Съдържание
„Идеалният субект на тоталитарното управление не е убеденият нацист или убеденият комунист, а хората, за които разликата между факти и измислици вече не важи.“
Започвам с думи на Хана Аренд (1906-1975) – немско-американски политически теоретик и философ, оказала сериозно влияние върху съвременната философия с книгата си „Тоталитаризъм“, в която разкрива механизмите на действие на тоталитарното управление, поставяйки под общ знаменател и двете идеологии – фашизъм и комунизъм. Част от методите на въздействие на тоталитаризма е именно Културата – не само за развлечение или за възпитание, а и като част от Пропагандата. А за да опишеш Културата на един народ, няколко книги няма да стигнат! Но за да разбереш липсата й са достатъчни само няколко думи от средностатистически събеседник.
„Книгата е прозорец към Света“. Тези думи са чували от децата у нас – и сега, и по време на Соца. И наистина е така. Друг е въпросът, че ние, отрасналите в онези години помним делението на „Социалистически лагер“ и „Капиталистически свят“. Ми то си беше „Свят“, отделен от нас – с гранична бразда с кльон, с „желязна завеса“, с граничари, които стреляха на месо за да изкарат няколко дни отпуск за награда. И разбира се – с Берлинска стена. Обясняваха ни, че са издигнати, за да ни предпазят от диверсанти, които искат да унищожат хубавата ни Родина, и да свалят „най-прогресивния строй“. А всъщност бяха, за да спрат бягството навън. Виждате ли – дори сега, неволно използвах думата „бягство“, а не излизане, напускане, пътуване… че кой ще бяга от хубавото!
Та книгите си бяха прозорец, само че на килията, в която живеехме. Малко прозорче, и то – с решетки. А хората четяха. Друг е въпросът – дали и колко. Защото, за да се докопаш до качествена книга трябваше да имаш яки връзки с книжарницата. А и нерядко, търсените книги се продаваха в комплект с някой от томовете я на Тодор Живков, я с някой съветски роман, застоял по рафтовете.
Бой пред пловдивска книжарница, където са докарали 200 копия от романа „Джейн Еър“. 1980 г. – сн. socbg.com
Та хората у нас наистина четяха, дали наистина много – не знам, но алтернатива нямаше. Нямаше фейсбук и тик-ток (то телефон с жица нямахме, камо ли интернет.) Четяхме – понякога каквото ни падне, просто защото нямаше избор! Но имаше малки „литературни празници“ на несъвсем литературни теми. Спомням си, как се организираха „масови четения“. Не беше рядкост, когато в съботната вечер се канеха близки приятели да прегледат заедно „литературата“, която беше взета назаем от някъде, обикновено само за един ден. Понякога беше ново издание, понякога – по-старо, но винаги беше много дебело (над 1000 страници) и събуждаше огромен интерес. А коментарите продължаваха с дни наред. И се преразказваше, и се преразказваше… Май пропуснах да кажа коя е „литературата“? Ето едно от изданията:
По-възрастното поколение помни „бестселъра“, наречен „Некерман“ – немски каталог за онлайн търговия, разбира се – недостъпна в България. Пълен със всякакви стоки, които днес можем да намерим на всеки ъгъл, но тогава абсолютно недостъпни у нас, каталогът предизвикваше повече коментари и възклицания, отколкото много книги, бестселъри по света. Не че у нас се издаваха много такива! Носталгия…
Радио и телевизия
„Некерманът“ беше символ, но друг позабравен „културен герой“ от ония години беше ВЕФ-ът. Не знаете какво е „ВЕФ“? Ще ви кажа – радиоапарат. И тъй като ще говорим за радио – малко предистория. Знаете ли, че за да притежавате дори и най-прост радиоапарат в къщи, трябва да имате „позволително“ от държавата? Не се смейте – вярно е! Това е записано в „Закон за радиото“ от 1948 г.
Извадки от „Закон за радиото“ 1948 г. – изт. medium.com
Уж „радиослушането е свободно“, но дори за кристален детектор (най-простият възможен радиоприемник, направен от подръчни материали), може да отнесете глоба от 1000 лв. Уж „всеки има право да притежава радиоприемник“, но „народната република“ трябва да прецени дали сте политически благонадежден. Не за друго – а дали да притежаваш радио, с което да слушаш „Радио София“. Или не дай Боже – вражески радиостанции! Защото без него, слушателят рискува да получи глоба от 1000 до 10 000 лева. Позволително, което трябва да върнете, ако се отказвате да слушате повече радио.
