Съдържание
Концентрационните лагери в НРБ
Трудово възпитателно общежитие
Пет истории. Само пет (18+)
Библиография
По-добре не четете тази част! Пак ще кажа – по-добре не я четете!
А ако все пак имате кураж и здрави нерви, ще поговорим за лагерите в „народната република“. Но не за пионерските, за които с умиление си спомнят някои соцносталгици. Ходил съм на един пионерски лагер – в с. Говедарци веднага след 6-ти клас. Трудно изкарах двете седмици и втори път не пожелах да си причиня подобно „щастие“. Но за това, някои друг път. Сега – за концентрационните лагери.
Концентрационните лагери в НРБ
„Що за институция е концентрационният лагер?
Концлагерите имат много малко общо със затворите. И по време най-тъпия сталинизъм затворите запазваха общите си характеристики — места за принудително пребиваване, при крайно ограничение на всички свободи. Но какъвто и да бе затворническият режим, на нас в концлагерите той ни се струваше ако не рай, то поне санаториум — място за отдих. Концлагерите не са затвори. Охраната в концлагерите — нашата инквизиция — не е обвързана от никакви законни правила, дори от такива, които тя сама си е създала. Ние виждахме как хора от охраната убиват наши другари почти без повод, виждахме как техните лица са непрекъснато озъбени в гримасата на омразата и непрестанно слушахме техните заплахи със смърт или мъчения.
Затворникът поне знае на колко е осъден. Ако той е дълготърпелив и не предизвиква охраната, ако работи до пълно изтощение, ако здравето не му изневери, той може да очаква някой ден да се измъкне от затвора и да живее в името на този ден, който за него е една светлина. В концлагера никой не знае за колко време е „въдворен“. Освобождението идва като по чудо, най-неочаквано. Никакъв вид „добро държане“ не играе роля за намаляване на присъдата. Лагеристите са предоставени на чистата случайност и изглежда нашите инквизитори най-много се забавляваха с това, че наказанията ни в никакъв случай не отговарят на „провиненията“. В нарушаването на старото правило, че наказанията трябва да отговарят на престъпленията, инквизиторите ни намираха особено удоволствие.
Концлагерът е една дебела книга, в която са записани не само нашите страдания, а и особеностите на инквизитора: той е властта. В очите на нашите инквизитори лумпени концлагерът е символ на Възмездието, което носи Властта“ (Свинтила, 2009)
Започвам с цитат от „Кладенецът на мълчанието“ на писателя Владимир Свинтила, самият той лежал в лагер, защото това е може би най-мекото описание на този вид „институция“. Някои от вас се изненадват от наличието на концентрационни лагери, за каквито сме чували в нацистка Германия, тук, по времето на „народната република“! Но щом ги има в Съветския съюз (ГУЛаг), ще ги има и у нас – даже повече от немските! Само дето ще носят името „Трудово възпитателно общежитие“. Както и да ги наречем, те били част от репресивния апарат на комунистическия режим, използвани за изолиране и наказание на хора, смятани за „врагове на народа“, при това – без съд и присъда.
Първият лагер е създаден на гара Свети Врач (до гр. Сандански) още през януари 1945 г., където са прибрани около 800 човека. В следващите години местата за насилствено въдворяване се разпростират по територията на цялата страната, като по-известни са лагерите „Росица“, „Куциян“ (през който са преминали 3298 човека), и в който едва не загива Димитър Талев, „Богданов дол“, „Николаево“, „Ножарево“, „Босна“, „Бобов дол“,. Най-известния от всички – „Белене“, неколкократно откриван и закриван, до днес чака завършването на мемориала, в памет на жертвите!
Със секретно постановление на Министерския съвет, ръководен от вицепремиера Васил Коларов (премиерът Георги Димитров се „лекува“ в Москва), на 27 април 1949 г. комунистическото правителство взима решение да бъде създадено трудово-възпитателно общежитие (ТВО) край Белене. Лагерът е изграден на остров Персин, като мястото става известно като „Втори обект“. Първата група от около 300 лагеристи е прехвърлена от лагера „Богданов дол“.
