Съдържание
Малко за Културата
Поезия и проза
Библиография
Малко за Културата
В първата част се разприказваме за телевизията, но всъщност приказката беше за Културата!
„Ох, каква култура имаше в ония години!“ – такива думи ще чуете от устата на повечето соцносталгици, или от малка част от по-възрастните наши сънародници. „И колко възпитани бяха младите!“, им пригласят други. И да не пропуснем „образованието“, което все се цитира в контекста на Социализма.
Затова нека обърнем малко внимание на „Културата“! Но не онази с калните галоши, оставени пред входната врата на много от жилищата в новопостроените панелни комплекси. Не и онази, с плювалниците по тротоарите. Много от по-младите сигурно не са и чували тази дума, затова обяснявам – представете си улично кошче за боклук – метално, грозно и ръждясало. Но не за отпадъци, а за … плюене! Запомнил съм от детството си този артикул, чието предназначение беше „прогресивната класа“ да не плюе по тротоарите (ако изобщо ги имаше), а да върши тези си нужди в съответните устройства. Споменавам „прогресивната класа“ (сещате се коя), защото представителите на старата аристокрация или просто интелигенция бяха научени от малки, че да се плюе е невъзпитано. Та Соца поне успя да ни „възпита“, че плюенето е грозно и невъзпитано, и сменихме плювалниците с кошчета за боклук. Дали ги използваме по предназначение и тогава, и сега, е друга тема.
А обяснение защо възпитанието в предходните години е било по-добро от днешното, намираме в следните думи:
„Децата днес обичат лукса; имат лоши маниери, презрение към властта; те показват неуважение към по-възрастните и обичат да си бърборят, вместо да се упражняват. Децата вече са тирани, а не слуги на своите семейства. Те вече не стават, когато по-възрастните влязат в стаята. Те противоречат на родителите си, кръстосват крака и тиранизират учителите си.“
Бих добавил още, че те не отстъпват място на по-възрастни, на майки с малки деца или на инвалиди в автобуса или трамвая! Сигурно „Демокрацията“ не ги е научила! Ами научете ги вие! Нали това са ВАШИТЕ деца и внуци! И ако си мислите, че цитираните по-горе думи са на някои от последните членове на някоя западаща соцносталгична партия или най-малкото на пенсиониран учител по „Морал и право“ (защото изучавахме и такъв предмет в училище), или по физическо възпитание (като онзи герой от филма „Вчера“), то вижте следващия цитат:
„Не виждам надежда за бъдещето на народа ни, ако то зависи от днешната разюздана младеж, тъй като всички младежи са неописуемо безразсъдни.“
Познато, нали? Да напомня, че днешната „разюздана младеж“, всъщност са децата на чалга-поколението, възпитано не от „Демокрацията“, а от родители, повечето от които родени по време на Соца! И за които „културата“ беше да слушат „сръбско“. Но не за музикалните вкусове иде реч, а за сравнението на днешния ден с миналото. И за това, колко всъщност всяко следващо поколение е по-различно (не казвам по-лошо), в сравнение с предходното! Така че следващия път, когато чуете „Каква била младежта при Социализма!“, припомнете на „агитпропа“ (или просто глупак) тези два цитата. Всъщност, забравих да кажа, кои са авторите – първият от тях се приписва на Сократ, а втория – на Хезиод!
Но думата беше за Културата.
Поезия и проза
Един от основните стълбове на всяка една Култура е Литературата – важен елемент от културната идентичност на един народ (пиша Култура и Литература с главни букви не от неграмотност, а от дълбоко уважение). Писаното слово отразява колективните преживявания, вярвания и ценности, които формират обществото. Чрез литературата се запазват традициите, като те се предават на бъдещите поколения. Освен това тя служи като средство за изразяване на идеи, емоции и възгледи по начин, който надхвърля времето и мястото. Творбите на писателите винаги са били огледало на социалните промени и историческите събития, които са повлияли на развитието на дадена нация.
Още през 1913 г. у нас се създава Съюзът на българските писатели (СБП) – организация, обединяваща творците с перо и защитаваща техните професионални и творчески интереси. Той играе важна роля в подкрепата и популяризирането на българската литература, организира литературни събития, конкурси и награди, както и предоставя платформа за обмен на идеи и сътрудничество между авторите. Първи Почетен Председател на Съюза е Иван Вазов, така че, няма как тази организация да не е един стожер на Културата у нас.
А последния председател на Съюза в „народната република“ е Павел Матев. От „Литературни анкети“ с автор Ваня Георгиева научаваме, че той се е гордеел с участието си в екзекутирането на седем осъдени на смърт „народни врагове“. Пенчо Калинов, негов другар, също убиец, от Хасково споделя:
„С Павката… взехме седмината от затвора в полунощ и ги откарахме на посоченото за екзекуцията място. Беше тъмно като в рог и можехме да пуснем поне един да избяга, но не го направихме. Те как само ни се молеха! Сега си давам сметка, че и да бяхме пуснали двама, едва ли щеше да се разбере, защото гробовете им бяха изкопани през деня, а ние ги заравяхме в тъмното и може би никой нямаше да усети липсата. После яка работа падна по заравянето на гробовете. Ръцете ни цяла седмица бяха в мазоли… “. (Йорданов, 2019)
Ръце, опръскани с кръв! Години по-късно, Емил Димитров ще изпее по негов текст „Писмо до мама“. А кой ще напише писмо до майките на избитите от Павел Матев българи? Двадесет годишният екзекутор Павел Матев ще изгради по-късно впечатляваща кариера: след „революцията“ започва работа в Комитета за изкуство и култура, като дори става негов председател. Оглавява списанията „Пламък“ и „Септември“, като през 1989 г, ще оглави Съюза на писателите.
Но да беше само „Павката“!
