Съдържание
1950 г. – Справка от Министъра на вътрешните работи Руси Христозов
1952 г. – Информационная записка заместителя заведующего Отделом ЦК КПСС по связям с иностранными компартиями
1956 г. – Доклад на Ричард Спейт / Мемоари на Тодор Живков
1960 г. – Протокол от разширен пленум на ЦК на БКП
1961 г. – Заседание на Политбюро на ЦК на БКП
1970 г. – Заседание на Политбюро на ЦК на БКП
1980 г. – Протокол от пленум на ЦК на БКП
1984 г. – Протокол от заседание на Народното събрание
1985 г. – Протокол от заседание на Народното събрание.
1986 г. – Протокол от Заседание на Народното събрание
1988 г. – Протокол от Заседание на Народното събрание
1989 г. – Протокол от пленум на ЦК на БКП
Библиография
За селското стопанство в „народната република“ е казано много. И малко! Затова и ние ще поговорим за селското стопанство – основна част от икономиката на една страна. Изхранва населението, но често има и голям дял в експортния асортимент на държавата.
Легенди се носят за земеделието и животновъдството в годините на социализма – легенди, които ще чуете от устата на част от по-възрастните, обзети от носталгия. Зад паравана на „доброто старо време“, това всъщност е носталгия по собствената си младост. И по напусналите ги близки хора. Разказвайки тези митове и легенди, много хора не осъзнават, че тиражирайки ги сред деца и внуци, те изграждат една имагинерна, да не кажа – абсолютно фалшива представа за онова време. Чували сте за „безплатното образование и здравеопазване“, за „хубавата, качествена и евтина храна“, за „липсата на престъпност“, и още, и още… Ако това бяха детски приказки, може би щяха да възпитат следващите поколения на някакви добродетели, но разказани през пречупената призма на носталгията, тези митове и легенди биват умело използвани от пропагандата, чиято цел е да изгради в съзнанието на новото поколение положителен образ за времето на социализма, най-вече като противовес на „лошата Демокрация“! Защото разделеното общество лесно може да бъде манипулирано в тази или по-скоро – в „онази посока“. Нещо, на което сме свидетели от години, стига да пожелаем да се огледаме и… да се замислим!
А замисляйки се, лесно можем да видим „Кой“ е бенефициент от разделението – хора, групирани около различни партийки, обикновено с „патриотична“ идеология. „Патриоти“, които странно защо, все гледат на Изток! Но не към изгрева на Слънцето, а към едно друго „слънце“ – „Sol Invictus“, което без значение на името, което носи, все „домува“ в Кремъл! Преди много години, историкът проф. Пламен Цветков беше дефинирал ситуацията с няколко думи:
„В България живеят две нации – едните се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско, а останалите се опитваме да бъдем българи!”
Колко точно! И ако се питате какво е обяснението – има няколко. Едното са добре известните финикийски знаци. „По 4 хил. лв. на месец вземат „говорители“ на позицията на Русия в България“, казва в ефира на „Дарик радио“ един началник на кабинет на български премиер! Но повечето „обслужват“ Кремъл безплатно. Заради едната Вяра! Тези хора вярват в Кремъл, подобно на вярващите хора от различни религии. Или подобно на членове на различни секти – те безусловно вярват и не се нуждаят от доказателства (или по-скоро ги намират там, където подобни дори не съществуват). И следват водача си, нерядко и в смъртта. Спомнете си за Муун, за Дейвид Кореш, за Асахара. А има и 19% наши сънародници, които и днес (!?!) не са убедени или направо вярват в „плоската земя“ и намират доказателства навсякъде!
Но да се върнем на нашите „вярващи“ – те вярват в „Третия Рим“, но неизменно вярват и в „народната република“. И в „мъдрото й ръководство“, в лицето на „другаря Тодор Живков“. Аз също вярвам, но не в Пропагандата, а в документите, вкл. и такива от „народната република“. Затова и ще предложа на вашето внимание някои архивни, но позабравени документи в хронологичен ред, но от различни периоди, именно от „мъдрите ръководители“ на онова „Не Ре Бе“!
1950 г.
