На българите интересуващи се от история, отдавна са известни думите на Аксаков: „Всяко тържество на България е смърт за Русия“ – думи, изразяващи скритото, а понякога и съвсем открито отношение на Руската държава към България. В интерес на историческата истина трябва да кажем, че горепосоченият цитат, всъщност излиза от устата (или по-скоро от перото) на Захари Стоянов, който в статия във в. „Независимост“ от 12 март 1886 г., наред с друго пише:
„В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители“.
Какво кара Захари Стоянов да изрази толкова остра позиция по отношение на руската политика и в частност – Иван С. Аксаков. В енциклопедиите, името на последния се свързва с думите „руски публицист, обществен деец, славянофил“. Акцентирам върху последното определение – „славянофил“ – разбирай, човек, обичащ славяните и работещ за тяхното добруване. На всички славяни!
В статия във вестник „Русь“ от 18 декември 1885 г, „славянофилът“ Аксаков коментира Сръбско-българската война, случила се след Съединението на България с Източна Румелия и последвалото изтегляне на руските офицери от Българската армия (преводът е мой, но прилагам и факсимиле на оригинала):
„А междувременно, допускането на тази война беше, по наше искрено убеждение, фатална грешка на нашата дипломация. Нищо не е усложнило повече цялата тази, първоначално доста проста история. Ако не беше тази война, нямаше да има нито поражение на сръбската армия, което даде възможност на Австрия да стане спасител на Сърбия и да засили колебаещото се влияние там, нито българските победи, които спасиха княз Александър от жалкото състояние, в което се намираше, и създадоха за него лично нова и малко желана ситуация за Русия – ситуация, с която цяла Европа сега видимо и демонстративно се съобразява, може би ще трябва да се съобразяваме и ние. – „България, която дължи съществуването си изцяло на Русия, която преди седем или осем години дори не съществуваше в точния географски смисъл, който Русия създаде със своята кръв и жертви — за която само преди три месеца не можеше да се говори за никаква външна политика без Русия, още по-малко за някаква война или каквито и да било мирни преговори — България сега играе ролята и дори се третира като политическа единица, като самостоятелна, макар и все още не голяма, но напълно независима от Русия, сила! Според единодушните показания на нашите руски офицери, служещи в България (а видяхме доста от тях), преди три месеца, в първите дни след Румелийския преврат, нашите опити срещу България бяха толкова нетактични, че би било достатъчно за нас, офицерите, да заявим на войските, че руският цар не одобрява този преврат и забранява на войските да се придвижват в Румелия – войниците щяха да се подчинят безпрекословно, а за масите няма какво да се каже: те все още продължават да се молят в сърцата си (точно така, имаме достоверни данни за това) за скъсване с Русия. Известно е, че след отзоваването на руските офицери, българското правителство беше принудено да заблуди войниците и народа, като ги убеди, че Русия се е съгласила с въстанието и отзовава офицерите само от „политическа хитрост“… Сега, разбира се, властта на българите е изцяло в ръцете на княз Александър.“
Факсимиле от в-к „Русь“, бр. 25, 14 декември 1885 г.
От цитата разбираме, че „славянофилът“ Аксаков, уж милеещ за България, очевидно е разочарован от „фаталната грешка“ със започването на Сръбско-българската война, довела до поражение на сръбската армия, което пък дава възможност на Австрия да стане спасител на Сърбия. Удобно пропускайки, че Русия се явява подстрекател на същата тази война. Може би тук е мястото отново да напомним, че само няколко дни след Съединението, Русия отзовава руските военни. И това не е случаен акт, а преднамерена позиция. Това разбираме от друг документ.
През 1892 г. излиза сборникът с руски документи „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“, в който намираме интересна телеграма:
На която отговорът е:
Излиза, че Русия целенасочено изтегля офицерите си от България, с което подпомага агресията на Сърбия срещу България.