„В шайките за убийства в София участва и писателят Павел Вежинов. Партизанският поет Станислав Вихров тръгва на „лов“ за Елин Пелин, но греши адреса и изкарва посред нощ от дома му друг известен творец – Борис Руменов. Оттогава Руменов се води „безследно изчезнал“. И Младен Исаев не остава по-назад. И той е в първите редици на убийците. Надминава го по тъмни дела само Кръстьо Белев – друг некадърен писател, съветски агент. Пролетарският поет Никола Ланков става обвинител в Шести състав на антинародния „Народен съд“. В него заседава и Крум Кюлявков – поет, главен редактор на вестник „Работническо дело“.
Непосредствено след 9-ти септември 1944 г. поетът Валери Петров, както сам се гордее, с оръжие в ръка „громи враговете“ в София. Като говорител на радио София той непрекъснато призовава към насилие и мъст. В стихотворението си „Народен съд“, което сам чете по радиото, крещи: „Смърт! Смърт! Смърт!“ А. иначе всички го познават като един миловиден „добродушко“. Какво ли не прави времето?
Само месец след черния девети септември литературният критик Борис Делчев, в статията „Фашизмът в нашата литература“, публикувана на първа страница на вестник „Работническо дело“, обявява за „фашисти“ Ангел Каралийчев, Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Матвей Вълев, Славчо Красински, Димитър Чилингиров, Михаил Арнаудов, Борис Йоцов, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Ненчо Илиев, Райко Алексиев.“ (Йорданов, 2019)
Всъщност цитираният Станислав Бъчваров, нарекъл себе си Вихров, не греши. Бездарен поет, избягал от казармата, той отива партизанин. На „Девети“, той слиза от Балкана и първата му цел е да разчисти сметките си с Борис Руменов, който по-рано е пренебрегнал поетичния му „талант“. Слиза от Балкана, но няма оръжие и затова взима назаем шмайзер, удря няколко за кураж и заедно с друг „революционер“ арестува Борю Зевзека в дома му. Руменов е разстрелян веднага в близката Борисова градина, тялото му бива изхвърлено в Перловската река. След няколко дни съпругата му е известена, че той е убит от неизвестни лица. Вихров издирва и Елин Пелин, за да се разправи с него, но последният успява да се укрие.
По-късно, самият той разказва:
„Как стана тази работа бе, Вихров?
Той отвърна лице настрана и затресе ръка:
– Мани, мани! Стана тя една…
– И все пак защо?…
– Кажи ми да ти кажа, де! Пияна работа!
– Пиян, пиян, ама си намерил дома му, и то посред нощ!
– Взех автомат от приятел. И друг ме отведе. Остави, ами щях да свърша и Елин Пелин за едното чудо! Но той излезе по-хитър и ми убегна…“
Причината – не го зачитали като автор. След войната отива на кон в „Радио София“, за да настоява за публикуване на свои стихове, но е отпратен от редактора Валери Петров. Все пак, макар и бездарен, е подслонен на синекурна длъжност – „творец с пагони“, стига чин полковник, работи в Издателството на ОФ и в сп. „Българо-съветска дружба“!
То приказката беше за „социалистическата революция“ и за Съюза на българските предатели! Пардон – „писатели“!
„The Party told you to reject the evidence of your eyes and ears. It was their final, most essential command.“ – в превод – „Партията учеше да се отричат възприятията на зрението и слуха. Това беше нейната окончателна и най-съществена повеля.“
Текстът е на английски, а не на руски, защото не става дума за БКП – написано е от Джордж Оруел, в антиутопията „1984“! Сякаш писано като упътване към ръководството на Комитета за наука, изкуство и култура.
Тъй като стана дума за Комитета за култура – ето един интересен факт. Не сте чували името Александър Гетман? Пропуснали сте? Странно, защото той е Заместник-председател на Комитета за наука, изкуство и култура. Освен това е и Началник на Военното издателство, ръководител на Софийската опера и Народния театър „Иван Вазов“. Автор е на книгите „Партизански записки“, „Виетнамско сърце“! Ще кажете – каква невероятна „културна кариера“ и ще сте прави! Но… пак идва онова „НО“! Малко предистория – преди да се оформи като водещ „културтрегер“, Александър Гетов, както е истинското му име, има друга „впечатляваща“ кариера – член на БКП от 1934 г., от 1942 г е партизанин от отряд „Чавдар“ и по- късно от отряд „Васил Левски“.
След 9 септември 1944 г. влиза в Българската армия, но за разлика от останалите свои другари не взема участие във Втората световна война, а от ноември 1944 г. е инструктор в Политическия отдел и в отдел „Печат“ при Министерството на народната отбрана (МНО). През 1951 г. става редактор по военните въпроси във в-к. „Работническо дело“. Година по-късно вече е Главен редактор на сп. „Български войн“. От 1965 до 1970 г. е заместник-началник на Главното политическо управление на Българската народна армия (ГлавПУНА).
Егати Културата, с такъв ръководител!