През лагера преминават десетки хиляди души, като след смъртта на Сталин през 1953 г. политическото въдворяване в НРБ за кратко бива преустановено. През 1956 г. след Унгарското народно въстание обаче, то е възобновено отново с пълна сила. В периода 1953-1956 г. в „Белене” на Първи обект, намиращ се в югозападната част на острова, са изолирани противници на режима от цялата страна с присъди, получени на монтирани съдебни процеси.
През август 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за закриване на лагера „Белене“. Но не от някакво разкаяние, а защото на Запад се публикуват информации, че в България все още има лагери. И въпреки че „Белене“ е уж закрит, в него продължават да бъдат държани въдворени по политически причини лица, предимно земеделци.
Не сме забравили за „Скравена“ и „Слънчев бряг“ край Ловеч. Последния, по-новото поколение свързва единствено със „Слънчака“ на морето, което предполага да отделим по-голямо внимание на тази част от българската история.
Карта на концлагерите в България за периода 1944-1989 г. (decommunization.org)
Според архивите на МВР между 1945 г. и 1962 г. в 86-те трудови лагери (правилно прочетохте – 86!) на комунистическа България са въдворени 28 530 „врагове на народа“. Тук е мястото да направим паралел с годините на Втората световна война през трудовите лагери на Царство България, защото Пропагандата винаги е твърдяла, че същото било и при „монархофашизма“! И едва ли не, ставало дума за реципрочност. Всъщност, през „фашистките“ лагери са преминали около 2000 комунисти, анархисти и леви земеделци. Само 2000! И много от тях, както видяхме в другите части, са били амнистирани предсрочно. И то по няколко пъти! Да припомням ли за Цола Драгойчева?
Трудово възпитателно общежитие
Българските болшевики са добри ученици. Многобройни паралели могат да бъдат направени между съветския ГУЛаг и лагерите в НРБ, което демонстрира колко последователно българската тоталитарна система е възприела и адаптирала съветския модел на репресия. И това не е евтина имитация. Дори и днес, уж българска, уж „възрожденска“ партия, дори още не подписала споразумение за сътрудничество с партията на кремълския фюрер, вече се заканваше отново да открива лагера „Белене“! А в Русия, лагерите никога не са били закривани. И днес, инакомислещите биват изпращани в „наказателни колонии“. За да загиват като Алексей Навални от „естествена смърт“ – от „тромбоза“. Но за тромбозата – след малко.
Продължаваме с приликите, а те наистина са много! Също и преследваните с „въдворяването“ цели, които могат да бъдат разгледани в няколко групи:
1. Идеология
Всъщност основен момент в двете системи е потискане на политическото и идеологическо инакомислие. В СССР враговете на революцията са били „врагове на народа“ и „кулаци“, а българските комунисти допълват терминологията с „бивши хора“, „вражески елементи“ и дори „врагове с партиен билет“.
2. Изолация без съд и присъда
В ГУЛаг, както и в лагерите на НРБ, инакомислещите са били „въдворявани“ административно – т.е. без съдебен процес, а по решение на някой чиновник, най-често по донос. В България ГУЛаг е заменен с т.нар. ТВО (трудово-възпитателни общежития), където хора са били изпращани само по решение на МВР, без всякаква възможност за адвокатска защита.
3. Принудителен труд
„Arbeit macht frei” – пишело на входа на нацистките лагери. Цинизъм! Но не по-малко циничен е надписът на входа на „Обект 2“ в лагера на смъртта „Белене“ – вместо клишетата „Трудът прави човека свободен“ или „Всекиму своето“, нашите комунисти изписали мисълта на Максим Горки „Да, Човек звучи гордо!“. А за да бъде гаврата с жертвите пълна, на гърба била изписана крилатата фраза на демиурга на болшевишкия терор Феликс Дзержински – „Ако врага не се предаде се унищожава“!
Входа на „Обект 2“, лагера „Белене“ – изт. drumivdumi.com
И в двете системи трудът е бил представян като средство за „превъзпитание“. Лагерниците работили в каменни кариери и въглищни мини, в земеделието и в строителството, обикновено с непосилни норми и с първобитни инструменти – подобно на съветските затворници, които били изпращани да изграждат канали, пътища и индустриални обекти.
А условията в лагерите били нечовешки: глад, студ, болести, физически и психически тормоз. Особено в лагера край Ловеч (цинично наречен „Слънчев бряг“), оцелели свидетели описват систематични побои, убийства и унижения, напомнящи за най-мрачните страници от ГУЛаг.
