и като „бухалка“. Сигурно сте чували онзи афоризъм, че „политик и муха се убиват с вестник“! Затова, нека хвърлим, макар и бегъл поглед върху медиите. За телевизията ли си помислихте? Или за Фейсбук и Тик-ток? Не, ще цитирам печатните медии – онази позабравена думичка – „преса“. Позабравена днес, но само допреди 2-3 десетилетия основен източник на информация. А в последните години на Българското възраждане [1] през XIX век, периодът, който ще разгледаме днес – единствен.
„Българска дневница“ (1857)
„Българска дневница“ [2] е първият вестник, редактиран от Георги С. Раковски. Добре известно е отношението му към „преселението“ на българи в Русия, намерило израз в брошурата „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, издадена през 1861 г., която сме коментирали и в отделна част на паноптикума „Третото освобождение“ [3]. Но няколко години по-рано, темата бива коментирана и в „Българска дневница“.
Факсимиле от първа страница на в-к „Българска дневница“, бр. 2, 1857 г.
„А панславизъм, тая химерична мечтана идея, която (се) вмята насред като едно плашило, ние искрено му казваме на Българина, то не е познато какво нещо е … Българите, ако са славяни, както ги показват, то те ще бъдат такива и без да имат своя църква. …
Истинското намерение на Българите е, че те притеснени от една страна от панславизма, а от друга страна от панелинизма, еднакво вредителни за тях, искат да си останат Българи, и то от душа и сърце…“ (Раковски, „Българска Дневница“. 26.VI.1857 г.)
Факсимиле от „Българска дневница“, бр.1, 26 юни 1857 г.
„Панславизмът“, за който пише Раковски, е политическа доктрина, според която всички славяни трябва да се обединят в една държава. Идеята възниква още през XVII век, когато италианецът Мавро Орбини от Дубровник издава книгата „Царството на славяните“. Според автора, готите, славяните и българите са три дяла на един и същи народ. Идеята за панславизма намира благодатна почва, като се развива най-вече в Русия по времето на Петър I, удобно използвана в подкрепа на въжделенията му за хегемония над Проливите и Босфора. По-късно, на 19 януари 1769 г., Екатерина Велика дори ще издаде „Манифест към славянските народи на Балканския полуостров“, в който се казва:
„Ние, спазвайки нашия православен християнски закон и от съжаление за народите от същата вяра като нас, които страдат в турско робство и живеят в гореспоменатите райони, увещаваме всички тях като цяло и всеки един от тях в частност да се възползват от благоприятните за тях обстоятелства на настоящата война, за да свалят игото и да се върнат към предишната си независимост, като се опълчат, където и когато им е удобно, срещу врага на цялото християнство и се стараят да му причинят всякаква възможна вреда.“
Панславизмът се използва от Екатерина Велика и малко по-късно, в идеята за т.нар. „Гръцки проект“, целящ възстановяване на Византийската империя, начело с внука на императрицата – Константин, кръстен нарочно на името на последния византийски император. Византия, която трябва да включва Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). И ако се сещате за Русия, дето все ни мислела доброто – забравете – от България няма и помен!
„Панелинизмът“ от своя страна е политическа доктрина и идеология за обединение на всички гърци в една обща държава, който по-късно ще прерасне в „Мегали идеа“ – всички, населяващи тази държава, са гърци, без разлика на вяра и език – гърци, албанци, власи, арменци, турци и всякакви други. Убедителен пример за гръцкото влияние върху част от българите е не кой да е, а Васил Априлов – възрожденец, когото познаваме като основател и главен дарител на първото българско светско взаимно училище. Но за него Михаил Арнаудов ще напише друго [4]:
„ …през тези години той е убеден гръкоман, отрекъл е всичко българско у себе си и живее с духовните и политически идеали на пробудена Елада. Виден член на одеската гръцка колония, той взема присърце успехите на „великата идея“ и подпомага дейно, морално и материално, на Заверата от 1821 г., като улеснява изпращането на доброволци от Одеса за Гърция. Сам Априлов пише в „Денница“: „В 1821 г., когато трябваше да се даде помощ на гърците, които искаха да заминат за отечеството си, аз им отстъпих големия магазин при моята ракиена фабрика… и им дадох възможното пособие. Малко това, аз пожертвувах на тогавашните ефори и налична сума, която с много надхвърляше състоянието ми…“ Въобще той е бил в течение на 30 години щедър ревнител на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения. … Но идва часът за съдбовния вътрешен преврат. Достигнал 42 години, зрял умствено и наглед установен в своите национални симпатии, той бива поразен от историческите разкрития на Венелин – и дремещото българско съзнание избухва стихийно в душата му, за да го превърне като гражданин и патриот и даде нова насока на усилията му. От сега нататък и до края на живота си той ще бъде най-яркият и авторитетен апостол на българската идея, най-ревностният проповедник на българското образование и най-енергичният ратник за културното обособяване на българския народ.“ (Арнаудов, 1928)
Раковски, а и повечето от останалите български възрожденци ясно разбират и двете чужди идеологически влияния панславизма и панелинизма – и двете, еднакво неприемливи, и двете „вражески“ по отношение на българския народ.