Отношението на българските болшевики, наричащи себе си комунисти, към културните ценности и към творците, особено – към писателите, проличава веднага след преврата, в доклад на Цола Драгойчева пред Политбюро на ЦК на БРП(к), изнесен на 24 януари 1946 г. Все още не стихнала „революционната ярост“, от него стават ясни и много истини за някои от своите – за „партийните“ писатели като Орлин Василев, Георги Караславов, Христо Радевски, наричани „ренегати“, „блюдолизци“, наместили се в Партията и в писателския Съюз, без никаква „борба срещу фашизма“. Пак според Цола Драгойчева, писателите Крум Кюлявков и Андрей Гуляшки са „пълни некадърници“, които заедно със „златорожците“ Никола Фурнаджиев и Георги Цачев, както и Орлин Василев са се „откъснали от задачите на нашата нова, сталинска епоха“, стоящи пред Писателския съюз. Но критиката към другите, непартийните писатели е още по-заклеймяваща: Владимир Полянов е „от десницата на „Звено“, Илия Волен, Йордан Ковачев, Паун Генов, Трифон Кунев, Пею Гаджев са „николапетковисти“, Константин Гълъбов е „фашист“, Такива са и Стилиян Чилингиров, Ст. Попвасилев. Други, без конкретно обвинение, но смятани за „реакционери-опозиционери“ са: Константин Константинов, Мирослав Минев, Петър Карапетров, Рачо Стоянов, Дамян Калфов, Ран Босилек, Малчо Николов, Иван Карановски и други. (Огойски, 2000)
Може би защото е завършила Международната Ленинска школа в Москва, Цола е наясно, че всеки писател, всеки творец, е в някаква степен опасност за всеки тоталитарен режим. Може би неслучайно, този доклад се превръща за Политбюро на ЦК на БКП като програмна инструкция (казано на днешния език – „опорни точки“) за репресии над писатели, журналисти, артисти и други интелектуалци. А те биват най-различни – от затвор или трудов лагер, през изселване или уволнение, до най-леката мярка – гласна или негласна забрана за печатане и публикуване. На подобни репресии са подложени Димитър Талев (който едва оцелява в лагер), Георги Жечев (въдворен през 1949 г. в концентрационния лагер „Богданов дол“), Димитър Шишманов (политик, писател и дипломат, син на проф. Иван Шишманов), Борис Йоцов (славист, юрист, литературен историк и критик, член-кореспондент на БАН), и двамата разстреляни от „народния съд“, Асен Христофоров (икономист, журналист, публицист, писател и преводач – лежал в Белене), Симеон Радев (уволнен и пенсиониран, като му е забранено да се занимава с политическа и обществена дейност). Който ще остане в историята на България освен със „Строителите…“ и с последните си думи:
„Дадох ли нещо на България?“
На смъртния си одър, Радев си задава въпроса дали е дал нещо на Родината, дали е имал смисъл неговия живот! За разлика от днешни политици, които сигурно ще се запитат: „Остана ли нещо да не съм взел от България?“.
По затвори и лагери са изпратени Чавдар Мутафов (изпратен в трудов лагер в мините на Бобов дол, без съд и присъда), Фани Попова-Мутафова (лежала в затвора), Владимир Свинтила (препоръчвам неговата книга „Кладенецът на мълчанието“), и още, и още…
Не знам за колко от тях СБП се е загрижил, но днес на страницата на Съюза четем, че „В години на подем и на национални катастрофи СБП неизменно отстоява хуманни и родолюбиви ценности.“ А какви са тези „ценности“ във времената на Соца (според някой – години на подем, според други – на поредна национална катастрофа) – интересни сведения по темата намираме в писмо на тогавашния Посланик на СССР в София Михаил Ф. Бодров, в която описва срещата си с Председателя на Съюза на българските писатели Христо Радевски, публикувано под № 222 в „Советский фактор в Восточной Европе. 1944-1953 гг. том.2.“:
„Из дневника М.Ф. Бодров. Запис на беседа Главния секретар на Съюза на българските писатели Х. Радевски за работата на Съюза
гр. София
5 февруари 1952 г.СЕКРЕТНО
Днес посетих Хр. Радевски в сградата на Съюза.
Той ми разказа следното за работата на Съюза на българските писатели.
Съюзът има 242 членове, от които 1/3 са млади писатели и поети. Членове на БКП – 92 души. Всички писатели и поети живеят в София, много от тях са служители на държавни учреждения. Според Радевски мнозинството от членовете на Съюза не взимат активно участие нито в живота на Съюза, нито в живота на страната. Но основното ядро (около 40-50 души) работи активно и създава творби, които отразяват строителството на социализма в България. За да подобри работата на съюза, бордът планира да проведе няколко дискусии и дебати тази година (за състоянието на критиката, за детската литература, за романа „Тютюн“* и т.н.).
След това попитах Радевски дали писателите и поетите се интересуват от настъпилите промени в града и селото след 9 септември 1944 г. и пишат ли за нови явления в живота на страната. Радевски отговори, че български писатели имали една лоша традиция в миналото – да не се интересуват и да не пишат за живота на работническата класа. Понастоящем, каза Радевски, ситуацията се промени донякъде, писатели и поети започнали да се интересуват от живота на работническата класа. Така например през 1951г за Димитровград са създадени 5-6 произведения, в които намерили отражение социалистическото строителство и новите хора, работещи в този град. Вярно, каза Радевски, всички тези работи са още слаби, но това вече е началото на едно добро нещо.
По отношение на селската тематика, Радевски каза, че тя беше и остава централна в творчеството на писателите и поетите на България. Въпреки това, каза Радевски, писателите и поетите по правило рядко посещават селата… Все пак някои писатели успяват да се запознаят с живота на земята. Например поетесата Блага Димитрова отиде по поръчение на КНИК (Комитет за наука и култура) до южната граница…
Попитах Радевски за какво пишат сега българските писатели. Той отговори, че Павел Вежинов е написал роман за изграждането на Беленската напоителна система, Караславов пише трилогия с автобиографичен характер, Андрей Гуляшки – роман за Добруджа. Людмил Стоянов – роман за детството му и др. Някои драматурзи планират през 1952 г. да напишат драматични произведения за театри.
