Съдържание
„Люти чушки“
„Ода за СССР“ и други стихове
Библиография
„Ода за СССР“ и други стихове
„Люти чушки“
Във втората част ви срещнах с някои от трубадурите на Социалистически реализъм, както и с някои от техните творби. Не знам колко от тези стихове бихте прочели на децата си! В тази трета част ще стигнем и до още „по-парливи“ теми. През 1968 г., издателство „Български художник“ издава малка книжка, с черна корица с надпис „Люти чушки“ с автор Димитър Стоянов. Обратно пропорционален на размера на изданието е скандалът, който тя предизвиква и всички налични екземпляри биват спешно унищожени – изгорени са в пещите на същия Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, където е била отпечатана!
Книги са изгаряни от Светата инквизиция, книги са горени и през 1933 г, когато нацистите организират изгарянето на над 20 000 книги на „Бебелплац“ в Берлин, в присъствието на над 70 000 души. „Ние насочихме действията си срещу негерманския дух. Изпращам всичко негерманско в огъня!“, казва един от организаторите. „Срещу упадъка и моралната деградация! За дисциплина и добри нрави в семейството и държавата! Предавам на огъня трудовете на Хайнрих Ман, Ернст Глезер и Ерих Кестнер“ – крещи друг. Нацистите изгарят творби на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Зигмунд Фройд, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер, Ерих Кестнер, Ерих Мария Ремарк, Томас Ман, Алберт Айнщайн, Теодор Драйзер, Джек Лондон. Цитирам този факт, в контекста на някои събития, случващите се в последните години у нас. Е, все още не горим книги, но някои „патриотично“ настроени формации вече „цензурират“ културни събития като прожекции на филми или театрални постановки!
И като говорим за театър, през ноември 2024, bTV и „Маркет ЛИНКС“, провеждат проучване за отношението на българите към протеста срещу премиерата на постановката в Народния театър „Оръжията и човека“.
снимка: btvnovinite.bg
Радостен факт е, че 52% от респондентите не одобряват този протест. Но… четейки „между редовете“ забелязвам нещо друго – по-страшно – останалите 48% или подкрепят, или нямат мнение! Разбирай – близо половината от българите са склонни да подкрепят цензура (или не ги интересува), и то на една постановка (няма значение хубава или лоша), за която билетите за разпродадени месеци напред! Поставена от световно известен режисьор! И то в Меката на българския театър – „Народния“! А от спирането на една постановка до глобалната цензура, до отнемането на Свободата на словото – основна човешка ценност, а и право – е една ръка разстояние. Ръка, вдигната в нацистки поздрав! И площадът пред театъра да се превърне в „Бебелплац“!
В контекста на горните събития ще припомня думите на Мартин Нимьолер в мой превод:
„Когато нацистите прибраха комунистите,
аз мълчах;
не бях комунист.
Когато затвориха социалдемократите,
аз мълчах;
не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за профсъюзите,
аз мълчах;
не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за мен
– вече не беше останал никой,
който да ме защити.“
Ще припомня и думите на Юлиус Фучик от „Репортаж, писан с примка на шията“:
„Хора, бдете!“,
защото и у нас, в днешно време има хора и партии, проявяващи признаци, типични за зараждащ се фашизъм! А може би и на вече развит! И НИЕ сме хората, които трябва да го спрем! Преди „примката на шията“!
Но да се върнем на „Лютите чушки“ – ако по-младите читатели са изненадани, защо книга, която съдейки по заглавието, вероятно съдържа рецепти за туршии, и то – от неизвестен автор, трябва да бъде изгорена, пък било то и от комунистически режим, по-възрастното поколение знаят отговора – не става дума за туршии или кисело зеле – „лютите чушки“ всъщност са сборник с епиграми, списвани от автора, по-известен с псевдонима си – Радой Ралин – трън в очите на властта. Но защо тази малка книжка с илюстрации на Борис Димовски предизвиква такава асиметрична реакция от „народната власт“?
