„Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото“
Джорж Оруел
Съдържание
Ген. Радко Димитриев
Ген. Никифор Никифоров
Ген. Владимир Заимов
Ген. Иван Маринов
Ген. Фердинанд Козовски
Ген. Иван Винаров
Ген. Леонид Решетников
Един… Генерал
Послепис
Библиография
Започвам с уговорката, че огромното мнозинство от българските военни във всички времена, от всички чинове, са достойни за уважение родолюбци! И хиляди са дали най-ценното което имат – своя Живот, за защита на Родината от всеки външен враг! Вечна памет и благодарност на всички! И дълбок поклон!
Но сигурно някои си задават и въпроса, защо се занимавам с различни генерали от различни епохи? Най-краткият отговор: фигурата „генерал“ винаги буди асоциации за сила, чест, достойнство, родолюбие, защото съчетава власт, дисциплина, риск, морални очаквания и исторически натрупвания. В психологията това е архетип, който активира едновременно уважение и страх, сигурност и заплаха, ред и насилие.
Генералът в обществото се възприема като човек на силата, човек който командва, който взема решения, който носи отговорност за живота на други. За много хора това носи усещане за ред, за други — усещане за подчинение.
Психологически това буди асоциации със самоконтрол, с твърдост и устойчивост, с липса на емоционална слабост. И разбира се – с морал!
Генералът често се възприема като „силна ръка“, която може да „въведе ред“. Но Историята дава поводи и за подозрение: дали няма да злоупотреби с власт.
Та затова е този разказ. За някои български генерали. Случайно, а може би не – но все свързани с Кремъл.
Така излиза. Пък… Всеки сам си пре…ценява!
Ген. Радко Димитриев
Ще ви разкажа за един генерал… Не, не е този, за когото си помислихте. Става дума за ген. Радко Димитриев
Роден в с. Градец, близо до Котел, още на 17 години Радко Димитриев е избран за секретар на Котленския революционен комитет, част от Сливенски революционен окръг. Четата му обаче не взима участие в Априлското въстание, защото друга чета, с която трябва да действат съвместно – тази на Стоил войвода, търпи поражение, и обявяването на Априлското въстание в Котел, пропада.
По време на Руско-турската война (1877 – 1878), когато руската армия достига с авангардните си части до районите на Търново, Габрово и Елена, Радко Димитриев заедно с приятеля си Петко Кавалджиев решават да се включат като доброволци.
Според Санстефанския договор, няма ограничение за окупацията на България от руската армия, но съгласно Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г., Русия има срок от девет месеца да изтегли окупационната си армия. Това от своя страна налага ускорена подготовка на българи, за командни кадри на бъдещата Българска армия, като за целта, княз Дондуков-Корсаков, императорски комисар в България, разпорежда създаването на Военно училище в София. В първия му випуск са приети 162 младежи, от които 51 са от „Командата на волноопределяющите се“, сред които, освен Радко Димитриев, са и бъдещите генерали Рачо Петров, Кирил Ботев, Стефан Паприков. След завършването на училището, прапорщик Радко Димитриев е назначен за взводен командир в школата за подготовка на подофицери за Източнорумелийската милиция в Пловдив, а по-късно става и неин началник. Взема активно участие в занятията на гимнастическите дружества, създадени от генерал-лейтенант Скобелев като средство за военната подготовка на населението
През пролетта на 1880 г. по заповед на руския военен министър ген. Милютин е обявен конкурсен изпит за следване в руските военни академии и със заповед на генерал-губернатора на Източна Румелия, подпоручик Радко Димитриев е изпратен за подготвителен курс в Константиновското военно училище в Санкт Петербург. През юли 1881 г. е повишен чин „поручик“, а през октомври е приет в младшия клас на Николаевската академия на Генералния щаб, която завършва през април 1884 г. с отличен успех. Академия, която окончателно го превръща в апологет на руските интереси в България. Завръщайки се, Радко Димитриев се е назначен в I-ва Пловдивска дружина, като бива повишен във военно звание „капитан“.
На 6 септември 1885 г. е обявено Съединението на България. Съставено е ново правителство, което се събира на заседание, на което освен министрите, участват и офицери от гарнизона, между които и капитан Радко Димитриев. Именно той, по спомени на ген. Никола Иванов (който през Балканските войни ще превземе Одрин) предлага за главнокомандващ на Източнорумелийските войски да се избере майор Данаил Николаев. На същия ден капитан Радко Димитриев е назначен за началник на щаба на Южнобългарската армия (Източен корпус).
На 2 ноември 1885 г. започва Сръбско-българска война. Източният български корпус е разположен по югоизточните граници, и още същия ден капитан Радко Димитриев започва подготовката за прехвърляне на 16 дружини от корпуса на западната граница. На следващия ден се получава заповед „Не шестнадесет, а тридесет дружини да се отделят от Източния корпус и да се насочат към София“.
На 10 ноември, Радко Димитриев е назначен за командир на авангарда на лявата колона, която в боя при Цариброд изгонва сърбите от Лукавишкия проход и превзема вр. Бабина глава. На 13 ноември е назначен за началник на щаба на майор Петко Стоянов и го подпомага през целия ден при настъплението към Пирот.
След войната, русофилството в младия военен надделява на дълга към Родината и с мотив, че княз Александър I Български не може да остане повече на българския престол, и след като става ясно, че князът вече не се ползва с подкрепата на „освободителката“ Русия, в началото на август 1886 г., Радко Димитриев е от инициаторите и „главен организатор“ (по израза на Симеон Радев) на държавния преврат, довел до свалянето на княз Александър I. През нощта на 8 срещу 9 август заедно с майор Петър Груев, Димитриев командва дружина от полка и юнкери от Военното училище, които овладяват княжеския дворец в София и принуждават княз Александър Батенберг да подпише документ за абдикация.