След това Радевски изказва мнение, че за по-добър контакт между български и съветски писатели е желателно да се изпращат български писатели и поети в Съветския съюз, по-специално към Белоруската, Грузинската и Азербайджанската републики, и съветски – в България. (…)
В отговор на въпроса ми как Съюзът работи с младите кадри, Радевски каза, че Съюзът обръща специално внимание на младите писатели и поети, като им помага при избора на теми и обсъждането на техните произведения на секционните заседания. Като недостатък Радевски посочи факта, че сред младите писатели и поети има много малко хора от работническата класа. Създадени са кръжоци в различни градове (София, Димитровград, Димитрово, Пловдив), където работят начинаещи писатели и поети.Разговорът продължи 1,5 часа. Присъстваше аташе Петров
Посланик на СССР в България М. БодровАВП РФ. Ф. 074. Оп. 38. П. 151. Д. 4. Л. 11—14. Подлинник“
„*Става дума за романа на Д. Димов „Тютюн“, дискусията около който започна скоро, отразява конфронтацията между защитниците на метода „социалистически реализъм” и неговите антагонисти. Ръководството на БКП и В. Червенков лично реши да не остава встрани от дискусията: на 16 март 1952 г. в централния партиен орган – в. „Работническо дело“, в специална статия, посветена на романа, фактически е поставена задачата да установи нов метод в литературата, освободен от „формализма“ и „декадентското“ буржоазно влияние. На Д. Димов беше предложено романът да се преработи в съответствие с тези изисквания. Новата версия на произведението излиза през 1954 г. (…) В съдбата на романа ясно се проследява копиране на съветския „опит“ за работа с писатели и критици: през 1951 г. е публикувано ново издание на романа „Млада гвардия“ на А. Фадеев, модифицирано и преработено в съответствие с инструкциите на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). (Волоткина, Мурашко, & Наумов, 2002)
А кой е Христо Радевски? Същият, който дни след „победата на социалистическата революция“ заедно с друг комунистически поет Димитър Полянов, на първа страница на в. „Работническо дело“ на 25 септември 1944 г., в статията „Отмъщение“ призовават:
„Спомнете си, най-после, позорния факт, който ни бе внушен от тях, да влезем във война с великите световни демокрации – включително и с нашата освободителка Съветска Русия. Спомнете си всичко това и отмъщавайте, отмъщавайте, отмъщавайте!
Стреляйте вярно! Забивайте ножа по-дълбоко. Бийте се мъжествено. Цялата страна ви следи със затаен дъх.
Вие и вашата свещена ярост – това е днес надеждата на нашата Родина!“
Факсимиле от статията „Отмъщение“ – в-к „Работническо дело“ от 25.09.1944 г.
Очевидно, културтрегерите Радевски и Полянов са пропуснали последните дни от историята, защото не са разбрали, че не България е влязла във война с „нашата освободителка Съветска Русия“, а СССР обявява война на неутрална България на 5 септември и я окупира. И не „съветска“, а „царска“ Русия подписва Санстефанския и Берлинския договори – омразния цар, когото болшевиките ликвидираха, заедно с цялото му семейство. С една дума – на Девети септември посрещаме с цветя убийците на внука на нашия освободител!
А доколко Съветска Русия се включва към „великите световни демокрации“ – преценете сами. И ако си мислите, че при Сталин през 1944 г. тя е била някаква „световна демокрация“, дали е такава и днес, при Владимир Владимирович (ако все още е жив, когато четете тези редове. Но няма причина да не е – нали промени руската конституция, за да управлява поне до 2036 г.).
Та Христо Радевски се среща тайно със съветския посланик. Защо да е секретна срещата на посланик с шефа на писателите – не знам, но в забележката в края на писмото се коментира „Тютюн“ – един от най-значимите романи на българската литература, написан от Димитър Димов. Първата версия на романа излиза през 1951 г., след което авторът е подложен на натиск от страна на партията и властта да направи редица промени в творбата, за да бъде тя в съответствие – забележете – с партийната идеология. Само месец по-късно, на 16 март във вестник „Работническо дело“, орган на ЦК на БКП излиза редакционна статия, поръчана от Вълко Червенков (по това време министър-председател), под заглавието „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“. Въпреки, че е привидно положителна, в края на статията се „препоръчва“ на автора да преработи романа. Как да не се съобразиш с такава „препоръка“!
Това е и причината, поради която през 1954 година излиза втората версия на романа. С 260 допълнителни страници, въведен е и нов персонаж – Лила – която да бъде като положителен контрапункт на Ирина. И разбира се, някои от сюжетните линии са преработени, за да се подчертае по-добре ролята на Партията в пролетарските борби. С така изцяло променен идеен замисъл, романът бива издаван до 1990 г., когато отново вижда бял свят оригиналната му версия.
Сигурно обърнахте внимание на термина „социалистически реализъм“. Ако се чудите що е то – обяснявам: терминът „социалистически реализъм“, предложен за първи път от Председателя на Организационния комитет на Съюза на социалистическите работници на СССР във в-к „Литературная газета“ през 1932 г., „възниква във връзка с необходимостта да се насочи Руската асоциация на пролетарските писатели (РАПП) и представители на авангардните тенденции към художественото развитие на съветската култура.“ В същност, това е доминиращото художествено течение в литературата и изкуството в СССР и други социалистически страни, представляващо „естетически израз на социалистически реализираната концепция за света и човека, обусловена от епохата на борбата за установяване и създаване на социалистическо общество. Изобразяването на житейските идеали при социализма определя както съдържанието, така и основните художествени и структурни принципи на изкуството. “. (ibidem)
Още едно определение, този път родно – според „Речник на литературните термини“, издаден у нас през 1973 г.:
„СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ – Метод в художествената литература, чрез който се дава правдиво и творчески пълноценно изображение на конкретно историческата действителност в нейното революционно развитие от позициите на марксистко-ленинската идеология и естетика. Произведенията на социалистическия реализъм довеждат читателите до най-пълно художествено познание за живота и ги възпитават в комунистическа нравственост. (…)
Социалистическият реализъм изобразява литературния герой от позициите на най-прогресивната идеология на нашето време — марксизма-ленинизма, която чертае бъдещето на едно освободено от капитализма общество. Произведенията на социалистическия реализъм са пропити с комунистическа партийност, която е най-висш израз на народност, защото чрез борбата на пролетариата и на комунистическата партия се защищават интересите на народа и му се подготвят по-добри условия за живот. (…) Революционната романтика е съществена черта на социалистическия реализъм. Със своя оптимизъм и революционна устремност творбите мобилизират читателите за бързото революционно изменение на действителността. (…) Социалистическият реализъм е пропит със социалистически хуманизъм, с любов към човека в духа на комунистическия морал.“ (Ницолов, Георгиев, & Джамбазки, 1973)
Виждате сами – „изображение на историческата действителност от позициите на марксистко-ленинската идеология“, „най-прогресивната идеология на нашето време — марксизма-ленинизма“, „пропити с комунистическа партийност“. И да не забравим „комунистическия морал“!