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра.“
гласи една от епиграмите, но едва ли „културният министър“ еднолично е разпоредил аутодафето. При това – тайно!
Няколко дни книгата се продава по книжарниците като всяка друга, но… скоро из София тръгва слух, че опашката на прасето, нарисувано към епиграмата
„Сит търбух
за наука глух“,
имитира подписа на Тодор Живков.
От къде идва слухът не е ясно, но следва донос от… Съюза на българските писатели! Секретарят на Съюза се оправдал пред Живков, че работата не върви, защото има хора, които пречат! И изброил Блага Димитрова, Христо Ганев, Валери Петров, Емил Манов, Радой Ралин…
Пръв реагира Завеждащ отдела „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП, с докладна записка до Секретариата на ЦК, който пише унищожителна Рецензия – „Люти чушки“ е извършила една нагла диверсия от страна на авторите, а издателство „Български художник“, по-специално директорът Борис Ташев, е проявил „политическо късогледство и безотговорност“ и то „точно когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия“.
Втората оценка е на бюрото на ГК на БКП, също отрицателна и със заключението, че „…авторите по същество преминават в редиците на нашите врагове“.
Свикана е нарочна комисия, която излиза със Докладна записка. Ще цитирам някои пасажи, защото те добре показват духа на времето! И на „културата“!
„ДРУГАРИ,
Преди известно време излезе от печат книгата „Люти чушки“ от Радой Ралин, в която са събрани епиграми на автора с илюстрации от художника Борис Димовски. В нея се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност, срещу политиката на Българската комунистическа партия.
Перифразирайки народни мъдрости и поговорки, авторът прави редица обобщения на нашата действителност, които имат клеветнически характер и са насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти.
В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюстрациите на Борис Димовски. Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват. Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от „оригиналност“ и „остроумие“, на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която тъй да се каже „изплюва камъчето“.Ето няколко примера:
Под заглавие „Реорганизация“ Радой Ралин перифразира известната пословица по следния начин: „Променил се Алия, погледнал се, пак в тия“. А отгоре е нарисувано дрипаво плашило. Явно насочена против нашата икономическа политика е и епиграмата: „Икономически ефект“, която гласи: „Голямо чудо над малко блюдо“. В нарисуваното блюдо се вижда само една оглозгана риба.
Под заглавие „Бедността не е порок, а урок“ е поместена епиграмата: „Кой постъпва честно, не живее лесно“. В „Отчитане на успехите“ се казва: „Думба-лумба два дни, а година — гладни“. Под заглавие „Цени и качество“ е сложена епиграмата: „Да би се яло, не би висяло“. Друга епиграма гласи: „Кой излезе прав, не излиза здрав“. Подобна клевета лъха и от епиграмата „Кадрова политика“ — „Който дрънка, е за вънка“. А като обобщение за целия живот у нас звучи епиграмата: „Славна е нашта“: „Един плаща, друг разгаща“.
От всичко това става ясно, че авторите се отнасят негативно към икономическите резултати на нашата страна, невярно представят нашите успехи в социалистическото строителство.
В книгата „Люти чушки“ е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази „илюстрация“ е отпечатана епиграмата „Глух, но послушен“: „Сит търбух за наука глух“. При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията. Така например под заглавие „Басня“ е поместена поговорката: „Хитрата сврака с двата крака“. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две власти.С това книгата „Люти чушки“ се превръща в безпрецедентен за нашата социалистическа действителност случай. (…)
Какви изводи могат да се направят от всичко това? Първо. Книгата на Радой Ралин „Люти чушки“ илюстрирана от Б. Димовски, е вредно произведение, в което Се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност и срещу политиката на партията. Съзнателно или несъзнателно с тази книга авторите се обявяват срещу партийната политика, по същество преминават в редиците на нашите врагове, за което те като комунисти следва да отговарят според изискванията на партийния устав. (…)
Комисията е единодушна, че Радой Ралин и Борис Димовски са нарушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание. (…)
Второ. Издаването на тази книга е груба политическа грешка, свидетелство за липса на елементарен идеен и художествен критерий от страна на нейните издатели и редактори.“
Видяхте ли, все пак става дума за „подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България“. Пропуснато е името, но аз ще го кажа – Тодор Живков. Може би в стил „гузен – негонен бяга“, защото самият Радой Ралин споделя, че всъщност подписът е на Тодор Павлов.