Три дни по-късно, под въздействието на контрапревратите в Пловдив и Търново, бяга предрешен от София. Първоначално намира убежище в руското консулство в Пловдив. По-късно е прехвърлен с негово съдействие в Цариград и Москва. За мотивите си, в статия в „Московские ведомости“, няколко месеца след преврата, самият Радко Димитриев ще сподели, че не са действали от корист, а са искали да сложат край на пагубната за България и целяща разрив с Русия политика на княз Батенберг.
„До 9 август ние (участниците в заговора – бел. а.) заемахме длъжности, които освен гдето лъстяха нашето самолюбие, но ни даваха прекрасно материално обезпечение; всеки от нас получаваше почти министерска заплата и би било крайна нелепост да се твърди, че мотивът на преврата е бил стремлението да добием повишение и добро служебно положение“.
Ген. Димитриев смята, че князът „не поискал да служи на великата идея“, която свързвала България и Русия, и затова подкрепил Съединението от 6 септември 1885 г. против волята на Петербург.
„Те вярваха в спасителното доброжелателство на Русия и разчитаха на народната поддръжка. Народната поддръжка те си я въобразяваха като един всеобщ порив на страната в полза на тяхното дело. Колкото за руското доброжелателство, те си го представляваха по един традиционен навик на ума, суеверно. Те не бяха политици, нито строители на системи. Военнополитическите фантазии на Радко Димитриева за славянска федерация начело с руския цар като главнокомандующ на боевите сили на расата, тая странна смес от мечти на екзалтиран субалтер-офицер и от теории на московски поп минаваха през ума им, без да оставят у тях друго нещо освен едно разсеяно удивление. Офицерите, които се наеха да низвергнат княза, омразен на руския цар, за да обезоръжат омразата на Русия, не бяха още русофили според понятието, което се свърза по-сетне с тая дума.
Бендерев изпитваше към Русия онова абсолютно възхищение, което бяха му вдъхнали на него — беден офицер, невидял друг свят, пренесен внезапно от Горна Оряховица в Петербург — престижът на руската култура, блясъкът на руския живот, руската мощ; но за руска власт над България, даже в косвен вид, той не мислеше. У Груева, дух още по-затворен за изкушението на утопиите и за обаянието на думата, нямаше даже и своя славянофилски идеализъм, с който Бендерев обличаше личната си неприязън към княз Александра.“ (Радев, 1990)
Обърнахте ли внимание – „…славянска федерация начело с руския цар“! Никаква „независима България“, а обикновена руска губерния. Или може би – необикновена! „Русофилството в България е стигнало до идиотство“ – ще признае след години Старозагорския Митрополит Методий Кусев в книгата „Погромът над България. Виновникът“.
Младият русофил Димитриев, макар и български офицер, решава да участва в нов преврат с подкрепата на армията. Още на 4 октомври, след като Александър III одобрява плана му за нов преврат, той получава руски паспорт на името на Евгений Данилов, с който влиза тайно в България. Така през есента на 1886 г., заедно с други емигрирали офицери основава революционни комитети в Адрианопол и в Букурещ със задачата да се свали от власт регентството начело със Стефан Стамболов. Кулминация на тази дейност е офицерският бунт в Силистра през февруари 1887 г., под ръководството на друг български „офицер-русофил“ – Тома Кърджиев (добре заплатен от Азиатския департамент) и Атанас Узунов. Бунт, в който Радко Димитриев също взема активно участие. (Янчев, 2006) И ако се съмнявате в поръчителя, ще цитирам телеграма от руския посланик в Букурещ до министъра на външните работи Гирс за готвения бунт, върху която:
„На оригинала ръката на Александър III e написала“ Дай Боже на добър час“. (Павлович, 1935)
Явно уж „български офицери“, изпълняващи повелите на Русия не липсват! И те очевидно не служат на българските интереси, а на нечии други. За това разбираме само няколко месеца по-късно от телеграма на директора на Азиатския департамент (Министерство на външните работи на Русия) Зиновьев, до посланика на Русия в Букурещ Хитрово:
Факсимиле от „Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов“, 1935 г.
„Като Ви предавам гореизложеното окончателно мнение на императорското правителство, покорно Ви моля, милостиви господине, да благоволите да окажете съдействие на благонадеждните лица, изявили готовност да вземат дейно участие в отстраняването на принц Кобургготски от България (1).
(1) Думите: „изявили готовност…“ до края на изречението в оригинала са подчертани.“ (Павлович, 1935)
В интерес на историческата истина трябва да кажем, че когато е писана тази телеграма, нашият герой Радко Димитриев вече е емигрирал. Познахте – в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен във военно звание подполковник от Руската армия.
Завръща се в България през 1898 г. след уреждане на емигрантския офицерски въпрос, като още тогава не е приет особено радушно – вестници призоват офицерите да не се подчиняват на предалия Отечеството, а някои от неговите съратници отказвали да се ръкуват с него (Цачевски, 2018). През следващата година е назначен за помощник на началника на щаба на 5-а пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен във военно звание полковник. От 1900 г. до януари 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до март 1907 г., бившият заговорник е началник на Генералния щаб. Под негово ръководство щабът изготвя един от ранните планове за война срещу Османската империя. На 18 май 1905 г. е повишен във военно звание генерал-майор, а на 2 август 1912 г., по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд е произведен с всичко шест генерал-майори във военно звание генерал-лейтенант.