И за да не звучи голословно, прилагам и „Позволителното“ за конкретeн апарат, със съответния сериен номер, издадено лично от началника на „Радио-абонаментната служба“ към Министерството на пощата, телеграфите и телефоните.
Позволително за притежание на радиоприемник от 1955 г. – изт. medium.com
От същия архив разбираме, че за притежаването на телевизор също трябва разрешение – няколко години по-късно, на същия социалистически труженик ще бъде издадено ново „позволително“ – този път за телевизор. И то не какъв да е, а съветски – „Рубин“! Но само за „домашно ползване“! И трябва да показва позволителното „при поискване от служебните контролните органи“, които може да почукат на вратата (сигурно по донос на комшията), за да проверят дали държавата ви е позволила да имате телевизор. И то при условие, че се излъчва само една програма, и то само по няколко часа дневно.
Да се върнем на ВЕФ-а. През 70-те години на ХХ век, позволително вече не беше необходимо и той стана неизменна част от социалистическото ни ежедневие – и в дома, и на вилата… и на плажа. Масова практика беше, освен надуваеми дюшеци и пояси, вода и сандвичи, чадър и сламена шапка, натоварените родители да влачат до морето и този култов уред. Става дума за радиоапарат, от който обикновено звучеше музика или поредното футболно дерби. Българско – разбира се! По програма „Хоризонт“. Съветски радиоапарати, (всъщност бяха латвийско производство), те звучаха отвсякъде, но криеха и своята малка тайна – на къси вълни можеше вечер да се хванат емисиите на радио „Свободна Европа“. „Вражеската радиостанция“ беше истински „панорамен прозорец“, невъзможен по другите медии. И затова – забранен, Не ВЕФ-ът, а слушането на радиото. Затова, честотите на „вражеската радиостанция“ бяха заглушавани от властта. Може би на ВЕФ-а трябва да му издигнат паметник-прозорец, защото с него слушахме и други западни радиостанции – и новинарски, и музикални, които ни отвориха очите към света.
Култовият ВЕФ 204 – сн. radiohistoria.sk
Въпреки, че беше съветски радиоапарат, ВЕФ 204, произведен през 1970, когато беше престижно да притежаваш такъв радиоприемник, той не беше достъпен за масовия потребител – струваше повече от ⅓ от средната месечна заплата. Понякога беше неизползваем, защото … нямаше батерии – нерядко и те бяха кът по време на Соца, нищо, че се произвеждаха в Никопол, а не бяха внос „по второ направление“. Да обясня – с „първо направление“ се обозначаваха стоки, внесени с преводни рубли от друга социалистическа държава, а с „второ направление“ – стоки, заплащани в твърда валута – основно долари.
Но пък за сметка на това и в много от българските села, и в много от новите „панелки“, в почти всички кабинети – в училища или администрации – имаше „радиоточка“, която не се нуждаеше от батерии – нито български, нито вносни. Туй чудо на техниката (и основна част от пропагандата) представляваше прост говорител в кутия, свързан чрез кабел с най-близкия регионален радиовъзел. Единствено можеше да се регулира силата на звука, а програмата се избираше централно – единствено „правилното“ държавно радио или в определени часове се излъчваше регионална радиоемисия. Така се радиофицираха села, болници и училища, фабрики и заводи, обществени и административни сгради, гари, площади, дори паркове и стадиони.
Програмата започваше рано сутрин в 5:00 и продължаваше през целия ден чак до 22:00. В 5:45 започваше радиогимнастика – диктор, който ти обясняваше какво упражнение да правиш, че даже и тактуваше – „раз, два, три и четири“. Заимствана по съветски образец, тази физзарядка целеше да събуди и подготви ученика или труженика за работния ден. Отврат! Поне за мен. Представете си тъмна и студена зимна утрин, когато очите са ти още затворени, душата ти още спи и проклина работния ден, а някой ти набива в спящото съзнание – „раз, два, три, четириии и раз, два….“. После новини, след тях маршови песни, възхваляващи партията и комунизма. Е, в интерес на истината основно звучеше българска естрада. И чат-пат – западна музика, в процентно съотношение спрямо българската и съветската. Изключения бяха „Музикална стълбица“ на Йордан Георгиев (Данчо Стълбицата) и „Пулсиращи ноти“ на Тома Спространов, съответно в четвъртък и петък вечерта, и ние младите седяхме пред радиоапаратите, за да запишем някое ново парче, с микрофон на магнетофон. Или по-късно – на касетофон. Какво беше качеството – няма да коментирам, но все пак беше „западна музика“, която нямаше начин да намериш у нас! Защото беше „упадъчна“.