Но всички са впрегнати, къде по нареждане, къде сервилно в защита на „Първия“ като матросовци, което виждаме и в уводната статия на вестник „Литературен фронт“ – „Сатирата – партийно оръжие“, с автор Богомил Райнов:
„В нашето общество този, който произнася истината, но именно истината, а не полуистината или предрешената като истина лъжа, той не се нуждае от патерицата на плахи намеци и двусмислени иносказания. Самото съществуване и самото развитие на социалистическото общество е основано на съобразяване с истината и с реалността. И тъкмо затуй, когато казваме партийност, това означава правдивост, и когато говорим за действителна правдивост, подразбираме последователна партийност. Нашата партия има нужда от такава сатира, която вярно да разкрива и точно да оценява отрицателното в живота, която да бичува старото и реакционното, да разчиства пътя на прогреса, да воюва за партийната правда. Ние можем да признаем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството.“
Видяхте ли? „Съществуването и развитието на социалистическото общество е основано на съобразяване с истината и с реалността“. А истината и реалността за комунистите, освен всичко друго, очевидно е горенето на книги! Неудобни книги, показващи кривиците им! Или поне – забраната им – като „Архипелаг ГУЛАГ“ или „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин!
В очите на властта Ралин и Димовски са сторили недопустимото – драстично са нарушили основните принципи на социалистическия реализъм. „Люти чушки“ са „покушение“ срещу партийната политика по-специално – срещу вожда Тодор Живков, а и срещу социализма като цяло. Последствията за двамата автори са жестоки, напълно в стила на тоталитарното време – веднага биват уволнени, изолирани, без шанс да печатат книгите и карикатурите си. Същата участ сполетява и хора, които само са участвали в отпечатването на книгата.
А Радой Ралин ще стане обект от основен интерес за Държавна сигурност!
Колкото до СБП – това е същият съюз, които първо ще даде годишната си награда за романа „Мъже“ и ще приеме в редовете си писателя Георги Марков, прескачайки статута на „кандидат-член“, а после и бързо-бързо ще го изключи.
Марков, които ще каже:
„ …главното зло в живота и в творчеството на българските писатели, художници, композитори, артисти и т.н. беше вмешателството на партията, която налагаше най-посредствени критерии и която правеше всичко възможно да укрепи властта на бездарието.
Когато аз казах, че на нас ни се плащаше не за да пишем, точно обратното, за да НЕ ПИШЕМ, имах предвид именно това партийно вмешателство, което разстройваше едва ли не всякакво сериозно отношение към работата.“ (Марков, 1990)
„Ода за СССР“ и други стихове
По времето, когато „чушките“ на Радой Ралин са изгаряни в пещите, друг поет печели „Димитровска награда“ със стиховете си – Орлин Орлинов пише „Ода за СССР“.
„За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе –
днес и завинаги…
Ти трябва всичко да можеш.
Ти трябва всичко да имаш:
танкове и ракети,
свръхзвукови самолети,
гениални физици, гениални поети,
мозъци електронни,
микрополупроводници,
станове многотонни,
океански атомни подводници,
черна металургия,
пещи доменни,
вълнуваща драматургия,
хидроцентрали огромни…“
Тук ще прекъсна автора, за да не доскучавам на публиката – който иска, може да намери творбата и да я прочете. Ще цитирам само последните й строфи:
„И нека ни хулят.
Нека се пенят.
Такъв е законът на нашите дни:
който на теб, СССР,
измени –
той на великата правда изменя.