Това няма да попречи на някои българи и до днес да изповядват форма не на панславизъм, а на някакъв „славофилизъм“ (от гръцки – любов, дружелюбие), и то конкретно – на русофилия! Уж сме славяни, но за останалите – поляци или чехи, които имат ясно отношение към Русия, за сърби, които нерядко са ни нападали в гръб – нито дума.
„Български книжици“ (1858 – 1862)
„Български книжици“ [5] е българско възрожденско списание, издавано от културно национално сдружение на българските общини „Българска книжнина“ от 1858 до 1862 г. в Цариград. Коментиращо обществени въпроси на времето като политика, литература, история, то е едно от популярните издания за времето си. С редактори Димитър Мутев, Иван Богоров, Гавраил Кръстевич, Тодор Бурмов, Сава Филаретов, в списанието статии и стихове публикуват и автори като Петко Славейков и Константин Миладинов.
Разработвайки темата за преселението на българи в „Матушката“, дето ни мислела доброто (преди „освобождението“, защото в края на XIX век, там бягаха единствено русофили – национални предатели, а в периода 1923 – 1944 г. – комунисти, преследвани за престъпления срещу властта), преглеждам медиите. Убеждавали руските пратеници, българи да се преселват в Русия, обещавали, докато в България не започнали да се връщат разочаровани българи и да пристигат писма от преселенци.
И попадам на писмо до чичо Станко. То, не е възпитано, човек да чете чужда кореспонденция, но пък писмото е публикувано в медия. Не, не във Фейса или в Тик-ток. Публикувано е преди 165 години, в „Български книжици“ и е адресирано до… всъщност, ще цитирам и заглавието, и писмото. Пък „всеки сам си прецèня“ (колкото му стига акъла)!
Многото писма и информацията, съдържаща се в тях, принудила вестник „Български книжици“ да започне да публикува тази, иначе лична кореспонденция:
„Писма за преселените и от преселените.“
Факсимиле от „Български книжици“ 1861 – бр. 20, октомври 1861 г.
Писма, които „припоръчваме на вниманието на читателите“, които „не щат предговор“, които „хортуват на сърцето и на умът…“! Ето едно от тях, което „Български книжици“ публикува на 24 септември 1861 г. с уговорката, че е „Препис на писмо из Крим“:
„Чичо Станко, какво ли казваш сега за нас? Какво направиха тия синковци, та ми не писъхъ? Стана три месеца, откак са отишли в благословена Руссия… Искамъ да ти пиша, ама как дати пиша, по кого да т и пратя писмо? Да имаше некий шарен сокол, да му връжия бело книжче чернословче, да го пратя в наше Ломско… Ама сокол нема, черна врана не отива. Поща на голъ кърь нема… Вчера доде бае Крачун, който утре отива за дома си вь Турско. Той ще ти каже всичко друго дето нема въ писмото ми, което т и пращам по него… Знай, че съм сам, жена нема, деца нема – тий отидохъ на небето, отидохъ да намерият мой татко и твой братко, а аз сам кукам, като кукувица, това направихме, чичо Станко, това е нашето добруване в пуста останала Руссия!… Ама кой да повярва, че в Руссия, в тая християнска земя ще бъде толкова зло! Ние си мислехме, че са пусти клевети…, а то било по-зло; ние мислихме да намерим рай, а то пропаднахме в пъкъла. Ах де са нашите зелени ливади…, де са студените ни извори? Всичко далеч, далеч! За зелени ливади намерихме тука гола пустиня, за буйни ниви намерихме вихрушки от песък, за лозя на мерихме пусти камъщи, за студени извори намерихме вонещи блата. Това е наш рай!… От пусти, тежки мъки и неволи половината от нас, дето се преселихме тука. не останаха, а какво ще бъде зимне…, когато захванат сухите студуве, без къщи, без колиби, без покрив, голи, без хлеб!… Ето ти големите обещания на пустите лъжци, които люто ни излъгаха! Не къща. не колиба, не вол, не крава, не кон, не магаре, не хлеб, не слама, на ти 120 карбовни па си приготви всичко, купи си всичко! И то не стига, ама от сега зеха да ни мерът, кой иде за добър войник!“