Започваме с документ от Сборника с дата 10.XI.1950 г. – Справка от Министъра на вътрешните работи Руси Христозов до Председателя на министерски съвет Вълко Червенков. От документа става ясно, че въпреки течащата по това време насилствена колективизация, много земеделски стопани биват… изключени от ТКЗС. Но без да си получат обратно земя, добитък или инвентар! Още в началото разбираме, че в Сталински окръг, Толбухинска околия за изключени 24 стопани. И ако по-младите предполагат, че става дума за градове на територията на тогавашния Съветски съюз – бъркат. Варна, в онези години носи „гордо“ името Сталин, а Добрич е преименуван на името на командващия III-ти Украински фронт, който нахлува в България на 8 септември 1944 г. ген. Толбухин. Той пък още тогава получава званието „маршал“ за добре свършената работа – България е окупирана без нито един изстрел! А нашите ибрикчии дори кръщават на негово име първият окупиран от него град – за благодарност!?!
Стотици „кооператори“ са изключени от ТКЗС-тата в цялата страна. И министърът докладва, че били недоволни, защото не им връщат внесеното в кооперацията. Факт, който би могъл да се нарече национализация или дори конфискация на имуществото, земите или добитъка!
В същия доклад четем, че в „народната република“ се губи огромен процент от произведената електроенергия – до 20%! И това, само няколко години след като Червената армия, за периода на окупацията през 1944-1947 г, е отнесла милиарди като военен трофей! Барем малко кабели да бяха оставили!
Не знам дали по това време кокошките в страната са били стресирани от мероприятията на „народната власт“ или просто са стояли на тъмно и са спали поради липсата на ток, но спрели да дават и яйца – за февруари 1950 г., планът за яйцата бил изпълнен едва 5,9%!
1952 г.
Следващият документ който ще цитирам е съветски. Аз, като един „закърмен във вярност към Съветския съюз“ българин, ще предложа няколко цитата (в мой превод) от „Советский фактор в Восточной Европе: 1944–1953 гг.: Документы.“ (Волоткина, Мурашко, & Наумов, 2002). Трябва да им вярваме:
„Информационная записка заместителя заведующего Отделом ЦК КПСС по связям с иностранными компартиями И. Т. Виноградова и сотрудника Отдела В. И. Лесакова о некоторых вопросах внутреннего положения в Болгарии
г. Москва [Ранее 23 декабря 1953 г.]
СОВ. СЕКРЕТНО“ (Волоткина, Мурашко, & Наумов, 2002)„Селското стопанство на България изостава в развитието си от темповете на индустриален растеж и нуждите на страната от селскостопански продукти. Петгодишният план за развитие на селското стопанство не е изпълнен. (…)
Планът предполага, че обемът на селскостопанското производство ще надхвърли нивото от 1939 г. с 56%, а нивото от 1948 г. с 57%. Всъщност през 1952 г. селскостопанската продукция е само 108,1% по отношение на предвоенното ниво.
Производството на зърно трябваше да се увеличи в сравнение с от 1939 г. с 20%; Всъщност той се е увеличил само с 5%. …“ …
„Посевните площи със зърнени култури са намалели и през 1952 г. възлизат на 92,8% от предвоенното ниво. Средният добив за 1949-1952 г. всички основни култури с изключение на ръж, овес и слънчоглед, беше по-нисък, отколкото преди войната, въпреки че според оценките на самите българи, последните три години бяха в България бяха плодородни.
Особено рязко се разминава със задачите на първия петилетен план действителното състояние на животновъдството. В плана се предвиждаше увеличение на броя на говедата с 20% спрямо 1939 г. Всъщност увеличаването на броя на добитъка е само 3%. Броят на овцете по план беше да достигне нивото от 1939 г.; всъщност в края на 1950 г., овцете са с 1 640 хиляди по-малко от 1939 г. и с почти толкова по-малко от 1949 г. Значително се е увеличил само броят на свинете: през 1938 г. има 902 хил., а през 1952 г. – 1342 хил. бр.
Трябва да се отбележи, че през втората половина на 1952 г. и първата половина на текущата година популацията на добитъка продължава да намалява за всички видове с изключение на свинете. Особено изостава развитието на общественото животновъдство. Към края на 1952 г. в производствените държавни кооперативни и държавни земеделски стопанства са едва 25.2% от общия брой на едрия рогат добитък, 43,5% от конете, 30% от овцете и 17,6% от свинете.