По време на Балканската война генерал-лейтенант Радко Димитриев е командир на съединените Първа и Трета българска армия, в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операции, като превзема Лозенград на 11 октомври 1912 г.
„Победите му при Лозенград и Люлебургаз гръмват в руската преса. Генералът е наречен „бъдещо европейско светило на стратегията и тактиката“, известен със своята бързина в битка, демократична комуникация и лична храброст.
Пресата отбелязва и русофилските възгледи на Димитриев. Полковник В. Н. фон Драйер, по онова време кореспондент на „Новое время“, дава кратка оценка на българския командир: „пламенен русофил и отличен генерал“. Наричали го дори „Българският Скобелев“.(Гусев, Российско-болгарские научные дискуссии. Российская и болгарская государственность: проблемы взаимодействия. XIX–XXI вв., 2014)
Дотук – добре, но перспективата да продължи към Цариград, явно не се харесва на българския генерал, защото вместо по всички правила на военното изкуство да преследва паникьосания противник до пълен разгром, генерал Радко Димитриев иска 2-3 дни почивка, за да… прави тържествен парад! Така турската армия успява да се реорганизира на линията Бунар Хисар – Люлебургаз, където по-късно българската армия ще даде десетки хиляди жертви. Радко Димитриев прави и още нещо – заповядва на артилерията да бомбардира предните позиции на собствената си армия при Чаталджа. Така прекъсва напора на 29-и български полк, проникнал в турските позиции. Веднага след това командва отстъпление по целия фронт, без да използва значителните резерви, които са му предоставени. Оттеглянето на поверената му Трета армия довежда до масово изтребление на беззащитно българско население от настъпилите обратно турски части в целия район.
Същото се повтаря и в Междусъюзническата война, когато Трета армия, под командването на ген. Радко Димитриев, отблъсква сърбите и ги притиска пред Пирот. И точно преди решаващата атака, за да бъде освободен този изконен български град, предаден без никаква причина на сърбите от „българомразеца“ граф Игнатиев, Димитриев издава заповед да се спре настъплението по целия фронт и българската войска да се оттегли.
„Каква е тази работа? Когато ние сме победители, нашите войски имат заповед да се връщат назад.“(Парламентарната държавно-изпитателна комисия,. с. 229).“ (Гочев, 2010)
За заповедта на ген. Димитриев за нареденото отстъпление, не е уведомено дори правителството.
След Междусъюзническата война е назначен за български пълномощен министър в Санкт Петербург. В края на юли 1914 г. под въздействието на руския външен министър Сергей Сазонов, лобира пред правителството на Радославов да включи България в назряващата война срещу Австро-Унгария на страната на Сърбия и Русия. В началото на Първата световна война се връща на служба в руската армия с военно звание генерал-лейтенант и като командир на 8-и армейски корпус в състава на 8-а армия, действаща в Галиция.
От Русия генералът с болка съобщавал за порочната антибългарска пропаганда в пресата, опитва се да промени негативното отношение към Родината си и моли началниците си за средства за тези цели. Организирал пристигането на българска делегация за откриването на паметник на великия княз Николай Николаевич (старши) през януари 1914 г., а след това устройва банкет в негова чест. Застъпва се за държавна пенсия за първия военен министър на България, генерал П. Д. Паренсов. (Гусев, Судьба Радко Димитриева и память о нём в контексте российско-болгарских отношений конца XIX – начала ХХ вв., 2019)
В края на юли 1914 г. под въздействието на руския външен министър Сергей Сазонов, лобира пред правителството на Радославов да включи България в назряващата война срещу Австро-Унгария, на страната на Сърбия и Русия.
Проект, чието възникване повечето историци приписват на Р. Димитриев, датира от началото на 1916 г. На 16 април руското ръководство обсъжда предложение на определен „генерал, чиято делови проницателност вече е била доказана многократно“ да се организира свалянето на цар Фердинанд чрез местни политици, обещавайки териториални придобивки за България. Руски изследователи като Г.Д. Шкундин, О.Р. Айрапетов и българският академик И. Илчев предполагат, че предложението е дошло от именно от Радко Димитриев. (Гусев, Судьба Радко Димитриева и память о нём в контексте российско-болгарских отношений конца XIX – начала ХХ вв., 2019)
През 1916 г. Русия напада България. И както биха казали римляните – „Semel proditor, semper proditor“ – „Един път предател – винаги предател“. „Българинът“ Димитриев се връща отново на служба в руската армия с военно звание генерал-лейтенант и като командир на 8-и армейски корпус в състава на Осма армия, действаща в Галиция, в Трета армия. След разгрома й, той е преместен в 12-а армия в Прибалтика, която също търпи поражения под негово ръководство.
През юли 1917 г. е снет от армейското командване и зачислен в резерва след поредица от поражения. Но след преврата от октомври 1917 г, на власт в любимата му Русия идват комунистите. На 11 септември 1918 г. Радко Димитриев и синът му са арестувани в Ессентуки от болшевиките, които събират заложници, за да закрепят властта си в Северен Кавказ. Седмица по-късно, на 18 октомври 1918 г. над сто от заложниците, сред които и генерала от пехотата Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК. Неудобен факт за адептите на Русия, затова и по време на периода на „Българо-съветската дружба“, трагичната смърт на този български генерал бива заметена под килима на социалистическата историография – „По-добре да не споменаваме името на Радко Димитриев.“
Ген. Никифор Никифоров
Ще ви разкажа за един генерал. Не, не е този, за който си помислихте. Става дума за ген. Никифор Йорданов Никифоров. Юрист, участвал в Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918), през 1936 г. той става началник е на Военносъдебната част при Министерството на войната и член на Висшия военен съвет.