А какъв е комунистическият морал? Да избиеш хиляди без съд и присъда! Да осъдиш мъртви хора, за да изселиш семействата им и да се настаниш в имотите им!
Отново към писмото на съветския посланик – абсолютен факт е, че „селската тематика, беше и остава централна в творчеството на писателите и поетите на България“! Известни и неизвестни поети, къде по партийна поръка, къде от вътрешна необходимост, леят стихове за селото, за трактора или комбайна. И тук там за селския труженик във вид на някоя засукана мома или напет младеж!
По време на цялото ми основно и средно образование, в часовете по литература, все ни караха да обясняваме „Какво е искал да каже авторът?“. Не знам как е сега, но моята диплома е от ЕСПУ – Единно средно политехническо училище (каквото и да значи това)!
Търсейки източници по темата ми попадна интересен сборник с народни умотворения от онези години – „Български фолклорни мотиви“, с автор Тодор Моллов (Моллов, 2006-2017), и по-специално неговият VII том, някои от които искам да споделя.
Главна героиня в едно от култовите стихотворения от онова време е Тотка:
„Като Тотка звеноводка няма втора в село.
По сеитба, по вършитба – тя е все начело.
Ей край ниви бурениви плах сумти кулакът.
Бързо става, знаци дава Тотка да почака:
…
– Ех ти, Тотке звеноводке, мое пиле клето,
Не отивай, не погивай ти в ТеКеЗеСе-то!
Опомни се, не бави се, в моя дом ела ти –
ще живееш и ще грееш, като във палати.
…
Ала Тотка звеноводка тихом му отвръща:
– Не желая и да зная за кулашка къща.
Моят дом е по-огромен – във кооператива,
там, където всеки честен селянин отива.“
Няма да коментирам художествените качества, но нека поразсъждаваме. Два детайла веднага се набиват на очи. Очевидно неизвестният „автор е искал да каже“, че всеки, който не е в кооператива е нечестен. Няма кого да попитам, по тази логика днес всеки, който притежава някаква земя и „не е в кооператива“ – кулак ли е, честен ли е? Нямам отговор. Но имам отговор какво направиха децата и внуците на влезлите в кооператива след промените – побързаха да си реституират земята „в реални граници“. Е, много от тях после веднага я продадоха, за да си купят апартаменти по градовете и изоставиха селата и земята, но днес първи „плачат“, какво селско стопанство имало по онова време!
Та младата мома Тотка е привлякла мераците на лошия кулак, който искал да я вземе за невеста, предлагайки й да живее „като в палат“. Но прогресивната девойка категорично отказва, заменяйки лукса с кооператива, където „всеки честен селянин отива“! Браво на момичето! Достойно! Но аз като един от отрасналите по време на Соца, когато четяхме новините между редовете, за да разберем не какво искат да ни кажат, а какво се опитват да скрият, имам друга гледна точка. Анализирайки стиховете разбирам, че Тотка е младо момиче, вероятно под 20-22 годишна възраст. Очевидно – неженена (по онова време повечето от момичетата по селата се женеха веднага след завършване на образованието си. А тя сигурно е била достатъчно привлекателна, за да я поиска богатия „кулак“). Но Тотка е изоставила ролята си да създаде семейство („основна клетка на социалистическото общество“), да бъде майка и да отгледа деца, че после и внуци, и е отишла в ТКЗС-то (ТКЗС ще рече „Трудово-кооперативно земеделско стопанство“), в което хиляди стопани „доброволно“ биват обединени, заедно с техния инвентар, животни и земеделска земя). Това може би е станало или по политически подбуди, повлияна от Пропагандата или както по-често е ставало – „доброЗОРно“. Не става ясно дали Тотка изобщо е завършила образованието си (което постоянно се цитира от днешните радетели на Соца и което ще разгледаме по-късно). Отишла е на полето от ранна възраст (трябва да има поне няколко години стаж, за да стане „звеноводка“). И „по сеитба, по вършитба – тя е все начело“ в „огромния дом – кооператива! Дано пък там да си е намерила някой достоен момък, а не лошия кулак!
Друго стихотворение:
„Рано е Неда станала –
сутрина преди слънчице.
Ой, Недо, Недо, Недо,
звеноводке ле,
моме хубавице, гургулице.
Рано звеното събрала,
в блоковете шири завела.
Блокове да си натори,
натори, добре приготви.“
И още едно:
„Дафина жито жънеше, жънеше,
съветски трактор караше, караше.
Над нива облак премина,
Дафина дума, продума:
– Облаче бело, крилато,
накъде си ми кренало?
Дали за земи далечни
или за море безкрайно?
Ако си минеш-заминеш
край руска земя широка,
на нея поздрав да носиш
от мойта първа бригада.“
И още:
„- Моме Милено, моя севдано,
що ми дохождаш толкова рано?
– А бре, Иване, време е вече,
нали севдана ти ме нарече?
– В ТКЗС-то работа има,
чакай, почакай да дойде зима!…
– Чаках те, чаках, цяла година,
плана изпълних и те надминах!…
– Щом си изпълнил и ме надмина,
дай да се вземем ние двамина.