Прилагам цялото писмо на българския преселенец. Четох го няколко пъти и все се изпълвам с тъга – от една страна е очевидна привързаността на българина към своя роден край, от друга страна – за кой ли път нашего брата е бил измамен! Измамен, с очевидно неизпълними обещания от страна на „Всякога проклета Русия“. Но още повече притеснения за преселниците буди последното изречение: „ами от сега взеха да ни мерят, кой става за добър войник!“. Според обещанията на емисарите, преселниците не трябвало да бъдат изпращани на военна служба до втора генерация, а пък и до по-късно. А службата в царската войска продължавала 35 години! Но кога ли Русия е спазвала обещанията си!
Факсимиле от „Български книжици“ 1861 – бр. 20. стр. 351
Факсимиле от „Български книжици“ 1861 – бр. 20. стр. 352
„Дунавский лебед“ (1860-1861)
„Дунавский лебед“ [6] e вестник, издаван от Георги Раковски, печатан в Белград малко повече от година – от 1 септември 1860 до 24 декември 1861 г.
Веднага след края на Кримската война (1853-1856) [7] и година преди излизането на първия брой на вестника, във Варна e основано руско вицеконсулство, като за вицеконсул е назначен Александър Рачински [8]. Още с пристигането си, той се проявява като „специален руски агент“ по преселението, агитирайки българите за напуснат Родината си в посока Изток, с което попада в полезрението на „Дунавский лебед“. Наблюдавайки действията на доста руски, но и български „агенти“, вестникът започва да публикува сведения и доклади за действията им, като на 22 септември 1861 г. пише за Рачински следното:
„Българский народ и въобще сички Християни поданни Турция достигли са в едно твърде жалостно положение, кое не ще забави да ги хвърли в една крайна отчаяност! … Най-после много (чужде)странни агенти се ползват от това бедно положение на българите и под наложени имена на филолози, археолози и богословци се вмъкват между простодушните селяни и ги лъжат с пари и мечтателни обещания да остават завинаги бащиното си мило огнище и да се преселят в пусти места!
Един от тех агенти е познатия интригант върху Българския свещен въпрос г-н Рачински, человек с развратно поведение. Той е успял в Одринска област да примами на това народоубийствено преселение 10-15 села, от които някои са вече тръгнали да се заробят тия и децата им вечно. От всички лошавини и злини това е най-голямо за Българския бедния народ, защото му се разорава милото Отечество и разтлейва народността!“ (Дунавский лебед, бр.51, 22 септ. 1861)
Факсимиле от „Дунавский лебед“, бр.51, 22 септ. 1861
Разлистваме друг брой на вестник „ Дунавский лебед“ – бр. 54 от 10 октомври 1861 г. И още на първа страница виждаме заглавие: „България. Жалостни известия за преселилите се клетници – българи в пуста Русия.“. Заглавието е красноречиво, но нека видим част от текста. Четем:
„ … отишли са три кораба в Русия с петстотин и три домородства (семейства) българи, три хиляди сто и петдесет и шест души…
А от Галац получихме писмо…
„Тая неделя минаха още три шлепа и три кораба, натоварени с българи от Видинска област, които отиват да се преселят в руските пустини!“
Факсимиле от „Дунавский лебед“, бр.54. 10 октомври 1861 г.
„Онзи ден дойде един приятел… Той се срещнал с онези българи, които били дошли в Одеса да докажат на правителството, чийто агенти лукаво ги излъгали… Там нямало нито дървета, нито ливади, нито ниви, нито вода, а било само една гола и дива пустиня!…“
Факсимиле от „Дунавский лебед“, бр.54. 10 октомври 1861 г.