Още през 1939 г., когато вече е подписан пактът „Рибентроп-Молотов“ за подялба на Европа, а Хитлер и Сталин са близки съюзници, у нас се създава съветска разузнавателна мрежа, под ръководството на Кръстю Белев – „Август“. Част от нея е адвокат Александър Пеев – „Боевой“, който още като младеж се увлича от марксизма и е привързан към болшевиките.
През април 1941 г., за член на нелегалната шпионска група на Александър Пеев „Боевой“, е привлечен ген. Никифор Никифоров, с когото са приятели още от Военното училище, Съгласил се да сътрудничи под псевдонима „Журин“, ген. Никифоров поддържа алиби на предан дворцов генерал и успешно предава на СССР важна секретна военна информация за решенията на Висшия военен съвет към Военното министерство, за точния състав на българските и германски войски, въоръжение, дислокация и т.н. Той контактува с висшето командване на българската армия, с началника на Генералния щаб генерал Лукаш, с дипломати на Третия райх, като по този начин предадените на Съветите сведения са от първа ръка и го правят диамант в короната на съветското разузнаване.
„Генерал Никифор Никифоров… е предавал всички решения, взети на заседанията на Висшия военен съвет на тогавашното Министерство на войната, като е докладвал точно за състава на германските и българските войски, имената на военните части, техните командири, оръжия и дислокация, броя на германските самолети в България и летищата, използвани от германците, как и с какви сили е било защитено Черноморското крайбрежие… и т.н.“
Във Военното министерство е натоварен със задачата да се бори с комунистическата дейност в армията. Не само наблюдавал и изучавал хода на антидържавната дейност, но и успял да спаси много комунисти от смъртно наказание. Но само година по-късно, през 1942 г., съдбата се подиграва, като принуждава българският генерал Никифор Никифоров, също и съветски агент „Журин“, да подпише смъртната присъда на свой двоен „колега“. Колегата български генерал, е и съветски „колега“ с псевдоним „Азорский“. Кой е той? След малко. Но прави впечатление друго – Никифоров, в качеството си на председател на специалната комисия към министерството по издадените от военнополевите съдилища смъртни присъди, е длъжен да придвижи до министъра на войната, молбата за помилване. Никифоров нарушава реда и не уведомява военния министър за наличието на молба за помилване до цар Борис III, а присъдата е изпълнена по-малко от 12 часа след произнасянето й! За бързото изпълнение на смъртната присъда членовете на съдийския състав разбират от вестниците, а военният министър генерал Никола Михов узнава за това едва на другия ден след разстрела, когато при него се явява с умишлено забавен доклад Никифоров. (Атанасова, 2014).
Явно бил изплашен да не бъде разкрит…
Александър Пеев – „Боевой“ e арестуван през април на 1943 г. като ръководител на нелегалната група. По време на разпитите, обяснява, че псевдонимът „Журин“ е събирателно име. Ген. Никифоров е разпитван, но поради липсата на доказателства, случаят приключва само с неговото уволнение от армията.
За доверието, което „братушките“ имат на българските си маши говори фактът, че част от съветската агентура остава засекретена десетилетия напред.
През септември 1944 г., ген. Никифоров е арестуван от правителството на Отечественият фронт и осъден от т.нар. „Народен съд“. Въпреки това, благодарение на положителни свидетелски показания след обявяването на присъдите през 1945 г., е освободен. Пет години по-късно е отново неоснователно арестуван във връзка с делото „Трайчо Костов“ и изпратен в лагер.
Но комунистите не прощават на царските военни. През април 1949 г. отново е арестуван и бива въдворен за 2 години и половина в лагера „Белене“. Арестуван е, защото през 1942 г. водил делото срещу активиста на забранената БРП(к). Трайчо Костов. През 1949 г. Трайчо Костов вече е „враг с партиен билет“ и „империалистически шпионин“ и целта на Държавна сигурност е да се изяснят обстоятелствата около процеса, когато Трайчо Костов, като член на ЦК също бива осъден. И въпросът всъщност бил – защо Костов е получил доживотна присъда, а не смъртна?
Пишейки за Никифор Никифоров, не може да не цитирам Владимир Свинтила, когото съдбата срещнала в предварителния арест на софийската Държавна сигурност с пенсионирания генерал. Четем „Кладенецът на мълчанието“:
„Аз съм генерал Никифоров от някогашното РО-2…
Разказа много тайни от тогавашния политически живот. Каза, че Филов и Князът били убити, за да се премахнат опасните свидетели. В София ставали — по време на цялата война — срещи между лица от немската и от съветската легация. Срещите ставали в дома на един незначителен сътрудник на генералния щаб. Филов се надявал, че един сепаративен мир между немците и русите ще го спаси. И залагал на тези контакти. Когато срещите не довели до нищо, руснаците застреляли Филов и Княза, за да няма свидетели.“ (Свинтила, 2009)
Отклоних се малко от „генералската“ тема, но този цитат буди много въпроси. Някой ще каже, да не вярваме на пенсионирания генерал. Може! Но, Никифоров по това време е „само“ на 54 години, пък и защо да лъже съкилийника си, за което може да си навлече доста голяма беля? Просто тема за размисъл…
Генерал Никифоров е превъдворен за срок от 1 година през 1952 г. В строго секретната справка на ДС за него от октомври 1953 г. се докладва, че не може да изпълнява производствените норми в лагера, защото е „физически изнемощял и грохнал старец. Не е наказван от администрацията.“
Реабилитиран е след пленума на Централния комитет на БКП (април 1956 г.).