За тебе е моята ода,
за тебе е моята песен,
за тебе –
днес и завинаги…“
И ако Бъртрам Устър попита своя иконом Джийвс за стиховете, сигурно ще получи отговор: „Русофили, сър!“.
Да споменем отново и Христо Радевски – онзи от писмото на посланика. През 1977 г, излиза негова стихосбирка „Стихотворения за деца“. Ще цитирам някои от тях, пък всеки може да прецени с какво промиваха мозъците ни още от деца. Първото стихотворение носи заглавието „Има Партия такава“ (да не се бърка с партия с подобно име днес):
„Има партия такава,
млада като пролетта.
Нея слава увенчава
и я гизди храбростта.
Тя е смела, тя е силна,
тя не знае страх и смут,
тя страната ни обилно
богати с неспирен труд.
…Тя и дъжд, и слънце блика,
тя е като пролетта —
тази партия велика!
БКП се казва тя!“
Следващата творба се казва „Пионерска:
„Ний сговорна сме дружина
пионерски млад орляк.
Няма връх, нито падина
да не можем ги премина
под разветия си флаг.
…
И под туй червено знаме,
знаме в труд и боеве,
ний растем и ясно нам е,
че животът хубав там е,
дето Ленин ни зове.
И не знаем ний какво е
тежък ден и страшна нощ.
Партията на Благоев
ни е командир и вожд.“
За малко да пропусна една класика в жанра на Соцреализма – „Добрият празник“ на Цветан Ангелов, публикуван във в-к „Народна младеж“ през 1969 г.
„Девети септември ми купи палтенце
И каза: Честито, честито, момченце!
Девети септември ми купи сандалки.
-Да припкат – заръча – краченцата малки!
А после ми сложи в ръката геврече
-Хапни си! – Девети септември ми рече.
***
Накрая, дечица, каква изненада!
И знаменце даде ми той за парада.
Изтичах при баба, разказах й всичко.
А баба въздъхна: -Ех, внуче, добричко.
Такъв е, такъв ни е празникът – харен.
И всеки го среща сега благодарен.
Той дава на всинца дрешки, закуски
и розово слага по детските бузки.
А старият дядо, засмян, се обади:
Девети септември и младост ни даде.“
Ей от това, последното стихотворение ми се изясниха доста неща. Разбрах за „Девети септември“, дето давал палтенца. Не! Не на Цола, която разхождала палтото на вдовицата Евдокия Филова, след като Богдан Филов бил ликвидиран от „народния съд“. Говоря за палтото на детенцето от стиховете. И за неговите сандалки, и за гевречето. Питам се, какви с тези родители, дето чакат „Девети“ да даде сандалки на детето им. Че и геврече! Колкото до „знаменцето за парада“ – то на всички ни даваха. Защото трябваше по задължение да ходим на манифестации – и за 1 май, и за „Девети септември“, и за 7 ноември. И разбира се за манифестацията за 24 май, снимка от която прилагам:
Разбрах и за носталгията на дядото по „девети“ – младост му дал бе, младост! Пък сега нещо не (му) става!
Посъкратих много от стихотворенията, за да не доскучавам на любезния читател. Но ще попитам – колко от вас биха се радвали вашите деца и внуци да ги рецитират? Защото, нали това е смисъла – стиховете да се носят от уста на уста, от поколение на поколение? И колко биха пратили децата си „там, дето Ленин ги зове“? Нямам предвид мавзолея – за Москва питам.
Но ще спомена още две стихотворения. Първото – „Великата страна“:
„Има такава голяма страна —
на дължина,
на ширина…
Трудно страна се такава обхожда.
Слънцето никога там не захожда.
Има тя степи безкрайно широки,
ширни реки и морета дълбоки.
И градове най-красиви тя има,
армия има
непобедима —
най-героичната и най-велика.
Има наука, с която достига
чак до звездите далечни в простора.
В нея живеят най-умните хора.
В нея роден е
великият Ленин.