Да се върнем обратно към статията на Аксаков, от която ясно личи колко е разочарован авторът от факта, че България, която доскоро не е можела да има никаква самостоятелна външна политика без Русия (да напомня, че съгласно Берлинския договор, а и съгласно прелиминерния Санстефански, Княжество България е васално на Османската империя, а не на Русия!) – та същата тази „България сега играе ролята и дори се третира като политическа единица, като самостоятелна, макар и все още не голяма, но напълно независима от Русия, сила!“ И не само. Признава, че руският цар не одобрява Съединението, признава и че българското правителство било принудено да заблуди народа, че Русия се е съгласила с въстанието и отзовава офицерите само от „политическа хитрост“. И че властта на българите е изцяло в ръцете на княз Александър.
По-нататък, Аксаков продължава:
„Ако по-горе посочихме промените, настъпили в положението на България, промени, благоприятни за княз Александър и неблагоприятни за руснаците; загубата на значителен дял от нашата власт и влияние в държавата, която самите ние толкова наскоро призовахме и създадохме – то това със сигурност не е от чувство на обидена патриотична гордост или дребнаво раздразнение, че България някога е била наша, а сега се е измъкнала изпод нашата власт, осмели се е да бъде независима и т.н. Ние не скърбим за изкривяването и изопачаването на нейното правилно развитие, а за нашите собствени, исторически пътища. Нито България, нито която и да е друга балкански държави са призвани, нито пък могат да намерят истинска политическа независимост. Те ще бъдат вечно измъчвани, вечно изтощени от взаимна политическа завист, съперничество и враждебност, в собствените им граници, при конституционния режим, който отчасти вече им е даден, отчасти им е обещано подобно независимо бъдеще, те ще се превърнат просто в игра за партиите.“ (…)
„Само за Русия, само гравитирайки към нея под една или друга форма, всеки отделен славянски организъм може да живее, да съхранява своята идентичност, да се развива в духа на своята национална самобитност и да дава своите духовни плодове за човечеството. Само чрез Русия славянските племена са призовани към създаването на славянския свят, към общото всеобщо-историческо служение. Всяка славянска държава, всяко славянско племе, което прекъсва външните или духовните си връзки с Русия, е обречено на унищожение или на съдбата на Сръбското кралство – сега нещастен роб на Австро-Унгарската империя…“
„Този въпрос, отчасти поради наше собствено недоглеждане, сега възниква и за България. Разбира се, чужденецът и иноверец княз Александър е способен сам да издигне България до нивото на независима политическа сила и да я постави на пътя на нормално национално развитие; не по-способни да постигнат тази цел са така наречените интелектуалци, на които липсва каквато и да е интелектуална или духовна независимост, а чиито идеали са извлечени изцяло от чужд живот, от антиславянска мисъл. Тактично, а иначе, отказала се от тясната си връзка с Русия, България няма друга перспектива, освен да попадне под влиянието или (за да повторим германския дипломатически термин) да бъде привлечена в „сферата на властта“ на Австрийската империя, нейния най-близък съсед. Това означаваше – дори във връзка с евентуално нарастващата зависимост на българите от руската власт – да разменят кукувицата за ястреба! Може ли подобна перспектива да плени България?