Няколко години по-късно, през 1964 г., когато пада 20-годишната давност на секретността, царският генерал Никифоров, със съветски псевдоним – „Журин“, бива удостоен със съветския орден „Червено знаме“ и с българския – „Народна република България“ – I степен.
Ген. Владимир Заимов
Ще ви разкажа за един генерал. Не, отново не е този, за който си помислихте. Става дума за ген. Владимир Заимов.
Започвам разказа си за него в един руски сборник – „Разведка и контраразведка в лицах“ (Диенко, 2002). Сборник, който, макар и трудно, може да бъде намерен и у нас. На стр. 183 четем:
Факсимиле от А. Диенко – „Разведка и контраразведка в лицах“, стр. 183
Псевдоним „Славянин“! По-натам, преводът е излишен. А друга книга дава още по-подробно описание:
„Генерал-полковник от Българската армия (1944). Герой на Съветския съюз (30 май 1972). Роден в семейството на Стоян Заимов, виден български военен и политически деец, и Клавдия Корсак, руска благородничка. Завършва Кадетско училище (1907). Служи на командни длъжности в артилерийски части на Българската армия, участва в Балканските войни (1912–1913) и Първата световна война.
Съветски военен разузнавач от януари 1939 г., вербуван от съветския военен аташе в България А. И. Бенедиктов. Създава силна разузнавателна група, която установява контакти с организации във Варна (България), Румъния и Чехословакия…
Според ГРУ: „По време на дейността на организацията на Заимов (1939–1942 г.) тя систематично е предоставяла военна и военно-политическа информация за България, Германия, Турция, Гърция и други страни. След влизането на германски части в България, Заимов предоставя информация за техния брой и въоръжение. През юли 1941 г. Заимов предава информация, високо оценена от Центъра, за политиката на българското правителство спрямо СССР и други страни. След нападението на Германия срещу Съветския съюз, той предоставя информация за напредъка и числеността на румънските и унгарските части, насочващи се към Източния фронт… Заимов е главен нелегален разузнавач, сериозен, разумен и правдив… Работата му е високо ценена от съветското командване.“ (Горчаков, 2004)
И още един документ – Справка на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР, издадена на 16 юни 1965 г.
Факсимиле от Справка от Началник отдел в ГРУ за дейността на Вл. Заимов – изт. ДА „Архиви“
И без превод разбираме, че за времето, през което организацията на Заимов е работела (1939-1942 г.) от нея системно постъпвала информация по военни и военно-политически въпроси за България, Германия, Турция, Гърция и други страни. Че Заимов е предоставял данни за числеността и въоръжението на германските войски. Български генерал, работещ за Съветската разведка!
От показаните дотук документи става ясно, че генералът работи като сътрудник на съветското военно разузнаване в София с псевдонимите „Славянин“ и „Азорский“ още от 1939 г., т.е. това се е случвало преди 22 юни 1941 (нападението на Германия над СССР), а даже и преди 1 март 1941 г. (присъединяването на България към Тристранния пакт). Или простичко казано, генерал Заимов е вербуван и се е съгласил да служи на руското разузнаване още по времето, когато България наскоро е възстановила дипломатическите отношения със Съветския съюз. А СССР и нацистка Германия са съюзници, и Хитлер и Сталин са в прекрасни отношения – нали помните пакта Рибентроп-Молотов! И неговия секретен протокол! И дружеския парад в Брест-Литовск!
И логично си задавам въпроса – против кого е работел българският генерал? Май, Заимов е работил не срещу Германия, както се опитват някои да ни убедят, а срещу интересите на България! Задавам и въпроса, който винаги интересувал римският консул Луций Касий, когото римляните считали за много честен и мъдър съдия – Cui bono?
Арестуван през 1942 г., пред следствието се установява, че генерал Заимов е получавал редовно суми от съветското разузнаване, възлизащи на над 300 000 лв. Заимов е изправен пред военен съд, осъден на смърт за шпионаж и разстрелян на 1 юни 1942 г. През 1964 г. съветското правителство го награждава по смъртно с орден „Червено знаме“, а на 30 май 1972 г. за проявена „смелост и героизъм в борбата срещу фашизма“ през Втората световна война генерал Владимир Заимов получава посмъртно званието „Герой на Съветския съюз“. (Алтънков, 2020)
Факсимиле от Обвинителен акт по дело №434/1942 г. – изт. ДА „Архиви“
Факсимиле от полицейско сведение по дело №434/1942 г. – изт. ДА „Архиви“
Та българският генерал не само получил над 300 000 лева от съветското разузнаване, но и наемал и се разплащал със сътрудници – отново в интерес на онова, чуждото разузнаване! Патриот?!? Или „Герой на Съветския съюз“…
Ще цитирам част от предсмъртното му писмо до близките:
„ …Ти, Анечка, знаеш какъв краен славянофил не от вчера съм бил… Когато стана германо-руският пакт, аз бях луд от радост, че се разбраха тия сили и че ние ще бъдем тяхното галено дете. Тогава – през зимата на 1940-1941 г., когато те бяха заедно – и почнах да обяснявам в разговори на г-дата Савченко и Середа (помощник на военния аташе) какво е настроението на нашия народ…“ (Бутовски, 2021)
Но пак в същото предсмъртно писмо, генералът пророчески предрича:
„Аз съм славянофил, но все заради България бих желал германската победа, защото и с германците няма да ни е добре, но без тяхна победа ще сме много зле. И сърби, и гърци да дойдат, и болшевици (заедно с наши комунисти) да дойдат – зле. А в мен се е вкоренила тая мисъл, че ще се повтори 1915-1918 г. и накрая противниците ще победят. И кой ще дойде тогава да ни съди и наказва? Ако Лондон прати гърците и сърбите – тежко ни, ако дойдат нашите от крайните квартали да горят сухо и сурово – ужас!“
Факсимиле от предсмъртното писмо на Владимир Заимов – изт. paradox.bg
Това е: „ … и болшевици (заедно с наши комунисти) да дойдат – зле. … ако дойдат нашите от крайните квартали да горят сухо и сурово – ужас!“
Ген. Иван Маринов
Ще ви разкажа за един генерал. Не, отново не е този, за който си помислихте. Става дума за ген. Иван Маринов.