Прави впечатление ниската продуктивност на животновъдството. Средният за страната млеконадой на фуражна крава през 1952 г. възлиза на 659 литра, а остриганата вълна от една овца – на 1,6 кг.
Нивото на коопериране на селските стопанства в България е значително по-висок от този в други страни с народна демокрация. В момента има 2747 Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), в който се обединяват 553 хил. селски стопанства, което представлява 52,3% от общия им брой. Земеделският фонд е 2512 хиляди хектара, или 60,5% от цялата обработваема земя в страната.
Обединяването на селските стопанства в производствени кооперативи в България се извършва с много бързи темпове. Само през 1950 г. делът на кооперативните селски стопанства нараства от 14,5 на 49% от общия брой на селските домакинства в страната. При кооперирането на селяните се допускат сериозни ексцесии и извращения. ЦК на Комунистическата партия на България предприе редица мерки за премахване на тези ексцесии насочи вниманието на партията към организационно-икономическото укрепване на създадените производствени кооперации. От януари 1951 г. до януари 1953 г. процентът на кооперираните стопанства се увеличава с 6,3%, а поземленият фонд на ТКЗС с 16,3% по отношение на цялата обработваема земя.“ …
„Трябва да се отбележи, че в България беше нарушен принципът на материална заинтересованост на селскостопанските работници в развитието на производството и повишаване на неговата производителност. През 1952-1953 г правителството два пъти намали цените на земеделските продукти. В резултат на това се оформи значителна разлика между цените за закупуване на селскостопански продукти и продукти за бита и продажните цени за промишлените стоки. За да купи желязна вила, кооперацията трябва да продаде 70 кг пшеница на държавата, за кофа – 60 кг, за коса – 60 кг, за чувал – 80 кг жито. Действащите в последно време закони за данъците и доставките на селскостопанските продукти не стимулират увеличаване на добивите селскостопански култури и продуктивността на добитъка.
Много кооперации година след година не успяват да изплащат задълженията си към държавата и за работата на МТС. Изплащането на пари за трудодни на член-кооператорите е намаляло значително през последните години. Така, ако през 1951 г. средната сума, издадена на трудоден в страната е била 6 лв., след това през 1952 г. – 4,5 лв. и през 1953 г. е около 3 лв.“ …
„Все пак трябва да се отбележи, че и до днес в България продължава да има случаи на произвол и административни злоупотреби по отношение на селячеството. Така че, при извършване на паспортизация в Гоце-Делчевска околия била организирана истинска блокада на няколко села. Селяните, които нямат паспорти, им е забранено да напускат селото, при което милицията откри огън във въздуха, ако някой от жителите, които нямат паспорт, се опита да излезе извън селото. В село Сатовча милиционер не пускал в магазина граждани без паспорт, а в с. Абланица такива без паспорт нямаха право да вземат вода от кладенеца. В Пазарджишка околия е установена блокада на селата с цел принуждаване на селяните да прибират хляба от нивите на ТКЗС. В Радомирска околия по време на кампанията за събиране на вълна със знанието на партийният комитет се организира блокада на две села, за да принудят селяните да се предадат по-бързо вълната. Произвол и администриране по отношение на членове на дружеството се допуска и от част от управителите на ТКЗС.“ (Волоткина, Мурашко, & Наумов, 2002)
Ще оставя цитатите без коментар – все пак информацията идва от Международния Отдел на ЦК на КПСС за връзки с останалите комунистически партии.
1956 г.
Следващ документ – през 1956 г, пълномощният министър на Великобритания в София, Ричард Спейт ще напише:
„Постиженията вероятно се дължат повече на естествените качества на българите, отколкото на ефикасността на сегашната администрация: по природа българите са спретнати и обичат да поддържат добре градовете си; те са трудолюбиви и способни земеделци...