И в двете системи – нацистка и комунистическа, целта на лагерите не била икономическа – за добив на камъни или въглища, не е и само за наказание, а за внушаване на страх в обществото. И разбира се – бавна и мъчителна, но почти сигурна екзекуция чрез убийствен труд. Или просто по прищявка на някой надзирател!
В лагерите били въдворявани политически противници, интелектуалци, етнически малцинства и дори членове на БКП, заподозрени в нелоялност. Условията били тежки, а насилието – постоянно. През 1952 г. в лагера Белене е имало над 2300 души, повечето от които задържани за „контрареволюционна дейност“. Само за сравнение ще добавя, че капацитета на Централния софийски затвор, заедно със ЗО „Казичене“ и ЗО „Кремиковци“, днес е около 1600 затворници (по данни на ГД „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието).
След смъртта на Сталин през 1953 г. започва временно облекчение, но лагерите отново се активират след Унгарското въстание през 1956 г., когато режимът се страхува от подобни бунтове в България.
Но каквото и да си говорим, каквито и числа да цитираме, никои не може да разкаже за ония събития по-добре от техните съвременници. И не какви да е свидетели, а жертви.
Пет истории. Само пет (18+)
Историите, които ще прочетете (с червена точка 18+), са разказани лично от оцелелите. Това не са просто лични трагедии – те са част от колективната памет, която трябва да ни напомня защо свободата и човешките права не бива да се приемат за даденост.
Започнахме с Владимир Свинтила, нека продължим с него. За това, какви хора са „въдворени“, четем отново в „Кладенецът на мълчанието“ (Свинтила, 2009):
„Ние повече подхождаме за репресия. Този или онзи говори три езика, има голяма библиотека, притежава висока култура. Когато те се изправят пред него със своята сталинистка брошура за четирите корена, или как беше там, по неговото лице минава бързо неволна усмивка. Това е присъдата му. Всеки, който е осведомен и вижда наивностите на тяхната „пропаганда“, е враг — такъв човек е осъден в името на „мировата“. Такъв човек е най-зъл агент на буржоазията. (…)
В лагера често и продължително се говори на френски език. И аз самият тук почти не употребявам българския. Тук са литератори, социолози, публицисти, писатели, всички, които не са практически необходими, които лесно могат да бъдат заменени със свои. Тук ние сме „на дъното“. Нашите места в живота се заемат от разни пасмантеристи, ръкавичари, галантеристи, българския „демимонд“. Тия хора ходеха на театър. Докато си мериш ръкавиците, ръкавичарят пише театрални рецензии. Той е „народен интелигент“. И това също е един мистериален театър. Ето защо ние сме осъдени. За дълбока и плитка оран не можем да кажем нищо. Никой от нас не е годен за фелдшер.“
„В отечественофронтовските квартални организации се съставят списъци на тези от квартала, които трябва да бъдат изселени или „въдворени“ в концлагери. Тия списъци се съставят съвсем демократично — всеки член на организацията може да направи своето предложение. В ход е хлевоустата клевета. Ръководителите разчитат на тази клевета на лумпени. В ход бе лумпенската омраза против фаустианството…“
„Вечер махленките неодобрително гледаха пълната ми с книги чанта. Забелязах, че пред вратите на чуждите библиотеки почнаха да се въртят някакви неандерталски физиономии, които проявяваха интерес и към мен, но не обърнах внимание. Бяхме все още прекалено наивни. Никой не би повярвал, че за четене на западни автори някой може да отиде в затвора. Това и на мен ми се струваше абсурд. Кучетата се повлякоха подире ми, явно ме следяха. Но си казах: толкова по-добре. Ако имат някакви съмнения, то те ще се разпръснат. Явно аз още нищо не знаех за селския лумпен. Впоследствие щях да разбера, че за тия скотове няма по-голямо престъпление от полиглотизма. Бяха ме приели за полиглот и съответно осъдили. За селските души полиглотизмът бе повече от черна магия.“ (Свинтила, 2009)
Преди малко говорехме за Навални. И за тромбозата. Владимир Свинтила дава „рецептата“, с която лично той за малко се е разминал:
„Най-накрая ми стегнаха ръцете с белезници отзад и така ме върнаха в ареста. Наредиха да не ми се дава храна и вода. На пода начертаха един тебеширен кръг, извън който нямах право да излизам. Изляза ли — бой! След два часа разбрах за какво става дума. Бях стигнал до понятието. Инквизицията беше от типа на „китайския капчук“. Инквизираният се поставя под един капчук: капката пада през няколко секунди върху едно и също място на бръснатия му череп. След няколко часа ударът на всяка капка е като удар с чук. Никакво късане на мускули и чупене на кости! Но болката е равностойна. Така пестят усилията си и постигат същия резултат. Лекото впиване на зъбчетата на белезниците в кокалчетата на китката става страшно като зъбобол. Опънатите назад ръце почват да болят истерически в раменете. Почва да боли и цялото тяло — имаш чувството, че те пекат жив върху жарава.…
Стоях вече три денонощия в тебеширения кръг. Извеждаха ме веднъж на 24 часа до тоалетната. Прехвърлянето на ръцете отпред е бавна и мъчителна работа, свързана с невероятна болка. В старата полиция биеха — което е нищо. Съветско-еврейският полицейски гений (ЧеКа!) е нещо друго. При „социалната“ човек се среща с образцовия садизъм…
На десетия ден ме изкараха отново горе. За първи път не ме ругаха…