Тази страна е — това запомни ти —
освободителят наш и учител.
Ти я учи и я знай наизуст.
Тя се нарича Съветски Съюз.“
И ако други твърдят, колко умни сме ние, българите, за Радевски очевидно, най-умните хора не живеят у нас. Друго негово стихотворение – „Сбъднат сън“, ще цитирам с известни съкращения:
„Сънувам, че съм партизанин.
И нашият отряд
върви през дебри и поляни
и ден и нощ,
и в пек и в хлад.
…
И в боя някой мъртъв падне,
простене друг ранен
и битките са безпощадни,
и в поход сме и нощ, и ден.
…
… Събудих се —
звучаха плавно
мелодии навън.
Как хубаво е, че отдавна
е сбъднат тоя чуден сън.“ (Радевски, 1977)
Ей това са комунистическите стихове за деца – за Христо Радевски е сбъднат сън някой да падне мъртъв, а друг да простене ранен! По детски!
С риск да „изменя на великата правда“ на Орлин Орлинов следва кратко прекъсване „за реклама“! Пишейки за социалистическата култура и изкуства, слушам новините с поредната сводка за Войната в Украина, за летящите към мирните жители руски (севернокорейски и ирански) ракети и някак неволно се сетих за една песен, която, макар и руска, често звучеше в ефира ни в онези години – „Хотят ли русские войны“. Може би звучеше, точно защото е руска. Любима руска песен! Песен, написана като протест срещу войната. Не, не срещу агресията срещу Украина – повечето руснаци май я подкрепят, защото си мълчат, не протестират, че и децата си изпращат на фронта като пушечно месо. Срещу една „бяла Лада“! Стотици хиляди! И чиято средна продължителност на живота на предната линия е 2-3 дни! Песента е написана през 1961 г. по текст на Евгений Евтушенко, чиято истинска фамилия е Гангнус, защото е от латвийско-немски произход. И умира в САЩ, където предпочита да живее в последните 25 години от живота си. Музиката е композирана от Едуард Колмановский, а песента за пръв е изпълнена от Марк Бернес (последните двама са евреи). Песента се изпълнява и от Георг Отс (естонец) и Артур Айзен (латвиец).
Сетих се и друга песен – „Русское поле“. Колко да е „руско полето“ не знам, но композитор е Ян Френкель, а стиховете са на Инна Гофф – и двамата от семейства на украински евреи. А най-известното изпълнение е на Йосиф Давидович Кобзон, често наричан Гласът на СССР – и той еврейски произход.
Още една песен, популярна и у нас по време на Соца, а за някои русофили и до днес – „Катюша“ е съветска песен, един от неформалните символи на Великата отечествена война. Композитор е Матвей Блантер, автор на текста е Михаил Исаковски.
Друга песен – „С чего начинается Родина“ – добре позната съветска песен на Вениамин Баснер по текст на Михаил Матусовски от четирисерийния игрален филм „Щит и меч“. Отново изпълнена от Марк Бернес.
За изброените дотук имена се сещате, че произхождат от еврейски семейства. Не! Не говоря за антисемитизъм – за „руската“ култура говоря. За „русский мир“!
След „прекъсването за реклама“ на руската култура на която ще посветя отделен материал, и която за малко да бъде и наша, ако бяхме станали „16-та република“, покрай мира, да се върнем отново у нас. С един текст, написан през септември 1950 г.:
„Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта. (…)
Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“. Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. Какво би правил този огромен труп без глава? (…) Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.
Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света. Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.
„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал. (…)
Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някакво майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен. Русинът няма духовно състояние. (…) От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за световно водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса. Русинът е въобще нуждаещ се – той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава – той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? (…)
„Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. (…)
„За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание, освен на обиран и обирач. Между тези две фази стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „до чертого“. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. (…)
Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници. И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.“
Тези редове също са написани по времето на Вълко Червенков. Но май не са в негова възхвала. Ще попитате откъде съм ги извадил, защото не ви звучат в крак с времето? Намерих ги в една тетрадка. На Илия Бешков. Не ги познавате, защото са били писани тайно. „Черната тетрадка“ вижда бял свят едва 25 години след падането на тоталитарния режим. Мисли, писани преди 75 години, но някак странно звучат актуално и днес. И демонстрират, че дори и в най-мрачните времена има Човеци, които мислят!