… България изостава зад другите сателити най-малкото във външните прояви на възвръщащо се благоденствие: тя е все още страна на сива униформеност и дори привилегированите класи, по моя преценка, имат малко от материалните придобивки, които сега стават достъпни за техните колеги в Полша, Чехословакия и дори в Румъния. Отчасти по тази причина може би ще е вярно заключение, ако се каже, че този сателитен режим държи по-здраво юздите, отколкото другите режими зад Желязната завеса…“ (Димитров, 1994)
За донесенията на британския посланик, разбира се научихме доста по-късно и 1956 г. остава в нашата история с пътеводния „Априлски пленум“. Изучавахме пленума, изучавахме „Априлската линия на Партията“, „Априлския полъх“, но така и не разбрахме друго, освен че „довя“ не особено известния по онова време Живков, който обещава, че за няколко години българското земеделие ще донесе благоденствие.
През периода на колективизацията и изграждането на ТКЗС (от 1950 г. до 1959 г.) Тодор Живков е секретар на ЦК на БКП, който отговаря точно за този сектор, а от 1956 г., вече като Първи секретар на БКП на практика притежава цялата власт да продължи започнатите експерименти по примера на СССР от кооперирането през 30-те години (а очевидно ще получи и същите резултати). Щял да развива и икономиката. Както много други пропагандни приказки – голи обещания! Тодор Живков, издигнал се на поста първи секретар на БКП, уж развенчавайки „култа към личността“ на Вълко Червенков (разбира се с одобрението на поредния „бащица“ в Кремъл – в случая съветския ръководител Никита Хрушчов). Друг е въпросът, че той по-късно ще създаде култ към себе си. Че дори и паметник ще си построи приживе!
През март 1956 г., цялото Политбюро на ЦК на БКП заминава за инструктаж в Москва. След развенчаването на култа към личността на Сталин, новото ръководството там иска да стане същото и в „Задунайската губерния“, наречена България.
През 1997 г., излиза книгата „Мемоари“ с автор… самият Тодор Живков (забелязвате ли – не казвам „написана от…“, а по-витиеватото – „с автор“, защото почти всичко останало не беше негово творение. Пък може на стари години и той да е прописал като мен!). Четем:
„… През 1956 г. обстановката у нас бе сложна и тежка. В страната и в самата партия се бяха натрупали сериозни проблеми. В такава обстановка срещите и разговорите с Хрушчов ни помогнаха да се ориентираме в извършващите се процеси.
… Срещата се състоя в Кремъл. От наша страна участваха членовете на Политбюро. От страна на КПСС присъстваха само 4-5 човека. На тази среща в продължение на 30 минути аз говорих за ситуацията в нашата страна в навечерието на предстоящия (по-късно наречен Априлски) пленум и за проекторешенията. Изтъкнах, че обстановката е много тежка; че в повечето райони на страната има бунтове, разграбване на инвентара и животните в ТКЗС; че безработицата вече надхвърля 250 000 души; че бюджетните средства не достигат за изплащане на заплатите на работниците и служителите. Отбелязах, че в резултат на тези събития вече се чувства сериозно напрежение в партията. …
… Накрая говори Хрушчов. Той подчерта, че според информацията, с която разполага, смята нашата оценка за обстановката в България за правилна и обективна. … Хрушчов много остро критикува Вълко Червенков за неговите позиции, за откъсването му от живота и работата в партията, за култа към него. …“ (Живков, 1997)
И тъй като в главите на някои апологети (или просто лъжци) „при социализма беше много хубаво“, ще цитирам още от техния „другар“ Тодор Живков, който уж построил две Българии, които днес не можем дори да боядисаме. Сигурно не можем, защото от беднотия вече боядисваме над 10 000 имота в Гърция, вместо да измажем родните си къщи в българските села.
Тодор Живков:
„През 1956 г. наследих апокалиптична България. Разсипано селско стопанство. Парализирана промишленост, доколкото въобще съществуваше.“ (стр. 508-509)
„Ще се спра най-напред на разрухата в селското стопанство. И това съвсем не е въпрос на лични пристрастия. Самият ни опит показваше, колко погрешни са били представите, които се насаждаха тогава за българското село. На думи никой не подценяваше селското стопанство, но на практика то се третираше като отрасъл второ качество. Това бе обаче по-малкото зло. Дълбоките причини за печалното състояние на селото се кореняха главно в подхода и политиката, които копираха по същество практиката на съветската колективизация. Просто така: едно към едно, без отчитане на националните особености и традиции.
Необходими бяха години, за да се преодолеят нанесените поражения, изостаналостта и конфронтацията. Страната бе изпаднала във финансова и икономическа разруха.