Колкото и пагубно да е това за България, то е еднакво вредно и за интересите на самата Русия. Няма нищо по-невежо и дори глупаво от това да се отнасяме към настоящия въпрос за отношенията ни с България, Балканския полуостров и славяните като цяло – от позиция на снизхождение, с презрение или безразличие. Най-забавното е, че такива слабоумни политици едновременно настояват, че на Русия й трябват само Босфорът, проливите, свободен изход от Черно море и нищо повече! Такива коментари се срещат към момента на писане на това в руската преса, предимно в Санкт Петербург… И ако го подарите, или ако се опитате да изгоните Русия от България по един или по друг начин, то така неминуемо ще я изоставите в австрийската сфера на влияние, политическо и културно! Никакви дипломатически комбинации няма да спасят нито България, нито нас от това… Е, тогава кажете сбогом и на „проливите“, и на „Босфора“! И след като сме се сбогували с тях, скоро ще трябва да се сбогуваме и с Черно море и да се спуснем на ниво, по-ниско от това на треторазрядна сила. Велика държава, която е предала призванието си, пада по-бързо и по-дълбоко от всяка малка държава, която никога не се е издигала.“
Аксаков, волно или неволно припомня за „слабоумните политици“, че и преса в столицата Санкт Петербург, които „настояват, че на Русия й трябват само Босфорът, Проливите, свободен изход от Черно море и нищо повече!“. Проливите – вековната мечта на руската политика още от времето на Петър I! А май и от преди това…
В края на статията заемаща над 3 цели вестникарски страници, Аксаков заключава:
„Във всеки случай, Русия сега трябва да реши важния за нея въпрос за съдбата на самия княз Александър. Ако нашето правителство реши да се съгласи на лична уния в лицето на този княз, тогава – трябва да предположим – то ще постави това съгласие с условия, които биха позволили реално възстановяване на статуквото ante, което е съществувало за нас в България преди 6 септември тази година: българската армия трябва отново да стане част от руската армия, трябва отново да имаме руски военен министър там и може би да вземем други мерки, за да защитим България от нови авантюри и от властолюбивите машинации на англичаните или австрийците, които са еднакво пагубни както за България, така и за Русия. И не е ли възможно, чрез мирни преговори с Румъния, да ни върне Добруджа?“
Аксаков, на когото на много места в Родината ни има кръстени улици, че и цял град, „славянофилът“ Аксаков всъщност признава – иска възстановяване на статуквото, иска руска войска, че и военен министър в София! И за капак на всичко, България да предаде Добруджа на Русия!
За какво „освобождение“ говорим тогава? Проливите, Добруджа, руска армия и руски военен министър в София… Абе, „освобождение“ по руски.
Дори и само цитираните по-горе абзаци биха били достатъчни да предизвикат гнева на Захари Стоянов – поборник, активен участник в Априлското въстание и организатор на Съединението на България.
Искам да цитирам целия текст за Захари Стоянов. Защото е до болка актуален, сякаш писан днес.
„Г-ну И. С. Аксакову, редактор на в. „Русь”,
Ако от 6 септември насам другите ваши събратя, руски вестници: „Московския ведомости“, „Новое время“, „Варшавский дневник“, „Киевлянин“, „Русский куррьер“ и пр., и пр., бълваха само яд и злоба против нашето общо дело, то вие, уважаемий старче, стъпихте по на друга почва. Ако поменатите вестници например казваха, „че братушките“ са народ неблагодарен, че „революционерите“ трябва да се накажат, че турците трябва да се подпомогнат, за да завземат Източна Румелия и пр., то вие отговаряхте по-меко и по-снизходително, че България не трябва да има нищо свое, че нейната войска е войска руска, че руското правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък.
Благодарим ви за откровеността. С това вие показахте, че сте руски патриот. Но позволете и нам да ви заплатим със същата монета, т. е. и ние да бъдем така откровени патриоти като вас. Вие сте горещ славянофил, познавате славяните, знаете, че в славянската натура е, щото всяко нещо да се говори ясно и открито. Освен това ще да бъдете така великодушни и търпеливи да чуете и нашето слово, словото на ония, които вие искате да унищожите, да слеете и затриете политически от лицето на земята. Няма да откажете, че и кравите ритат, когато се наруши тяхното кравешко право.
Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо съществувание — благодарим ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гониме, за което пак сами себе си ще обвиняваме? Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съвети през гори и планини, да ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомняме за вас само ония минути, когато вие гонехте неприятеля! А ако искате да помагате на своите „деца“, то може и отдалеч, там, дето нашата ръка не стига. Повярвайте, че вашата намеса в нашите домашни работи: кой да бъде министър, где каква църква да се направи и за какво да пишат вестниците и пр., е услуга смешна и нищожна. За да се уверите, че ние говорим право, благоволете да посетите трите части на България: Македония, Тракия и Княжеството. В първата, Македония, гдето не е стъпил крачецът ни на Ернрота, ни на Ремлингена, ни на Сорокина, руският цар е господ, Русия е земя обетована. В Тракия руският цар е свети Петър само. А в Княжество България, гдето по-отблизо са запознати хората с вашите „порядки”, руският цар е просто цар и човек.
Да си бъдем сами, да си разравяме огнището със своите собствени ръце — ние желаеме и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-поразителни факти, че опеката над народите, била тя православна, или гнило-западна, е убийствена. Ние знаеме, че там, гдето народите не са се допущали да се месят в собствените свои дела, там тия народи са си останали деца пеленачета.