Взема участие в Балканската и Междусъюзническата война като доброволец. През Първата световна война е пилот в авиацията. По време на военните действия се запознава и става приятел с българския офицер, тогава поручик Фердинанд Козовски, по-късно генерал и деец на БКП. Симпатизиращ на комунистическото движение, Маринов е един от малкото български офицери, които не взимат участие във военния преврат на 9 юни 1923 г., свалил правителството на Александър Стамболийски, подкрепено от БКП, Затова пък в следващите години тайно сътрудничи както с представители на СССР в България, така и с членове на БРП(к).
На 2 септември 1944 г. властта поема правителство, начело с Константин Муравиев. Правителството обсъжда скъсването на отношения и обявяването на война на Германия да бъде включено още в правителствената декларация още на 4 септември, но военния министър ген. Иван Маринов сдържа кабинета от подобни „резки действия“. През цялото време, в което е в кабинета той призовава да не се бърза с обявяването на война като изтъква най-различни „чисто военни съображения“. В спомените си Константин Муравиев пише, че „болшинството от министрите поискаха да се обяви веднага война на Германия. Имахме всички законни основания, а и върховните интереси на държавата повеляваха това“.
Сутринта на 5 септември правителството се събира, за да обсъди решението. Муравиев решава да предприеме отчаяна стъпка: сутринта на 6 септември неговото правителство ще обяви война на Германия! Но всички тези усилия били безполезни. Планът на Сталин срещу България вече не можело да бъде предотвратен политически.
Иван Маринов записва в спомените си: „Някои от министрите настояваха да се обяви веднага война. Бях поставен в много тежко положение.“ Той ги упреква, че били прекалено „войнствени“ и изтъква, че е нужно време за подготовка на армията. (Маринов, И. (1968). Пет дни в правителството на К. Муравиев. Исторически преглед, кн. 3, 90.)
И още спомени от Иван Маринов, уж български генерал:
„Константин Муравиев и някои министри ме упрекваха, че на 5. IX съм забавил официалното обявяване на войната на хитлеристка Германия. Това забавяне осуети желанието на регентите и на повечето от министрите да се предотврати навлизането на съветските войски у нас. Така бе избягната една брутална германска военна намеса за установяване на крайно реакционно прохитлеристко правителство у нас. Забавянето даде възможност на Съветския съюз при тази обстановка да обяви война на България, с което се попречи на коварните замисли за настаняване на англо – американски войски у нас. А братския руски народ можа за втори път да изпълни историческата освободителна мисия към нашия народ.“
Предателските действия на Иван Маринов дават времето, необходимо на СССР за обявяване на война на България. Неслучайно генералът участва в Деветосептемврийския преврат и по негово нареждане се отварят вратите на Министерството на войната, пускайки съзаклятниците на Отечествения фронт. В замяна, „за добро поведение“, след преврата е назначен за главнокомандващ на българската армия. След 9 септември, за дейността си в Македония по депортацията на евреите от Битоля, Маринов е трябвало да бъде съден от т.нар. „Народен съд“, но „случайно“ избягва съда, с протекциите на Комунистическата партия и лично на намиращия се в Москва неин ръководител Георги Димитров. (Везенков, 2014). Иван Маринов е част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г., където първият партиен и държавен ръководител на СССР Йосиф Сталин лично го награждава с Орден „Суворов“ I степен. По-късно посланик на Народната република в Париж от 1946 – 1950 г. Преподавател във Военната академия „Г. С. Раковски“ от 1950 г. От 1956 г. до смъртта си през 1979 г. (83 годишен), царският генерал е районен съветник в Кирковския Районен народен съвет – гр. София.
За сравнение, друг български генерал – Владимир Вазов, герой от Дойран, Успешен кмет на София, бива интерниран (изпратен на заточение“ в Тетевен, където умира и гробът му бива унищожен.
Ген. Фердинанд Козовски
Ще ви разкажа за един генерал. Не, отново не е този, за който си помислихте. Става дума за ген. Фердинанд Козовски.
Член на БРСДП (т.с.) от 1911 г. Участник в Балканската война и Първата световна война като офицер. Пак като „български офицер“ участва и е един от ръководителите на Септемврийското въстание (1923 г.) във Врачанско. След поражението емигрира (разбира се) в СССР, където завършва Военната академия „Михаил Фрунзе“. Назначен за преподавател в Комунистическия ниверситет за националните малцинства. Участва като интербригадист в Гражданската война в Испания (1936 г.). През 1938 година, по време на Голямата чистка (Большой террор), Козовски е арестуван от съветската политическа полиция с обвинения в шпионаж, но за разлика от стотици други българи, намерили смъртта си в ГУЛаг, той е освободен след личното застъпничество на Генсека на Коминтерна Георги Димитров пред съветския вътрешен министър Лаврентий Берия.
По времето на Втората световна война е ръководител на съветската пропагандна радиостанция „Христо Ботев“, която пропагандно излъчва за комунистическото движение в България.