…
И за финал – още един цитат, този път на наш съвременник:
„Улисани в заклеймяване, осъждане на думи, но не и в съда на престъпленията на комунизма, през всичките тези години „пропуснахме” да о(б)съдим вината на интелектуалните изнасилвачи на българския народ. Хиляди, ако не и милиони са техните невинни жертви с изкривено съзнание, възпитавано да мрази „врага“ и да се подчинява безмозъчно на партийната диктатура. Поради този „пропуск“ и днес изнасилвачите посягат на невинно детско мислене чрез наследството на интелектуалната нищета на „партийната правда“, надничаща победоносно от филми, книги и учебници.“
Иво Инджев
Библиография
Волоткина, Т. В., Мурашко, Г. П., & Наумов, О. В. (2002). Советский фактор в Восточной Европе. 1944—1953 гг. В 2-х тт. Документы / Т. 2. 1949—1953 гг. Москва: Российская политическая энциклопедия (РОССПЭН).
Йорданов, А. (2019). Патриотични уроци. София: Век 21 прес.
Марков, Г. (1990). Задочни репортажи за България. София: Профиздат.
Моллов, Т. (2006-2017). Български фолклорни мотиви; Том VІІ. Възрожденски и съвременни песни. Варна: ЕИ „LiterNet“. Извлечено от https://liternet.bg/folklor/sbornici/bfm/7/index.html
Ницолов, Л., Георгиев, Л., & Джамбазки, Х. (1973). Речник на литературните термини. София: Наука и изкуство.
Огойски, П. (2000). Записки за българските страдания 1944-1989 г. Книга трета. София: Вулкан 4.
Радевски, Х. (1977). Стихотворения за деца. София: Български писател.
[1] https://de.wikipedia.org/wiki/B%C3%BCcherverbrennung_1933_in_Deutschland#10._Mai_1933_in_Berlin
[2] https://www.dw.com/bg/v-germania-kogato-goraha-knigi-na-breht-remark-i-kestner/a-65573677
[3] https://www.segabg.com/hot/category-culture/fenove-na-vuzrazhdane-nahluha-i-osuetiha-prozhekciya-na-film-sofia-pride
[4] https://www.dw.com/bg/sresu-malkovic-pred-narodnia-teatr-taka-zapocva-obiknoveniat-fasizmt/a-70731919
[5] https://btvnovinite.bg/predavania/tazi-sutrin/market-links-nad-35-ot-balgarite-sa-za-kasirane-na-izborite.html
[6] https://martin-niemoeller-stiftung.de/martin-niemoeller/als-die-nazis-die-kommunisten-holten
[7] https://kultura.bg/web/радой-ралин-за-люти-чушки/
[8] https://chitanka.info/text/2990-ljuti-chushki
[9] https://kultura.bg/web/радой-ралин-за-люти-чушки/
[10] https://desebg.com/iniciativi/769-2012-06-15-05-24-40
[11] https://alexsimov.blogspot.com/2009/08/blog-post_09.html
[12] https://www.mediapool.bg/dobriyat-praznik-news224641.html
[13] https://www.dnes.bg/a/581-voynata-v-ukrayna/537667-istoriyata-na-sem-malov-da-si-kupish-lada-s-parite-za-ubitiya-si-sin-v-ukrayna
[14] https://www.ploshtadslaveikov.com/iliya-beshkov-nyama-po-zloveshto-ot-tova-da-chuete-ot-ustata-na-komunist-dumata-mir/
[15] https://ivo.bg/2012/12/23/трябва-ли-да-ходим-разоръжени-пред-лъж/