– Свали му белезниците! Свалиха ги. Много предпазливо извадих ръцете си отпред. Бяха станали като боксови ръкавици – тъмнолилави, огромни. Видях, че пунгашите ме гледат с пунгашко любопитство, с трепет и сякаш със страх. По-късно разбрах каква била работата. При разнасянето на събралата се в ръцете кръв, като правило следва емболия. Някакъв съсирек тръгва в широката вена… Тези белезници са ми сложени в изпълнение на смъртна присъда, издадена преди още да ме попитат как се казвам. Така умираха, без следа от насилие! Отново едно съветско-еврейско изобретение. Те остават с „чисти ръце“ (Дзержински) и най-важното, не полагат усилия. …“ (ibidem)
Ето как се напуска този грешен свят от „естествена смърт“. Е, с малко „естествена“ помощ, от едни „естествени“ хуманоиди!
„Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов. По повод на събитията растеше анекдотиката. Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“. — Пили сте по повод смъртта на Димитров! — Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили. — Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха…“ (ibidem)
И за да не останат читатели, „неизтрезнели“ от носталгията по Соца и по „кат Русия няма втора“, ще продължим с цитати на още свидетели. Не, не свидетели, а жертви! Оцелели, по чудо! Може би за да разкажат онова, което не е за слушане! Или което не искаме да чуем…
Никола Дафинов, оцелял от лагера в Ловеч описва как е бил изпратен там през 1960 г., заради контакти с чужденци. Спомените му включват ежедневен физически тормоз, бой, убийства с тояги, трупове складирани в чували в тоалетните и нечовешки условия на труд в каменни кариери. Дафинов разказва, че телата на убитите често били давани на прасетата, за да се прикрият следите.
„- Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера?
– През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика – френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци. (…) Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша.
През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч – това е лагерът. Взеха ме от вкъщи по етапен ред. Двама милиционери ме водеха с белезници 5 км пеша от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г. Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на „кариерата на смъртта“.
– Какви бяха условията, храната?
– Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена – от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с „кофража“. Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба. Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. (…) Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата. Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея. Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една Молотовка (камион ГАЗ-51 – бел. съст.) от Белене и да ги откара. Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. (…) Официално причина за смъртта най-често бе „слънчев удар“ дори посред зима. (…) Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните. Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи „хладилник“. Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо. Ледът се изрязва с брадви от Осъма на късове по 50-60 кг. Като носихме на бегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите. (…) На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули – почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: „Ти защо не си изкарал нормата!“ Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата. (…)“
Разказът на Никола Дафинов определено не е за хора със слаби нерви! А посрещането в лагерите – и със слаба физика. Лагеристът продължава:
„Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: „Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!“ Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: „Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!
… в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. (…) Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души. А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. (…) Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица – Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. …“
Никола Дафинов е прибран от ученическата скамейка. Защото е полиглот и „се срещал с чужденци“. Но не е най-младия:
„След мен дойдоха още 7-8 момчета. (…) След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката – също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите оцеляхме само 3 – 4-ма души. Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.“
Още един „гост“ на лагера край Ловеч – Кольо Колев, прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг“. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат ликвидирани. На много от техните досиета е написано „ЗН“ – „завръщането нежелателно“. Ето част от неговия разказ:
„Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. (…)
Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент – палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го. Убийствата ставаха по всевъзможни начини – с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!“ Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстинктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани – на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно“. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.
Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелдшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата, след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата“ зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожден и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?“ Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?“ Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…“. И издъхна. (…) Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.
Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм“. Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България“. …
В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката“. И ни накараха да „почистим“. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милиционерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място. Полуживи ги захвърляха в „моргата“ и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.“ (…) Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.
Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.
Един път Мирчо Спасов държа реч. Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?“ Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.“ (…) Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.
Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен, и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!“ Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.“ Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.“
Нямам коментар. Не защото нямам какво да кажа, а защото речникът ми е беден, за да изкажа всичко, което мисля за тези изверги! Но дори и на тези, които си мечтаят за Сталин и за „народната република“, не бих пожелал тези им „екстри“, за които разказва оцелелия Кольо Колев!
Защото съм Човек!…
Друг лагерист, Божидар Витанов разказва за патилата си още преди да бъде изпратен в ТВО. И за панталоните си. Защото, ако те са толкова тесни, че не можеш да ги свалиш, без да си събуеш обувките, значи си народен враг:
„Първо арестуваха брат ми, през 1957 г. По това време той беше на 19 години, а аз на 14. Една сутрин чувам да се звъни и да се тропа на вратата. След малко нахлуха няколко униформени и цивилни с насочени пистолети:
„Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът? Всичко ще си кажете!“
Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, акордеон и китара и обичам музиката. „Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя не!“ Взеха магнетофона заедно с единствената ролка, която имахме и повече не ги видяхме. По-лошото беше, че арестуваха брат ми да даде обяснения в милицията.
Върна се чак след две години – закарали го в Белене. Не ни даваха никакви свиждания, а писмо получихме чак след 6 месеца.“ (…)
„В периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. „Московска“ 5. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер, около 20,00 ч. в клуба на ул. „Гочо Гопин“. Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. (…) Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на „Московска“ 5. (…) Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле!“ извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои.“ „Я го карай долу тоя!“, каза другият офицер. (…) Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: „Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете“. После изщрака ключ: „Излизай!“, извика някой. Изкараха и други „Лягай! Вдигай краката!“ Страшни писъци огласиха тъмницата. „Не викай, твойта мама, брой до 50!“ Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно ще се спасиш и ще те пуснем.“ Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата – неописуеми болки. Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай!“, изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. „Дай ръцете!“ Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. „До 20 ще броиш!“, нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните.“
Боят и издевателствата са обичайното средство за разговор на ватенките с каскети – за тях винаги е било трудно да приемат по-интелигентните от себе си. И изразяват омразата си с единственото средство, което владеят – боя! А Партията (която според Христо Радевски „винаги е права“), ще намери причини – дали тесните крачоли, дали „упадъчната“ музика…
Цели седем пъти Божидар Витанов бил прибиран и пребиван в мазетата на ул. „Московска“ №5. Днес в тази сграда се помещава ДА „Архиви“, но в онези години там се намирала „Държавна сигурност“. Като „редовен клиент“, в началото на 1961 г. той бива изпратен в лагера край Ловеч.
„… Пътувах цели три дни и накрая пристигнах в Ловеч. Оттам в закрита кола ни закараха в лагера. Накараха ни да се строим в една редица пред някакви ниски помещения. (…) После дойдоха трима офицери и четяха имената ни от някакви папки и след всяко коментираха нещо тихичко помежду си. Един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа, да изкупим греховете си пред родината и така нататък… После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това каза на един от нас, мъж около петдесетте, че не е трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне на снега по очи и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, но те го удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика.
Видях по врата му кръв. Донесоха един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, които взеха чувала и го понесоха нанякъде.“
Веднага след „посрещането“, лагерниците са изпратени по „работните си места“.
„След около километър стигнахме до една кариера, която наричаха Силозите. Там прекарах повечето време в лагера, макар че съм работил и на Голямата кариера, както я наричаха.
Тя беше широка около 100 м и висока около 50-60 м. Цивилни бомбаджии гърмяха скалите, а ние трябваше да трошим огромните късове на „по-дребни“ парчета от по 40-60 кг.