Всъщност генерал, Козовски става веднага след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г., а два месеца по-късно е назначен за началник на Главно политическо управление на Българската армия. Разбирай – политкомисар на цялата българска войска!
На 1 срещу 2 февруари 1945 г., веднага след като са произнесени смъртните присъди от т.нар. „Народен съд“, на Софийските централни гробища, се разиграва сцена, достойна за филм на ужасите. Или на филм за истинското лице на комунизма.
Групата професионални убийци (или просто садисти), организирани от БРП (к) под ръководството на Веселин Георгиев, и с партиен секретар – Кольо Петков-Моряка, включва Бачи Зееви (Изидор Леви), Лев Главинчев и… шефът на ГПУ, зам-министърът на народната отбрана Фердинанд Козовски!
Началникът Георгиев дръпнал едно слово за голямото доверие, което партията е оказала на избраните палачи за важната политическа задача. Партийният секретар пък обърнал внимание на „високата отговорност“ и как трябва да се действа бързо за да не се остави възможност на англоамериканските представители в съюзническата комисия да реагират и да спасят някои от екзекуцията. (Бутовски, В касапницата на централни гробища през 1945 г.: Убийци се сбили кой да разстреля княз Кирил, 2024)
„Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев неведнъж ще се хвали на приятелски разпивки: „Лично пролях синята му кръв!“
Същото ще твърди и Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов. Няма да остане назад и Кольо Моряка, който пък щял едва ли не да се сбие с Георгиев: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Контингентът (тоест князът – бел. авт.) е мой и не го отстъпвам на друг. Весо се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех“ Кики… А един от по-низшите чинове и изува от нозете на вече разстреляния княз ботушите му“ (Троански, 2016)
Не знам кой изул ботушите, но на следващия ден именно Фердинанд Козовски е забелязан от мнозина софиянци да се разхожда по централните улици на София с ботушите на княз Кирил Преславски.
След тези събития, кариерата на ген. Козовски продължава с осигурен спокоен и охолен живот, като убиецът-мародер дори става председател на Народното събрание на „Народната република“ от 17 февруари 1950 до смъртта си през 1965 г.
В спомените на съвременниците си обаче, Козовски останал не с въстания и борба с фашизма, не „героизма и мъжеството“ си. Единствено се носела мълвата за безпаметните му запои, тъй като издигналият се палач бил известен алкохолик.
Ген. Иван Винаров
Ген. Иван Винаров (с псевдоним „Март“) е роден през 1896 година в гр. Плевен. Участва в Първата световна война, като още 20 годишен става член на БРСДП(т.с.), преименувана по-късно на БКП, а през 1918 година участва във Владайското въстание. Сътрудник на нелегалния канал между Варна и Севастопол или Одеса, през който се превозват нелегални, оръжие и болшевишка литература. За участието си в терористичната организация на БКП през 1921 година е осъден на осем години затвор, от който скоро успява да избяга в посока… Съветска Русия, където учи във Висшата партийна школа на Болшевишката партия. Веднага става член и на Руската комунистическа партия – болшевики. От април 1924 до ноември 1925 г. е в състава на Разузнавателното управление на Работническо-селската Червената армия (която по-късно ще се преименува на „Съветска“). Основна дейност на бъдещия генерал е да работи срещу Родината си, прехвърляйки нелегално оръжие за БКП, която пък, по поръчение на Кремъл и Коминтерна, подготвя множество терористични актове, най-мащабен сред които е атентатът в църквата „Света Неделя“. Но Иван Винаров не само доставя оръжие. В качеството си на съветски разузнавач, два дни преди атентата той пристига в София от Виена, а два дни по-късно, през Лом заминава обратно. Случайно, нали?
Дейността на Иван Винаров е високо оценена от ръководството на съветското разузнаване и след преминати курсове по усъвършенстване на разузнаването, от 1930 до 1933 г. е главен резидент в съветското разузнаване в Австрия, като отговаря за няколко европейски държави, Турция, и разбира се – България. През 1936 година завършва на Военна академия „Фрунзе“ в Москва и бива изпратен за ръководител на разузнавателна организация в Париж, като една от главните му задачи е да съдейства на републиканците в Испания.
През 1940 г. е назначен за преподавател в катедра „Обща тактика“ на Академията „Фрунзе“. От 1941 до 1944 г. се занимава с подготовка на българските политически емигранти за водене на партизанска война срещу законното българско правителство.
След 9 септември 1944 г., Иван Винаров завежда военния отдел при ЦК на БКП, за кратко е член на Политбюро, след което, по заповед на Георги Димитров (който е съветски гражданин) е натоварен с организацията на разузнаването в Държавна сигурност. По-късно става министър на строежите и пътищата в първото правителство на Вълко Червенков (също завербуван от НКВД като агент на съветските тайни служби с кодовото име „Спартак“). През 1960 г. съветският офицер Иван Винаров е произведен в „български“ генерал-лейтенант, а през 1964 г. получава званието „Герой на социалистическия труд“. Не знам какво се е „трудил“, но същият „герой“, с гордост разказва за дейността си, вкл. срещу България в книгата си „Бойци на тихия фронт“ (претърпяла няколко издания по време на Соца и раздавана щедро като награда по всякакви пионерски и комсомолски вечеринки) – гордост да шпионираш Родината си в полза на СССР, една чужда държава – на това ни учеха нас, идващите поколения?!? Или може би онази държава не им е била чужда?
Ген. Леонид Решетников
Ще ви разкажа за един генерал. Ох! Пак не е този, за който си помислихте!