Първите лястовици на недоволството и протеста бяха селските бунтове още в началото на 50-те години. Те пламнаха стихийно най-напред в Кулска околия, разпространиха се във видинско и постепенно обхванаха почти всички райони на страната. Какъв по-остър, по-тревожен сигнал, че политиката по отношение на селото сериозно куца, че нещо съществено следва да се промени.“„През 1956 г. селската действителност беше, както казах вече, потискаща. Изправени бяхме пред реалната опасност от нови бунтове (с което признава, че хората вече сериозно недоволстват) и този път щяха да подпалят чергата ни не само в селата, но и в градовете, да разстроят всички сфери на живота ни. Връщам се в паметта си в онези години и виждам тежка картина: провален стопански план; колкото щеш вътрешни и външни задължения, липса на средства за заплащане на държавната администрация. Немощна промишленост – доколкото я имаше. Намалена покупателна способност на населението. Получавахме оборудване на кредит, но нямахме средства за заплащане на труда на работниците, за да построят предприятията. Такава беше истината.“ (Живков, 1997)
В горните цитати правят впечатление изразите „селски бунтове“ и „опасност от нови бунтове“! В историята на Народната република, която изучавахме, всичко беше цветя и рози (червени разбира се) и безкрайна любов между Партията и народа. И изведнъж – бунтове? Първият – още през 1953 г., на тютюноработниците в Пловдив.
Но проблемите не са само около тютюна – Хлябът липсва! Да видим още от „Мемоарите“ на вожда:
„… А около ТКЗС бе създадена направо психоза. Припомням си, на мегдана в село Чичил в краката ми се хвърли някакъв мъж. Търкаля се по земята и вика колкото му глас държи: „Долу ТКЗС!“ Казаха ми, че е измежду най-бедните в селото, влязъл в стопанството с 4 декара земя, а получил повече за лично ползване. Ще попитате, имаше ли обяснение за екзалтираното му поведение? Да, имаше! Хората нямаха хляб. Пък и не само хляб …
В ТКЗС бяха влезли главно бедните. И те бяха принудени да молят за жито или брашно средните и заможни селяни, които не бяха в кооператива. Те от своя страна целенасочено настройваха и подклаждаха бедняците. А те хич не бяха малко и изпитваха остра нужда от хляб. … Позвъних на Вълко Червенков: „Другарю Червенков – казах, – обстановката в селата е неописуемо тежка. Вярвам, че ще я овладеем, но има един много важен въпрос. Хората гладуват. Нямам сили да ги погледна в очите. Необходимо е да се изпратят поне шест тона брашно.“
Той ме прекъсна :„Живков, ти си се поддал на агитацията на кулаците. Тук става дума не за хляб, а за най-обикновен кулашки бунт. Друго искат те, но…“ И не разреши да се изпратят тези шест тона брашно …… Все по това време отидох и в моето родно село. Първият свой съселянин, когото срещнах, беше бай Иван. Той беше беден човек. Ореше нивата си. Отидох при него. Поздравих го. Поздрави ме и той и почти изпъшка: „Ей, Тошка, Тошка! – каза ми той. – И ония преди вас лажеха воврамуго но и вие не падате по-долу, и вие лажете воврамуго“ Заболя ме от тези думи-присъда. И ми стана страшно. Защото моят познайник бай Иван изразяваше не само своето отчаяние, но и нарастващото обезверяване на българския селянин. …“ (Живков, 1997)
Видяхте, нали? Селяните от кооператива на светлото бъдеще, трябвало да молят за жито или брашно, онези, които останали извън него, за да не умрат от глад! А и „новите“ лъжат не по-малко от „старите“. Това е! Няма да добавям нищо, защото техния „другар“ Живков, го е казал по-добре от всички!…
Това е „процъфтяващото социалистическо село“!
1960 г.
Друг документ – Протокол от разширен пленум на ЦК от 26 до 29 януари 1960 г.