Тъй да се вземат всички двамина,
та да се слави нашта родина!“
Ей тези последните стихове ме впечатлиха – Милена и Иван сигурно са годеници. Чакала Милена сватба, чакала, но Иван, явно по-мързеливичък, се мотаел с работата по плана (който пък Милена вече била изпълнила). Иван щом разбрал, че Милена е свършила заплануваното, веднага кандисал да се вземат – „за слава на нашта Родина“. Все още разсъждавам, което точно е славното в тази случка…
Та от тези три стихотворения ясно се разбира, че нашето селско стопанство основно е разчитало на Неда, Дафина и Милена. Да не забравим – и на Тотка! Питам се – абе къде са мъжете, щом само жените са от ранни зори на полето!
…
Да се върнем пак на онова секретно писмо на съветския посланик, защото между редовете му се съдържа много История. От него разбираме, че всички писатели живеят в София (припомням, че за това трябваше софийско жителство), че са на държавна заплата (разбирай – зависими от властта), че не взимат участие не само в живота на Съюза, но и в живота на България (мижитурки някакви търкат гащи по бюрата в учрежденията). А това, че най-после са започнали да се интересуват от живота на работническата класа, като са създали 5-6 произведения май не ги оправдава за липсата на пътувания по селата! Е, все пак Блага Димитрова отишла един път до южната граница! От писмото на Посланика не се разбира какво е правила там, но със сигурност за целта й е бил издаден „открит лист“! Прилагам един такъв лист от северната граница, от района на Тутракан – въпреки че там граничим със социалистическа Румъния, за да отидеш дори за риба, трябваше да имаш такъв пропуск (сн. Исторически музей – Тутракан):
Дали и къде съветският посланик е ходил за риба – не знаем, но от писмото му разбираме (защо е секретно – не става ясно), че Радевски настоява български писатели и поети да бъдат изпращани в Съветския съюз, по-специално към Белоруската, Грузинската и Азербайджанската републики за обмяна на опит. Явно – това е точното място! Не знам как Захари Карабашлиев, бива издаван и преиздаван и в България, и в чужбина, как Георги Господинов спечели дори „Букър“, без някой от двамата да е специализирал в тези съветски републики! А може би все пак са ги посетили? Тайно? Не знам. Но знам, че и двамата днес не фигурират като членове на СБП. Може би има защо!
А ако някой си мисли, че имам зъб на СБП по лични мотиви – категорично нямам! Напомням – нямам претенции да бъда писател – аз съм само колекционер, който излага на показ колекцията си от факти и се опитва да прави някакви скромни коментари по темите, неангажиращи никого. А колкото до всякакви казионни организации, в които думата „демокрация“ е мръсна – винаги ще ги критикувам, когато има защо. Първо, защото от тях някак лъха – не, а направо духа силен евразийски вятър. И второ, защото като един интелектуалец смятам, че именно интелигенцията е тази, която по презумпция трябва да води народа, а не да се снишава пред силните на деня! А Свободата на словото е основна човешка ценност! И човешко Право! Забравяме сякаш думите, приписвани на Волтер:
„Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“
Не знам дали наистина са думи на Волтер или на Евелин Беатрис Хол, автор на книгата „Приятелите на Волтер“, но пък виждаме „цената“ на този израз в днешно време, когато за изказан коментар или мнение, може да платиш с години в затворите или дори с живота си. В същата „онази Евразия“!
Затова пък у нас, сякаш последвали препоръките от писмото на Съветското посолство или най-малкото инструктирани от СБП, български автори започват да леят думи, като по шаблон. Ще цитирам някои „творби“, за да разберат по-младите, които поради датата си на раждане са пропуснали този период, „каква култура сме имали“.
През 1950 г. поетът с псевдоним Иван Бурин издава стихосбирката „Пролетта и трактористът“. Не знам колко от днешните литератори си спомнят за поета или за неговите стихосбирки и колко от тях рецитират стиховете му на децата си. Но от онзи творчески период е неговото стихотворение „На другаря Червенков“. Ще цитирам няколко реда, за да подхраним носталгията, за тези които имат нужда от нея. А от останалите читатели, моля за извинение:
„Като прочитам твоите доклади
и слушам смелата ти, ясна реч,
аз чувствам как републиката млада
укрепва и отива надалеч.
Аз виждам ведра моята родина
в най-ведрите и ярки времена:
лъха на розовата ни долина
залива цялата страна.“
И продължава:
„Като народа честно ти работиш,
като народа мислиш и твориш,
като народа гледаш на живота
и в радостта и болката гориш.
Като народа водиш ти борбата
с врага и биеш всеки наш порок,
като народа бдиш над свободата,
като народа си разумно-строг.
И твойта сила, твоя дар се крие
в народа, в партията и властта,
в мощта и красотата на Русия,
на Ленин и на Сталин в мъдростта.
Затуй народът във труда, в борбите
ти праща свойта преданост, любов
и вижда вдъхновен ръководител
на мястото на Георги Димитров!“
Агитационен плакат – за спомен на носталгиците
Асен Босев също ще напише прочувствени стихове за Вълко Червенков:
„Другарят Червенков ни води
към щастие, радост и мир!
Пред него израстват заводи
И грее безкрайната шир!
Деца сме на светла родина –
Работим и учим и бдим!
Другарю Червенков, води ни –
Ти, наш си учител любим!“
Асен Босев явно има много учители, защото в Марш на септемврийчетата казва друго:
„Да се учим, да работим,
да строим живота нов,
гордо знаме ни е Ботев,
пръв учител – Димитров!“
Как „другарят“ Асен Босев ще осребри сервилното си поведение, ще разберем няколко реда по-долу. А някои по-талантливи поети дори успяват да съчетаят сервилниченето към Вожда с темата за селото и „другарката Гина“ – нали помните критиката на Хр. Радевски:
Освен за народната любов към различните вождове на съветския и българския пролетариат, Соцреализмът ни учеше и на омраза! Да, да – на омраза!