Става дума за ген. Леонид Решетников. Руски генерал. От 1976 до 2009 г. (33 години) служи във външното разузнаване на Съветския съюз и после – на Русия. В края на службата си е ръководител на информационно-аналитичния отдел на Руската външна разузнавателна служба с чин генерал-лейтенант. Пенсиониран през 2009 г., с указ на президента на Руската федерация Владимир Путин той веднага е назначен за директор на „Руски институт за стратегически изследвания“ (РИСИ).
Но каква е връзката на този руски разузнавач, с българската история ли? През юни 2016 г. в Москва се провежда форум на управляващата партия „Единна Русия“, на който присъстват Николай Малинов – председател на Движение „Русофили“ (обвинен за руски шпионин през 2019 г.) и председателите на БСП и АБВ, Корнелия Нинова и Георги Първанов (агент „Гоце“). Малко по-късно институтът на Решетников поръчва социологическо изследване за предстоящите президентски избори в България, което търси профила на бъдещия кандидат на БСП.
Николай Малинов възлага от името на РИСИ провеждане на изследване на „G Consulting“*, чийто изпълнителен директор е Живко Георгиев. Проучването е проведено от 1 до 15 юли 2016 г., като резултатите показват високо недоверие към институциите и неудовлетвореност, солиден потенциал за протестен вот и „необичайни за последното десетилетие равнища на тревожност“. Данните показват също нарастваща подкрепа за Русия и спадаща за САЩ, ЕС и НАТО. 12% са се обявили за категорични русофили, а 25% за умерени. Две трети от анкетираните са казали, че „България трябва в максимална степен да възстанови и поддържа приятелски отношения с Русия“. (Странно или не, но само няколко години по-късно, когато Путин показа истинското лице на Русия, мнението на българите стана точно обратното!)
Накрая е описан профилът на „печелившия кандидат от опозиционната страна (респ. БСП):
По-скоро мъж, не по-възрастен от 60 г., с успешна кариера, но не интелектуалец.
Некорумпиран. Да е демонстрирал кураж, гръбнак, опозиционност спрямо действия на властта. Отчита се като печеливша кауза да отстоява по-голям суверенитет в рамките на ЕС и НАТО.
Само две седмици по-късно, разбира се съвсем случайно,ген. Румен Радев подава оставка като командир на Военновъздушните сили.Няколко дни по-късно БСП и АБВ вече говорят за него като за кандидат-президент. Пак случайно, Румен Радев отговаря на всички препоръки в поръчаното от Решетников изследване.
След изборите, Леонид Решетников сам обявява, че е обсъждал неговата кандидатура с лидерката на БСП Корнелия Нинова. След поредица от взаимни обвинения в лъжа, накрая и двамата се съгласяват, че среща е имало и че името на Румен Радев е било споменато. Според Нинова, тя само е информирала Решетников за своя избор. Според Решетников, двамата са обсъдили кандидатурата на Радев и още няколко имена.
Леонид Решетников дава серия от интервюта, в които изразява надежда новият президент на България да преориентира страната от НАТО и ЕС към Русия.
* (За сведение – „G Consulting“ е основана през 2010 г. със съдружници (по 25%) небезизвестните социолози Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. )
Един… Генерал
Ще ви разкажа за един генерал. Уж, български генерал. Точно този, за когото си помислихте. Който в качеството си на президент, имаше уникалния шанс да реди 5 служебни правителства, изцяло по свое усмотрение. Безконтролно! Или иначе казано, в рамките на 1 година и 8 месеца, България беше почти в режим на президентска република. И който смени шефовете на службите със свои хора. А на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) назначи специалист по национална сигурност, завършил Висшето военно училище за артилерия и противовъздушна отбрана „Панайот Волов“! От което… не последва никаква промяна. Единствено един „Боташ“.
(следва продължение)
Послепис
Исках да Ви разкажа за един генерал. Уж, български генерал. Не знам, за кого си помислихте.
Многоточие…
Библиография
Алтънков, Н. (2020). История на БКП 1919-1989. София: Факел.
Атанасова, К. (2014, октомври 06). Личност и памет. Retrieved from kultura.bg: https://kultura.bg/web/личност-и-памет/
Бутовски, И. (2021, май 08). Български генерали продават тайни на Москва. Retrieved from 168 часа: https://www.168chasa.bg/article/9766827
Бутовски, И. (2024, февруари 15). В касапницата на централни гробища през 1945 г.: Убийци се сбили кой да разстреля княз Кирил. Retrieved from 168chasa.bg: https://www.168chasa.bg/article/5850791
Горчаков, О. К. (2004). Ян Берзин – командарм ГРУ. Санкт Петербург: Издательский Дом „Нева“.
Гочев, Я. (2010, април 24). Националният предател генерал Радко Димитриев спасява Пирот за Сърбия през 1913 г. Retrieved from sitebulgarizaedno.com: https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=362:-1913-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Гусев, Н. С. (2014). Российско-болгарские научные дискуссии. Российская и болгарская государственность: проблемы взаимодействия. XIX–XXI вв. Москва: ИСл РАН.
Гусев, Н. С. (2019). Судьба Радко Димитриева и память о нём в контексте российско-болгарских отношений конца XIX – начала ХХ вв. Вестник МГИМО-Университета, 12(6), 7-27.
Диенко, А. (2002). Разведка и контрразведка в лицах. Энциклопедический словарь российских спецслужб. Москва: Русский мир.
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.
Свинтила, В. (2009). Кладенецът на мълчанието. София: Изток-Запад.
Троански, Х. (2016). Убийствено червено. София: Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.
Цачевски, В. (2018). Радко Димитриев – пълководецът. София: Studia Transmedia.
Янчев, В. (2006). Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Българският опит 1878-1912 г. София: ИФ-94.