В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!
И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много добре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита щастлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ нейната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славянските племена е чингизхановско. Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност, всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината. Че това е вашата любима девиза, вашата мечта — фактите са много. Вие скърцате злобно на нашия княз (26 брой , „Русь”) защо той в своята прокламация към българските войници е споменал имената на славните ни царе Крум, Борис и Симеон; защо той не е казал, че българите нямат нищо, че всичко те дължат, и победи, и сполука, на вашите генерали и офицери — на тия офицери, които дезертираха от нас?
Турците, които са агаряни, немците и унгаритe, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено!
Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители. „Всеки, който не е с вас, той е против вас.“ После нашите победи при Пирот вие говорехте в своята газета: „Защо и княз Батенберг не е добре с нас, та да можем да го похвалим за победите му?“ А какво ви е направил българският княз, та не можете да му признаете едно право? Какво ви е той прегрешил ? Вината му се състои в това тежко престъпление, че не послуша вас, Катков и други да измени на България, да продаде нейните интереси на една чужда държава. За същите тия грехове и Богориди стана за вас лош. Ние бяхме очевидци, когато вашите дипломати в Пловдив през 1884 г., като наближи срокът за генералгубернаторството на принц Богориди, държаха едната си ръка един чек от 40 000 лири, а в друга — орденът „Св. Ана“ с мечами. „Друго не искаме от тебе — говореха, — недей разсъждава и слушай каквото ти заповядаме: хем генералгубернатор ще си останеш, хем 40 000 лири ще имаш, хем „Св. Ана“ за заслуга.
„Аз съм честен човек, нека моят наследник направи това“, отговори Богориди. „Ти си враг на Русия и като такъв трябва да паднеш“ — казаха вашите дипломати. По едно време нашата преса беше прогласила, че такъв един подарък за заслуга (от около 3 000 000 рубли „чистаго серебра“) е бил предложен и на нашия княз. Но тъй като и той последвал примера на Богориди, то станал „враг на славянството“.
Не обичате вие волнодумството, уважаеми. Много ви е драго, като чуйте тълпата да вика гологлава „ура“. Ето защо вие кълнете в България и конституция, и интелигенция, и литература, и всичко друго, което мисли. Колко ще ви бъде вам драго и едва ли ще да има от нас по-добър народ, ако по селата ни наместо училища се издигат камбанарии, ако мястото на Народното събрание е някаква си Киево-Печорска лавра, ако попът е пръв в селото, ако камбаната е единствената душевна храна на всекиго. Далеч от нас такива доброжелатели. „Не им щем ни меда, ни жилото“ — както каза нашият съотечественик Др. Цанков едно време, когато в главата му имаше съвест и разум.
Не желаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с красния шапочки”?
Кой, та не вашите агенти на 7 и 8 ноември, когато България рискуваше да се закопае на Сливница, ходеха из Румелия да бунтуват жените против правителството? Кой в същите тия дни пиеше шампанско в София за победата на сърбите, та не вашият агент? И защо всичко това? Само за жестоко отмъщение, само за туй, че и в българите се появила капка самостоятелност, че и те са се показали като народ, че и от тях ще се родят авторитети. А според вас всичко това трябваше да се замести с „бит по сему“, с c милостиво съизволение и с фелдфебелска „опитност“. Когато вашето славянско чувство се възмущава от историческите имена Крум, Борис и Симеон, то лесно да се убеди човек колко ще бъдат вам противни и ненавистни и новите крумовци. Но стига засега толкоз! …“
в. “Независимост”, 12.03.1886 г.
Позволих си да цитирам цялата статия на Захарий Стоянов, която ще оставя без коментар. Статия, която обяснява защо много от произведенията на Джендо Джедев, както е истинското му име, бяха десетилетия неизвестни за широката публика. Обяснява и защо един уж български президент, замени портрета му, с този на русофила Иван Вазов от залата за срещи в президентството.
Или по-скоро, коментарът ще бъде – и тогава, а май и днес
„Всяко тържество на България е смърт за Русия!“