В определени дни, вечер се излъчваше „радиотеатър“ – с малко късмет, можеше да се чуят актьори – звезди, които можехме да видим или в столичните театри, или в някои от немногото български филми. И тъй като вече чувам забележката „Какво кино имахме!“, ще се съглася с тях. Но само при условие, че съответния апологет на Соца ми изброи 10-тина български филми (не сериали като „На всеки километър“ – 1-ви, 2-ри, 3-ти и т.н. епизоди), които и днес биха събрали публика в киносалоните. Първенец е „Оркестър без име“ – гледахме го по няколко пъти, няма да забравя и „Топло“, и „Вчера“, който не знам как се промъкна през цензурата, но други филми, като „Бон шанс инспекторе“, изчезнаха от програмата на телевизията за много години. Защото в него освен Велко Кънев и Георги Калоянчев, участваше и Камелия Тодорова, която наскоро беше емигрирала на Запад! Невъзвращенец! „Лошо Седларов, лошо!“
Веднъж на пет години теглехме „късата клечка“ – трябваше да слушаме с часове речите на другаря Вълко Червенков (аз го пропуснах, но не можах да си спестя тези на Тодор Живков) директно от поредния партиен конгрес. А не рядко и от някой друг партиен форум. Речи, които не казваха нищо, но обещаваха „светло бъдеще“, и бяха постоянно прекъсвани от „спонтанни“ скандирания „КПСС-БКП!“ или „С БКП напред!“. Днес разбирам, колко са били прави, направо пророци – светлото бъдеще наистина дойде, доживяхме го! С членството на България в Европейския съюз и Шенген. С помощта (или въпреки нея) на децата на БКП и ДС!
От Шенген, обратно към радиоточката, която беше основния прозорец към Света, особено в селските райони и по-малките градове, просто защото домакинствата нямаха възможност да закупят собствен радиоприемник (нито ВЕФ, нито каквото и да е друго радио, нито от Кореком, нито от Некерман). А колко струваше едно не радио, а цял радиокасетофон в същия онзи Nekermann вижте сами. Ще уточня, че през 1977 г. около 2,25 DM (немски марки) са равни на един долар. Или тия радиокасетофони бяха по 40-50 долара, с официален курс на долара под 90 стотинки! Срещу 95 лева за съветския ВЕФ!
Снимка от каталога на Neckermann от 1977 г. (цените са в DM) – изт. www.hifi-archiv.info
Но дали на ВЕФ или с радиоточка, или с подобен касетофон, закупен от Кореком с долари, осигурени от черния пазар, основно се слушаше Радио София (то друго нямаше). А какво беше Радиото, може да съдим по факта, че един от първите му ръководители е Карло Луканов – съветски гражданин, член на ВКП (б), който съвестно ще изпълнява указанията на друг съветски гражданин – Георги Димитров, а именно:
„Мобилизирайте всичките свои сили и следвайки указанията на ЦК по конкретните въпроси, направете радиото действително мощен фактор в днешното голямо политическо сражение на отечественофронтовската демокрация с тъмните сили на фашизма и реакцията …“
Тоя оксиморон с „отечественофронтовската демокрация“ хич няма да го коментирам! Радио има още от времето на Царство България, но не знам регулярно да са излъчвани емисии на Радио Берлин със сводка за речите на другаря Хитлер. На 1 октомври 1953 г. обаче, в ефира на Радио „София“, за първи път прозвучава сигналът на Съветското радио, последван от думите: „Говорит Москва, Говори София! Добър вечер, драги слушатели! Започваме нашето предаване за трудещите се от Народна република България.“ И наистина започват – години наред Радио София ще излъчва всеки петък половинчасови предавания, специално изпратени от Радио „Москва“.
Говорим за прозорците – не само към Москва, но и към света. Не голям „джам“, но все пак някаква „форточка“ (от руски – малко отваряемо прозорче), беше телевизията.
В Западна България слагахме огромни антени за сръбска телевизия, която се виждаше с ужасно качество, с повече „снежинки“, отколкото образ, но беше наистина „прозорец със западно изложение“. Като казвам телевизия – в средата на 70-те години вече имаше Първа и Втора програма на Българската телевизия. Първа излъчваше до 12:30 на обяд и след това от 17:00 до полунощ. Задължително новини в началото и в края на програмата, а по средата – „По света и у нас“. А новините – ум да ти зайде! Започваше се с „партийното и държавно ръководство“ – кой къде отишъл и какво казал. Кой министър – коя фабрика или АПК е посетил. Подробно ще ни разкажат как върви жътвата на ечемика, а после и на пшеницата в това или онова АПК, как върви гроздобера в Мелнишко, колко въглища са добити в Бобовдол. До къде е стигнало преизпълнението на плана в това или онова предприятие. Плана уж все преизпълнявахме, но никога не казаха, защо все имаше дефицит на стоки. И никаква, ама никаква криминална хроника като днес! И после, защо днес бабите си спомнят „как имало сигурност при бай Тошо“!