Товарехме ги на вагонетки и ги карахме на около 150-200 м до каменотрошачката. (…) Нормата беше 15 вагонетки на човек. На забой бяхме по двама до пет човека, но това се изменяше често в зависимост от текучеството в лагера. Инструментите бяха огромни чукове, вили, лопати и лостове. От каменотрошачката камъните отиваха в бункери и оттам по улеи се товареха на вагони. Товаренето изостряше обстановката.
Охраната с огромни кучета се засилваше и, ако, не дай Боже, някой камък паднеше на релсите, това се считаше за саботаж и по тази причина десетки намериха смъртта си под ударите на тоягите.
Някои от товарачите падаха от преумора или неопитност и това беше причина да загинат. Най-малкото забавяне предизвикваше задръстване, а това означаваше забавяне на маневрата – провинение, което също се заплащаше с живота. Камъкът се трупаше на големи рампи, а кап. Газдов казваше: „Трупайте, таван няма!“ Камъните се товареха на 20-тонни вагони във вид на късове от 30 до 70 кг.“…
„Дрехите ни бяха скъсани, целите се бяхме увили в дрипи и парцали. Нямаше чорапи, а цървулите на повечето от нас се бяха скъсали. През студените зими на 1961 и 1962 г. имаше много боси, а тези, които намираха парцали, си увиваха краката, връзваха ги с конци и така ходеха.“
„Сутрин в 5,00 ч., когато ставахме, веднага се чуваха виковете на бригадирите: „По-бързо! До три! Има ли още някой вътре?!“ По 500 души се струпваха на вратата. Падаха и биваха сгазени от другите. Бригадирите стояха около вратата и удряха с дървета, който им падне. Излизахме и с ръце пазехме главите си, но в тези мелета винаги имаше по някоя жертва. Сутрешна доза бой за разсънване – така го наричаха.
Охраната гледаше и се смееше, а ние умирахме. После измиване, „тоалет“ и закуска до 6,00 ч., кратка проверка, строяване по бригади и указания за работата. Отиване на работа, а от 12 до 13 ч. обедна почивка. И пак работа, докато се стъмни, в зависимост от сезона. Вечеря на плаца – прави или седнали по земята.
След това започва страшната вечерна проверка, която понякога траеше до 2,00 часа след полунощ. В дъжд и сняг всички лагеристи стояхме прави за да чакаме „представлението“ изнасяно от Газдов, Горанов и Гогов. Най-често поредното убийство на някой от нас. Избираха си някого по указание от някъде другаде или по тяхно желание. Обикновено за това, че не е работил достатъчно и не трябвало да живее, както казваха те. (…) Всеки инквизитор би им завидял на квалификацията и особената жестокост. Между убийците бригадири и палачите офицери имаше и някои пароли.
Например Газдов посочваше жертвата и когато лично не се занимаваше с нея, казваше: „Този много да работи!“ По-натам вече бригадирите започваха да го бият „на почивки“ през целия ден и обикновено до вечерта, когато вече се прибирахме, го носехме в чувал. …
Слаботелесните, болните и по-възрастните хора загиваха първи. От ударите по гърба, задника и ръцете много бяха получили натъртвания и от раните им излизаха червеи. Болките бяха непоносими, а телата ни миришеха на мърша. Такива обикновено не издържаха, защото всеки нов удар по болното място ги обездвижваше, което значеше, че не могат да работят, а това е равностойно на сигурна смърт.
Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 за ден, оставени в тоалетната или зад нея. Години след това съм чел и препрочитал литература, свързана с репресии и инквизиции – за Френска Гвиана, за концлагерите на Хитлер и Сталин, но според мене те не бяха постигнали това, в което успяха много от служителите на ДС от онова време. Те бяха и съдии, и палачи. Жестоките убийства бяха ежедневие. …“
Ще оставя разказа на мъченика Божидар Витанов също без коментар. За кратка пауза. Не за реклама, а за почивка от прочетеното…
Всички сме учили, чели или най-малко чували класическите романи „Железният светилник“ „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. А те можеше и да не се случат! Защото техният автор за малко не губи живота си в комунистическите концентрационни лагери.