„Руското правителство им дава по 10 копейки за 24 часа… човек за 10 копейки хлебец не може да си купи! Заради това, тия окаяни българи дошли в Одеса да предложат на правителството или други места, според обещанието си, с гори, с води и с хубава земя да им даде, или да ги пусне да се върнат в милото си Отечество. Правителството им отговорило, че то няма други места освен тия пустини, а за да се върнат назад, то не им дава никакви средства!…
Местата, по които се намират тия окаяни българи, вече се изпъстрили с гробища и клети майки и сродници, които всяка сутрин пищят и плачат над гробовете…“
Факсимиле от „Дунавский лебед“, бр.54. 10 октомври 1861 г.
От друга дописка, в същия брой на вестника разбираме, че
„Според „Цариградски вестник“, г-н Найден Геров от Копривщица, руски агентин в Пловдив, се украсил с императорски орден „Св. Станислав – трета степен“. Г-н Найден трябва да е направил големи услуги на Русия, а особено в последното си пътешествие в Цариград!…“
И не само Найден Геров. И „видинската пияница Йошев“, и тя била „украсена с два руски ордена.“ Но малко по-надолу следва предупреждение:
„Ей, братя мили българи! Събудете се вече от дълбокия сън! Стига сте спали и дрямали! Време е вече да опознаете приятелите и неприятелите си! Стига се вече мамихте от такива нищожни човеци…
… преселението а вас е смърт, за чедата ви убийство, а за Отечеството ни – разорение!“
Факсимиле от „Дунавский лебед“, бр.54. 10 октомври 1861 г.
И отново „Дунавский лебед“, от неговия следващ брой – №55 от 17 октомври 1861 г.:
„Не стига тегло от гръцко духовенство, от проклети папищаши [9], от турски управители, от протестантизма, но ето че се яви и най-пагубното а българите преселение в Русия. Ах, Боже! Има ли още да ни наказваш… Мили братя, дето ще ходите да се скитате из руските пустини, и Бог знае до где ще стигнете, ще ли останете от 100 души 10,…* (*… ката-ден мрат по 100 души! Около Сулина казват, не може да видиш друго освен окаляните българи, събрани на купчини, да оплакват невинните си дечица и любезните си мъже, гласът им ехти по целия Дунав, но кой да ги чуе! Никой, освен Бог, защото не допущат да се приближи никой до тях!…) … Въистина теглото ни вече е несносно: данъци тежки, каквито не може да ги бъде, убийства, насилия, грабежи, неправда се за българина, в Русия по-добре ли е? Попитайте някой приятел, който е ходил, той ще ви каже, какво е Русия, че там е 10 пъти по-лошо, там няма студена вода, няма зелени гори, като в нашето Отечество, там ще живеете в пещери под земята, ще работите за другите, а вие ще мрете от глад! Каква нужда има Русия от нас да ни се моли да се преселвате и да жертвате толкова – с пари да ни подкупва? Ако кажем, че Русия иска доброто ни, тя имаше случай да ни помогне, макар и да сме тука, не ще и пак не ще! … Русия се показа вече явен неприятел на българите, като най-много действова се пратят свещеноначалниците ни на заточение! На това като сте вече уверени, какво се лъжем на обещанията руски? Защо не изпъдим из Отечеството си агентите, които за кора хляб продават цял народ? Братя Българи! Влезте в съзнание оставете се от това, пагубно за нас, преселение! … Аз братя ходих в Русия да видя тия места за злощастните приселци приготвени, видях всичко там, не е за българи, казвам ви искрено, послушайте немощния ми глас! Братя, стойте си в милото ни отечество, търпели сте 450 години, потърпете още една година, та добър е господ и за нас!…“
Факсимиле от „Дунавский лебед“, бр.55. 17 октомври 1861 г.