Като се замисля – май нашият народ обича да мрази. Учат ни да мразим от малки. Още от училище „мразим“ съседите си на Балканите: румънците – защото ни взели Добруджа, сърбите – защото често са се домогвали до български територии, македонците – защото не искат да са българи, гърците – заради Василий-Българоубиец, турците – знаем защо! Злословим срещу съседите и колегите – винаги има защо. Думичката „емпатия“ е непозната за повечето българи, а някой наши сънародници дори предполагат, че е някаква „мръсна“ дума!
Ние мразим политическите си противници до степен, последните няколко парламентарни избора да се базират не на някаква политика за бъдещето, не на някаква визия или на приоритетите за решаване, които политическите партии предлагат. Не, ние мразим, следвайки поговорката „Я сакам не на мене да е добре, а на Вуте да е зле!“. Следваме я до степен, че режем клона, на който всички седим, че гласуваме за маргинални, популистки партии, на които често не вярваме, но заедно мразим едни и същи други политици. Не рядко – не знаем дори защо ги мразим. Но мразим! Зомбирани от Пропагандата!
Та подобни „корени на омразата“ виждаме и при Соцреализма (защото той също е Пропаганда) от един от любимите автори на режима – Богомил Райнов в „Нека еднакво ги мразим“:
„Мразиме ние, не ще и дума,
до смърт враговете далечни.
Мразиме Тито, Чърчил, Труман
щедро, без мерки аптечни.
Бурно пулсира в таз злоба голяма
гневът на народа ни искрен.
Но нека мразим пак тъй непрестанно
и враговете по-близки.“
Сталин отдавна не е „буден в Кремъл“ (както пишеше в одата за другарката Гина), а няколко месеца по-късно, мумията му ще бъде дори изхвърлена „по-спешност“ и от мавзолея, когато през 1961 г. Политбюро на ЦК на БКП посяга на един от любимите за всички времена вестници на българския народ – в. „Стършел“. Причината е прикрита или открита критика спрямо различни партийни дейци, и оттам – срещу действията на Партията като цяло.
За оценката на „партийното и държавно ръководство“ по отношение на вестника (защото съгласно Чл.1 на тогавашната Конституция, Партията и Държавата бяха едно) разбираме от документите. Държавна агенция „Архиви“ публикува Протокол № 57 от 9 март 1961 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП в който четем:
„Политбюро отбелязва, че години наред в редакцията на в. „Стършел“ съществува атмосфера на политическа и идейна разпуснатост, безпринципност, кариеризъм и гнил либерализъм, търпят се антипартийни настроения и прояви. Тази нездрава обстановка в редакцията отклонява вестника от здравите класово-партийни позиции и правилната идейна политическа насоченост на хумора, принизява неговата роля и значение в нашия обществен живот, влияе отрицателно върху сътрудниците на вестника, пречи за тяхното марксистко-ленинско възпитание и творческо развитие, за тяхното сплотяване около линията и политиката на Партията, подхранва антипартийни, клеветнически писания срещу нашата социалистическа действителност.
Вследствие на това в. „Стършел“ не изпълнява напълно своята роля като боево хумористично и сатирично издание на Партията, не върви в крак, а изостава от задачите, които Партията и народа решават, допуска сериозни политически грешки, публикува материали, които създават настроения против партийната политика и подхранват вражеска пропаганда.
Поради нездравата обстановка в редакцията и откъснатостта на редакционните работници от живота, големите актуални проблеми и задачите на ускореното икономическо развитие на страната или не се отразяват на страниците на в. „Стършел“, или се отразяват слабо и със закъснение. (…)
На страниците на вестника са публикувани вредни произведения, в които се изопачава и черни нашата действителност, клеветят се партийни, държавни и обществени институти, спекулира се с някои трудности на нашето развитие. (…)
… главният редактор др. Д. Коцев – Челкаш … не пресича, а поддържа и насърчава антипартийните тенденции в редакцията, подкрепя и защитава нездравите разбирания и прояви на отделни редакционни работници, като Радой Ралин …
За да се отстранят сериозните слабости (…) и за да се създаде здрава партийна творческа атмосфера, Политбюро на ЦК на БКПРЕШАВА:
1. Освобождава от длъжност главния редактор на в. „Стършел“ др. Димитър Коцев – Челкаш … Назначава за главен редактор на в. „Стършел“ др. Асен Босев.
Възлага на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП да вземе мерки за укрепване на редакционния колектив и оздравяване на атмосферата в редакцията, за подобряване списването на вестника, за неговото тясно свързване с живота, с проблемите, които Партията и народът решават.
2. Задължава редакционната колегия и партийната организация в редакцията на в. „Стършел“ да създадат здрава партийна атмосфера в редакцията; да водят решителна борба против всякакви антипартийни разбирания и настроения, за правилно идейно-политическо и творческо развитие на литературните работници …
3. Вестник „Стършел“ като боево издание на Партията, със средствата на хумора и сатирата да защитава последователно линията и политиката на Партията, да води борба за решаване на актуалните политически, стопански и културни задачи … Острието на критиката да бъде насочено против проявите на консерватизъм, бюрократизъм и догматизъм, против тунеядството … за утвърждаване на комунистическите възгледи и поведение в нашето общество.
Вестникът да осмива и жигосва империалистическата агресивна политика, разните ненаучни философски, икономически и исторически теории на Запада, неговата упадъчна култура … да бичува безпощадно антикомунистическата, антибългарската и антисъветската пропаганда.“
Ако трябва да обобщим: Политбюро назначава Асен Босев за Главен редактор на хумористичния вестник (може би са разбрали за неговата дарба покрай хумореските за Вълко Червенков, който „ни води към радост и щастие“ и другата, с „пръв учител Димитров“), защото вестникът се е отклонил от „здравите класово-партийни позиции и правилната идейна политическа насоченост на хумора“, от това да бъде „боево издание на Партията“, „да защитава последователно линията и политиката на Партията“ и затова „отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП да вземе мерки за укрепване на редакционния колектив“! Толкоз! А, и да не забравя – ще курдисаме доверен ибрикчия за негов шеф!