Думата има Иван Пръмов – същият, който няколко години по-рано дава заповед да се открие стрелба по протестиращите в Пловдив тютюноработници. За което (вероятно) получава поста Министър на земеделието:
Изказване на Пленум на ЦК на БКП, изказване на Министъра на земеделието, от което разбираме, че опустяването на българското село НЕ Е започнало с Демокрацията (съгласно пропагандната теза) – над ½ милион българи са напуснали селата си още след 9 септември, след „Референдума за народна република“, още в първите 10 години от управлението на българските болшевики. Това не пречи днешните им наследници да са в първите редици на жалеещите по българското земеделие, но странно защо, не искат да се върнат по родните си села. Или в тези на родителите си!
1961 г.
Година по-късно се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БКП, на което се разисква Проектопланът за развитие на селското стопанство през 1962 г. От документите отново разбираме за „стихийно нарастване на населението на градовете“, разбира се за сметка на българското село. Четем Протокол № 144 от 15 юни 1961 г.:
Населението на градове като Хасково и Ямбол нараства с 20-25 % само за 4 години, защото хората (особено по-младите) масово напускат селата – колективизацията е отнела земеделските имоти, вкарала е селяните в кооперативи, в които условията на труд са лоши, техниката е морално остаряла и недостатъчна, заплащането – изключително ниско. През 1955 г., е приета „Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете София, Пловдив, Сталин, Бургас и Русе“. И ако се чудите кой пък е град Сталин, не го търсете на картата – между 20 декември 1949 г. и 20 октомври 1956 г. Варна носи името Сталин. За гордост ли, за срам, ли…?
Но наредбите не спират „стихийното нарастване“ на градското население, което пък води до дефицит на жилища. Води и до „симптом“, който винаги е бил отричан в социалистическото общество – безработица! Която, според Пропагандата, била присъща на капитализма, докато при социализма, всеки имал работа! Уж! Защото „някои села в Хасковски окръг са почти обезлюдени и много къщи в тях за разрушени или изоставени“:
1970 г.
Да не пропуснем и 70-те години. Четем Протокол № 394 от 16 юни 1970 г. от заседание на Политбюро на ЦК на БКП, на което се вземат решения за усъвършенстване управлението на трудово-производителните кооперации:
Обърнахте ли внимание – „дни наред на пазаря нямаше пипер, домати и други зеленчуци и то в сезоните на тяхното масово производство. Години наред не достига кромид и чеснов лук. (…) В недостатъчни количества се предлагат … характерни за българската кухня зеленчуци и варива, както и плодове – череши, вишни, ягоди, малини, кайсии, пъпеши и др.
Не винаги пресните плодове и зеленчуци, които се продават на населението са доброкачествени…“
Адептите на Соца ще ви кажат, колко истинска и вкусна била храната тогава. Пък вие помислете, на кого да вярвате…
1980 г.
Следващ документ – Стенографски протокол от пленум на ЦК на БКП, състоял се на 4 и 5 ноември 1980 г., за някои актуални проблеми, свързани с подготовката на XII конгрес на БКП (I том). 4–5 ноем. 1980 г.
Георги Караманев – министър на вътрешната търговия и услугите от 1971 до 1984, изнася доклад, в който казва:
Обърнахте ли внимание? Уж селското ни стопанство цветущо, уж храним целия Соцлагер, пък се налага да „кандардисваме“ Съветския съюз да ни дадат картофи, за да закърпим положението, при това „как да е“! Е, вероятно някои от соцносталгиците са били на специално снабдяване, като „правоимащи“, а останалите сигурно не обичат картофи и затова не помнят дефицита им.
Но то проблемът при „развития социализъм“ не бил само в картофения чипс. Затова разбираме от Годишен отчет на БНБ за дейността на банковата система през 1980 г.
(стр. 8)
„Въпреки преизпълнението на плана по стокооборота на дребно през първите четири години на петилетката потребностите на населението не бяха задоволени с достатъчно количество стоки по вид и асортимент.