И още един разказ, отново от вестник „Дунавский лебед“, бр.57. от 31 окт. 1861г.:
„Завчера дойда от Одеса един от Видинските български села на име дедо Стоян, кого са били изпратили съселяните му да обиди местата в Руссия и ако бъдат добри, да са върни и да им разкаже, че да идат и те. Но що ми приказа за тамошните преди малко време загубени от отечеството ни българи! До две тисящи (хиляди) души лежат на полето като скотове, без огън, без покривало, даже и гладни, защото само на 6 копейки на ден имали за храна секоя душа! Освен това и 15 до 20 души мрат всеки ден!… Нека бие съвестта ония черни души, които станаха причина и ги подбудиха на това убийствено преселение!… Тоя старец, дедо Стоян, отива да разкаже и не само на селото си, но по сичкото окръжие Видинско и Ломско, да не би някак си да се помястят от мястото си, че ще си оплакват дните с кървави сълзи! Той беше дотолкова обеднял, че нямаше и що да яде, та му помогнаха …“
факсимиле – „Дунавски лебед“. бр.57. 1861 31 окт. – стр. 229
Разгледахме няколко броя от само три издания – вестниците „Българска дневница“, „Български книжици“ и „Дунавский лебед“. Ще разгледаме и други от онзи период. Но от дописките ясно се вижда, че една от основните теми, занимавала българската преса през 50-те и 60-те години на XIX век е темата за преселението, организирано от Руската империя – масово събиране и преселване на българско население (особено от Видинско, Ломско и Белоградчишко). Едва ли днес, някои се заблуждава, че Русия е водена от братски – славянски или християнски подбуди! Истината е, че всъщност „Матушката“ преследва няколко основни политически, демографски и икономически цели.
След Кримската война (1853–1856 г.) стотици хиляди ногайски татари и черкези, лоялни на Османската империя, масово напускат Крим и Кавказ. Русия спешно се нуждае от работна ръка и опитно земеделско население, което да засели и обработва тези стратегически и плодородни, но останали пусти земи в Таврия и Бесарабия. Разбира се, предпочита християни, които да играят ролята на „буфер“ в оголената южна част на империята, с оглед евентуални следващи войни с Османската империя.
Руската дипломация се възползва от тежката икономическа криза в Северозападна България. Руските агенти обещават на изстрадалите български селяни безплатна земя, парична помощ и освобождаване от данъци в рамките на империята. И както обикновено се случва, за да могат да набират преселници, руските агенти давали доста големи, но в много случаи неизпълними обещания. Обещавали руските консули Александър Викторович Рачински и Михаил Александрович Байков, обещавали, но те били в България, а „изпълнителите“ на обещанията в Русия. Но те не били единствени – за тях работели и българи.
Вече разбрахме, че Найден Геров [10] е получил орден. И ако „Дунавский лебед“ не знае, защо Геров получава руския орден, то руската Wikipedia [11], знае:
Скрийншот от рускоезичната версия на Wikipedia – 11 септ. 2026 г.
В превод:
„Найден Геров е назначен за руски вицеконсул в гр. Пловдив през 1857 г., което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си работа. В следващите години той многократно изразява неодобрение срещу национално–революционното движение, остро критикува Георги Раковски и прехвърлянето на войски от Влашко и наричал Васил Левски чуждестранен шпионин.“
Не сме изненадани – ако Апостолът беше жив, щеше да бъде наречен „фашист“ или по-мекото „соросоид“, но в ония години се разминава само с „чуждестранен шпионин“! Чий? Няма значение.
(следва)
Библиография
Арнаудов, М. (1928). Български писатели, Животъ, творчество, идеи, т.1. София: Факелъ.
Минкова, Л. (1974). Възрожденският просветител Захари Княжески. Литературна мисъл(Година XVIII, Кн. 3), 125-134. Извлечено от https://litmis.eu/bg/archive/1974/issue-3
[1] https://bg.wikipedia.org/wiki/Българско_възраждане
[2] https://bg.wikipedia.org/wiki/Българска_дневница
[3] https://www.osvobojdenie.net/1861-Преселение-в-Русия-или-руската-уб/
[4] https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/1/vaprilov.htm
[5] https://bg.wikipedia.org/wiki/Български_книжици
[6] https://bg.wikipedia.org/wiki/Дунавски_лебед
[7] https://bg.wikipedia.org/wiki/Кримска_война
[8] https://bg.wikipedia.org/wiki/Александър_Рачински
[9] Папищаши – събирателното за „латини“ или „франки“, олицетворение на Запада и неговата църква, (от гръцки език – „папистес“)
[10] https://bg.wikipedia.org/wiki/Найден_Геров
[11] https://ru.wikipedia.org/wiki/Геров,_Найден
[12] https://bg.wikipedia.org/wiki/Захарий_Княжески