През октомври 1944 големият български белетрист и журналист Димитър Талев е прибран в Дирекция на народната милиция. Причината – сътрудничеството му с ВМРО и публикациите му в обявения от „народната власт“ за фашистки в-к. „Зора“. Вестникът, чийто главен редактор бил Данаил Крапчев и до днес е смятан за едно от най-интелектуалните издания, съществували някога в България.
Коменданта на Народната милиция Лев Главинчев поръчва смъртта му, но по погрешка убиват друг арестант. По-късно Димитър Талев ще разкаже:
„Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци – членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна.“
Въпреки срещата с Лев Главинчев, известен комунистически главорез, Талев оцелява. Без съд и присъда е изпратен в Централния софийски затвор, последван от година в „трудово-изправително селище“ в Бобов дол. Освободен в края на 1945. Арестуван е отново през октомври 1947 и е изпратен в концлагера „Куциян“ като „враг на народа“. А причината е друга – през есента на 1947 година, югославският лидер Йосип Броз – Тито решава да посети България, като в навечерието на пристигането му започват поголовни арести на набелязани хора, свързани с Македония.
Въпреки здравословното си състояние, Димитър Талев, заедно с още над 50 души македонски дейци, е тикнат в зловещия рудник „Куциян“:
„Сутринта всички биват остригани и приемани един по един, като ги разпитват поотделно. Построени за работа, пред строя застава капитан Гершанов и започва да ги оглежда. Изведнъж той се вторачва в Талев, познава го и възкликва:
– О, мой човек, ти пак ли си тука? Какъв беше ти?
– Белетрист! – отвръща Талев. Но капитанът – бивш келнер във Варна, не разбира какво означава белетрист, мисли, че е някаква форма на фашизма: „Белетрист…Фашист“. Храната е още по-оскъдна. Позволено е да се пишат до близките само пощенски картички с максимум седем реда текст.“
„Белетрист… фашист…“ – за българските болшевики, много от които без образование, разлика няма! Храната на въдворените е оскъдна – чорба от няколко зърна фасул или остатъци от зеле, придружени от 300 грама хляб! Дървеници и въшки! Работа от тъмно до тъмно!
За преживяното от Димитър Талев (Димче) разбираме от негов съвременник – Христо Огнянов, който разказва:
„Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава Богу, че попадна в нашата група, начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас, така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.“
За оцеляването на писателя помага и съпругата му Ирина, която карамелизира няколко бучки захар, слага ги в буркани с етикети от близката аптека. Така, под предлог, че е лекарство, тя успява да вкара бурканите в лагера. Благодарение и на тези 39 бучки захар, днес можем да прочетем романите на Талев, защото те се оказват жизненоважни, спасявайки от гладна смърт и изтощение големия писател.
Не се разминава и без инциденти. Физически слаб и болен, Талев не може да изпълнява трудовата норма – това вместо него правят останалите „въдворени“. Но не само това. Веднъж писателят бива затрупан при свличане на въглищни пластове. Въпреки минималния шанс да е жив, затворниците Йордан Вълчев и Христо Колев – Големия успяват да изровят с голи ръце полумъртвия Талев от въглищата, и да го спасят.
„Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости. Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. (…) В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си, поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“ (ibidem)
В края на тази първа част на паноптикума, посветена на лагерите (и която ще бъде последвана и от други, поради значимостта на темата), ще завърша с цитат именно от Димитър Талев. Цитат, който може би обяснява отношението на „народната власт“ към писателя. Но и цитат, който звучи като трагично пророчество, валидно за нашата действителност и до днес. Цитат от едно малко известно произведение на автора – „На завой“ (Талев, 2023)
Факсимиле от „На завой“ (Талев, 2023)
Ах, какъв народ сме ние! …
P.S. То чно тук е мястото на един друг български писател, който слава Богу не е лежал в лагер (но ако беше техен съвременник – знаеш ли?). За Георги Господинов става дума. И за неговото „Времеубежище“. С онзи цитат, който няма да се уморя да повтарям:
„Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.
Колкото по-малко памет, толкова повече минало.
Помня, за да държа миналото в миналото“ (Господинов, 2020)
Библиография
Господинов, Г. (2020). Времеубежище. Пловдив: Жанет 45.
Свинтила, В. (2009). Кладенецът на мълчанието. София: Изток-Запад.
Талев, Д. (2023). На завой. София: Изд. „Захарий Стоянов“.