Потребностите на населението не бяха задоволени както поради непреодолени недостатъци в асортиментната структура и качество на стоковите фондове, така също и поради неизпълнение на сключените договори за производство и доставка на стоки за търговията. Само през 1979 година стойността на недоставените асортименти от стоки възлезе на 571 млн. лева.“…(стр. 9)
„Независимо от добрите резултати, Министерството на леката промишленост, Министерството на вътрешната търговия и услугите, Министерството на електрониката и електротехниката и Националния аграрно-промишлен съюз не осигуриха ритмичност в производството и доставката на стоки. През 1980 година не бяха издължени договорени асортименти за 101,5 млн. лева. Не се предоставиха за нуждите на вътрешния пазар в достатъчни количества важни асортименти от групите: обувки, чорапи, спортни облекла, мебели, електрически материали, домакински съдове, детски играчки, месо, захарни изделия, детски храни, което създаде затруднения на пазара. НАПС не осигури на вътрешния пазар стоки за 35,7 млн. лева, в т.ч. картофи, лук, фасул и други хранителни стоки.“
Прилагам и факсимиле за невярващите (или не искащите да си спомнят):
„Не осигуриха ритмичност“, „не бяха задоволени с достатъчно количество“, „не се предоставиха“, „затруднения на пазара“ – колко витиевати изрази, които трябва да заместят думичката „дефицит“. Или просто – „няма“! И защо няма, нали държавата произвежда всичко, и то – планово? Цял Държавен комитет за планиране имахме! То като няма обувки, не ти трябват и чорапи, но все пак на пазара липсват и мебели, и домакински съдове. Всъщност, защо ти е тенджера, като в няма какво да сложиш – няма месо, картофи, лук и фасул? За детските храни да не говорим! И това го казва не фейсбук – записано е в „строго секретния от особена важност“ Годишен отчет на БНБ за дейността на банковата система през 1980 г., факсимилета от който видяхте. Строго секретен, за да не стигне истината до народа. Не че хората не виждаха опашките, които се виеха пред определени магазини (всичките държавни, защото частни нямаше!).
А липсата на стоки от първа необходимост става официално достояние на широката публика месец след преврата на 10 ноември – Петър Младенов в Доклада от декември 1989 г. признава, че:
„Не може да оценим иначе освен като израз на най-грубо недомислие и безотговорност одържавяването на кооперативния сектор и унищожаването на трудово-кооперативните земеделски стопанства – акт, който в много отношения има необратими последици. Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години фактически доведе по административен път до ликвидиране на кооперативния строй на село. Това в голяма степен отслаби връзките на селяните със земята. Ликвидирани бяха много села, обявени за безперспективни и със „затихващи функции“. (…)
От традиционен износител България стана ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж и други селскостопански стоки за стотици милиони долари. Интензивната миграция от селото към града създаде големи социални проблеми и най-важното — откъсна структурата на българската икономика от естествените й природно-климатични условия, унищожи традиции и култура, създавани с векове.“ (Младенов, 1989)
Но преди това
1984 г.
Четем протокол от заседание на Народното събрание от 27 ноември 1984 г.
Народният представител Христаки Кънев, от трибуната на българския парламент, пак говори за боб, картофи и лук. Или по-скоро за създадено покрай тях „ненужно напрежение на пазара“!
1985 г.
Продължаваме със следващия протокол от заседание на Народното събрание от 12 декември 1985 г., на което се обсъжда бюджета на НРБ за 1986 г., с изказване на Илия Илиев, Председател на Държавния комитет за планиране:
И какво стана? Уж доходите на населението се качват, но продукцията намалява. Икономистите по-добре ще ви обяснят какво означава това. И още едно изказване – на Емил Христов, Секретар на ЦК на БКП:
Нека повторя: „ …общонационален недостиг на хранителни продукти, на енергийни и водни ресурси. Наруши се нормалният ритъм на производство и нормалният ритъм на живот“! Казано от трибуната на Народното събрание от Секретар на ЦК на БКП!
Пък нека носталгиците да ви обясняват за хубавия живот при социализма!
1986 г.
Заседание на НС от 25 декември 1986 г. Изказване на Славчо Трънски:
Може да звучи като черен хумор, но … „Добре, че поне ковчезите им доставят авансово…“
1988 г.
Протокол от ВТОРО ЗАСЕДАНИЕ на Народното събрание от 16 декември 1988 г. Думата взима народният представител Борис Илиев – от коя партия е, вие се сетете:
„Другарки и другари народни представители! Много ми допадна изказването на другаря от Пеловския район, понеже и аз работя в селското стопанство.
Искам само да направя една забележка към министъра на икономиката и планирането, понеже се отчита много голям недостиг на стоки от първа необходимост. Какво се получи например тази година?