Всеки петък, вместо „По света и у нас“ трябваше да гледаме емисията на Информационната програма „Время“ на Съветската телевизия, разбира се на руски език! И пак – къде отишъл Брежнев, как върви изпълнението на плана, и така нататък, и така нататък… След което – филм. Да пояснявам ли, че беше съветски? От тогава е и онзи лаф: „Филмът хубав ли е, или съветски?“ Може би „добрите спомени за Соца“ включват и носталгия по тази емисия и тези филми? Не знам. Е, имаше и алтернатива – Втора програма, която можеше да гледахме по няколко часа вечер.
За носталгиците прилагам празничната програма за 1 и 2 януари 1979 г., пък всеки да си избере какво да гледа. Че и на мен да препоръча:
Програма на телевизията за 1 и 2 януари 1979 г. – сн. socbg.com
Не можах да намеря програмата за Великден, но тогава биваха излъчвани филми я с Ален Делон, я с Белмондо, само и само хората да останат пред телевизорите и да не ходят на църква! Филми за Рамбо или Джеймс Бонд? Забрави! Видяхме ги едва след Преврата през 1989 г.!
Не е необходимо да обяснявам, каква цензура имаше в телевизията – тя стига до там, че когато цял свят излъчва пряко кацането на американската мисия Аполо 11 и първата човешка стъпка на Луната, когато всички чуват думите „Една малка крачка за човека, един голям скок за човечеството“, само една европейска телевизия предава нещо друго – българската! И Съветската, ако разбира се я броим за европейска!
Има и други куриозни телевизионни случки. Ще разкажа за една от тях, която илюстрира и каква ни беше телевизията, и каква ни беше политиката. През 1980 г. в Москва се провежда Олимпиада. За пръв път в историята, олимпийски игри се провеждат в държава от социалистическия лагер. И то не е коя да е! Но тези игри се помнят – бойкотирани от редица западни държави, заради агресията на СССР в Афганистан, това спомогна България да вземе доста медали. Но не затова иде реч. Българският волейболен отбор играе мач с Южна Корея. Дотук – нищо странно, но… След Корейската война през 1953 г, социалистическа България не е признала държавата Южна Корея. А трябва да играе срещу нейния отбор. И Партията, за която поетът Христо Радевски ще напише онези смехотворни стихове:
„Води ме, Партийо, води ме,
под свойте бойки знамена! …
аз знам, аз вярвам, че си права,
когато съгрешиш дори!“
Та Партията има решение – режисьорът да показва картина само от нашето игрално поле, а репортерът – да не споменава името на съперника ни. Въпросният коментатор, Никола Йотов, се противопоставил на тази идея с мотива, че цяла България ще му се смее, но „отгоре“ му отговарят недвусмислено – по-добре да му се смеят, отколкото от утре да е „бивш“ коментатор. Изпаднал в доста неприятно положение, цял мач Никола Йотов използва изразите „съперникът напада“ или „противникът се защитава“. Смешно! Ако не беше много, много тъжно!
(следва)
Библиография
Волоткина, Т. В., Мурашко, Г. П., & Наумов, О. В. (2002). Советский фактор в Восточной Европе. 1944—1953 гг. В 2-х тт. Документы / Т. 2. 1949—1953 гг. Москва: Российская политическая энциклопедия (РОССПЭН).
Йорданов, А. (2019). Патриотични уроци. София: Век 21 прес.
Марков, Г. (1990). Задочни репортажи за България. София: Профиздат.
Моллов, Т. (2006-2017). Български фолклорни мотиви; Том VІІ. Възрожденски и съвременни песни. Варна: ЕИ „LiterNet“. Извлечено от https://liternet.bg/folklor/sbornici/bfm/7/index.html
Ницолов, Л., Георгиев, Л., & Джамбазки, Х. (1973). Речник на литературните термини. София: Наука и изкуство.
Огойски, П. (2000). Записки за българските страдания 1944-1989 г. Книга трета. София: Вулкан 4.
Радевски, Х. (1977). Стихотворения за деца. София: Български писател.