И ако виждате прилика в поведението на някои днешни медии от всякакъв вид, то тази прилика е само във вашето въображение!
Но нека прочетем още малко от същия документ, към който има приложена Докладна записка:
„Другари,
… Колкото и странно да е, но в такова издание на Партията като в. „Стършел“ се поместват вредни произведения, в които се извращава и черни нашата действителност и се клеветят институти и дейци. …
През периода 1956-1958 г. бяха поместени доста такива произведения на В. Джавков – Априлов, Н. Тодоров – Вородот, Р. Ралин и други. Тези автори дръзко създаваха настроения против Партията и Правителството, клеветяха МВР и Народната милиция, критикуваха ценовата политика на Партията, опитваха се да злепоставят отделни министерства, спекулираха с жилищните нужди в градовете и други трудности на нашето развитие. Особено злостни бяха съчиненията на Вородот и Радой Ралин.
… Въпреки неговата съпротива (на гл. редактор Челкаш – бел. съст.) по инициатива на Секретариата на Централния комитет бяха наказани и уволнени от редакцията Н. Тодоров – Вородот, В. Джавков – Априлов и др. (…)
В бр. 773 от декември 1960 г. е поместена следната епиграма от Блага Димитрова, която се нуждае от коментар:„Имотният“
Има той връзки със всички.
Има той всичко в ръце:
Постове, вила, парички,
Само си няма лице!“В „Приказка за старите дрехи“, поместена в бр. 737 от март 1960 г. авторът Христо Радевски развива основната идея, че властта развращава както кралете, така и излезлите от народа и свързани с него най-първи ръководители. Добрал се до най-високото място на властта и сиромашкият син след време
„Окупиран от роднини,
от лакеи и лъжци,
от хитреци и подлеци,
самолюбци най-безлични
и ласкатели различни“,се откъсва от народа, става „скрит и отчужден“, „горделив, жесток“, мисли вече „че е бог“. (…)
Не е трудно да се разбере срещу кого е насочена алегорията на тази сатира, написана сега, в наше време.
Срещу нашия обществен живот бие и сатирата „Пожарът“ пак от Христо Радевски (явно цитираният вече разговор със съветския посланик, не е повлиял достатъчно на посочения автор – бел. съст.). с нея може би авторът е искал да бичува заседателщината, фактически обаче … осмива се ръководната роля на Партията и принципът на демократическия централизъм. В брой 733 от февруари 1960 г. е поместена епиграма от Радой Ралин, а в брой 735 от март с.г. – карикатура от Г. Анастасов, с които се спекулира и злорадства с трудностите по снабдяването на населението с месо. (…)
В сатиричният пътен дневник „Митко Калъпчиев зад граница“ … авторът се надсмива над усилията на Партията чрез нагледната агитация и културно-просветни мероприятия да възпитава народа в социалистически дух, да осмисля политически културния отдих на трудещите се. (…)
Връх на литературните изстъпления на Радой Ралин срещу нашата действителност е неговата нова книга „Безопасни игли“, издадена през 1960 г. от издателство „Български писател“. Ето някои от поместените в нея епиграми:„Отечество любезно
България, България, понасяща България!
Познавам те от оня ден и вчера.
Страна, в която всичките бездария
Направиха огромна кариера“. (стр. 23)„Похвално слово
До кога над страната ни бащина
Ще вилней таз страшна простащина“. (стр. 79)„Износно
Ний изнасяме рано доматките,
Да спечелиме ценна валута,
Та износно поне дипломатките
Да купуват коли и бижута“. (стр. 114)Радой Ралин е автор и на редица апокрифни епиграми и вицове, насочени срещу отговорни партийни и държавни дейци. (…)
Като има предвид изнесеното, отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП смята, че трябва да се извършат кадрови промени в редакционния състав, с оглед да се укрепи редакцията на в. „Стършел“, да се внесе партийност в нейната работа.
Заради разложителна дейност в редакционния колектив и вредни антипартийни произведения да бъде освободен от работа в редакцията др. Радой Ралин, отговорник за поезията във вестника, а партийната организация при СБП (хайде отново това СБП – бел. съст.) да обсъди поведението му и му потърси партийна отговорност.“ (ibidem)
Следва подпис на Зав. Отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, някой си Сп. Русинов, когото историята отдавна е забравила. Но не е забравила Радой Ралин! Прочетете отново критикуваните епиграми – не са ли актуални и днес? А вероятно и за години напред!
Позволих си да цитирам в детайли тези документи, защото и без допълнителен коментар, те разкриват истината за Културата във времената на Соца – партийно разпоредена, цензурирана. С една дума – антикултура!
(следва)
Библиография
Волоткина, Т. В., Мурашко, Г. П., & Наумов, О. В. (2002). Советский фактор в Восточной Европе. 1944—1953 гг. В 2-х тт. Документы / Т. 2. 1949—1953 гг. Москва: Российская политическая энциклопедия (РОССПЭН).
Йорданов, А. (2019). Патриотични уроци. София: Век 21 прес.
Марков, Г. (1990). Задочни репортажи за България. София: Профиздат.
Моллов, Т. (2006-2017). Български фолклорни мотиви; Том VІІ. Възрожденски и съвременни песни. Варна: ЕИ „LiterNet“. Извлечено от https://liternet.bg/folklor/sbornici/bfm/7/index.html
Ницолов, Л., Георгиев, Л., & Джамбазки, Х. (1973). Речник на литературните термини. София: Наука и изкуство.
Огойски, П. (2000). Записки за българските страдания 1944-1989 г. Книга трета. София: Вулкан 4.
Радевски, Х. (1977). Стихотворения за деца. София: Български писател.