Цялата година нямаше картофи, а когато ние произведохме нашите, дойде вносът от Полша. И се получи много голямо задръстване. Моля това да се има предвид.“
Следващ документ от заседание на Политбюро на ЦК на БКП – Протокол № 180 от 11, 15 и 16 ноември 1988 г. (стр. 52):
„За трудностите, които има в икономиката и особено на пазара. Искам да съобщя на Политбюро, че общо стокооборотът тази година спрямо миналата година расте с 5 и над 5 %. Независимо от това, че расте, има прекъсване с някои стоки. Защо? Редица ръководители на стопански организации, търсейки лека ефективност … спряха производството на някои натури, които за тях са неефективни, но на пазара са необходими. (…) Политбюро трябва да знае, че ние имаме сериозни трудности и от страна на социалистическите страни. Има суровини, материали и окомплектовки, които петилетки наред сме получавали от тях, но сега поради създадената обстановка вътре в тях, те категорично не ги дават. И това ни създава проблеми, тъй като няма откъде да ги вземем, освен да ги купим по второ направление.
Един пресен пример. Стана един неприятен случай с лекарствата на пазара. … Ние получаваме значителни лекарства от Унгария – за 9 милиона лева. Тази година са ни дали лекарства за 3 милиона и 800 хиляди лева, другите не ги дават. Няма откъде да ги вземем, освен да ги купим от второ направление.“
Край на цитата. То явно, картофите се превръщат в деликатес – все липсват на пазара. Но и лекарствата вече липсват. Обърнахте ли внимание на израза „прекъсване с някои стоки“? Елегантен вариант отново да не кажеш „дефицит“ – хроничния проблем на социализма. Защото в „цветущата“ социалистическата икономика, „дефицит“ беше неудобна дума и затова се в речите и документите се използваха изрази като „затруднения“, „нарушаване“ или „нередовност“ в снабдяването със стоки! И да напомня – с израза „стоки по второ направление“ се означаваха продукти, внасяни от държави извън Соц. лагера, които се заплащат в долари, с каквито държавата няма! И тегли кредити, които изплащахме чак до 2015 г.!
В същия протокол от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП, на стр. 53 четем изказване на Григор Стоичков:
„Сушата, както се каза вече, се отрази много сериозно. 800 милиона лева са. Ние сега внасяме много стоки.
Така че тези трудности на пазара също предизвикват коментари. Аз смятам, че информацията, която дава Социологическия център, някои неща недостатъчно обективно се отразяват. Да вземем олиото. В информацията, която вчера получих, се пише, че на пазара липсва олио. Това абсолютно не е вярно. Сега има достатъчно олио. Ако в някои магазини няма, това е въпрос на организация. Искам да кажа, че олио има, захар има, но пак се пише, че няма олио и захар. Трябва по-обективно да информираме.
Разбира се ние осъзнаваме трудностите, които имаме. И аз трябва да информирам Политбюро, че се вземат много бързи практически мерки. Най-напред ние внасяме – започваме от зърното и свършваме с картофите, но и тук има проблем. На нас не ни стигат 100 хиляди тона картофи. Договорихме ги с Полша и считахме, че сме решили въпроса. Само преди 10 дни поляците ни съобщиха, че една от сделките за 25 хиляди тона е анулирана, а за другата поискаха повишение на цените. … И все пак планът с картофите не е вързан с 20 хиляди тона.…Министерският съвет утвърди вече няколко решения – за хляба, за безалкохолните напитки, за млякото, за месото. С плана за 1989 г. сме си поставили задачата да извадим от дефицит редица стоки.“
Уважаеми Читатели, това, че за пореден път няма картофи, нека не ви кара да тичате до магазина – днес картофи има – проверих вече! И ще има! Защото не сме в Русия! Защото не сме в „плановата икономика“ на „развитото социалистическо общество“! А Григор Стоичков с половин уста признава за наличието на дефицит, но… обвинява за това медиите (които по онова време са тотално контролирани именно от неговата партия):
„Във връзка с това се спирам на средствата за масова информация. С малки изключения те не информират обективно. Нещо повече … създават впечатление, че нашата икономика върви към влошаване. Даже някои другари тук като се изказват, не днес и вчера, също подхвърлят този въпрос. Казвам, трудности имаме … но не може да се каже, че икономиката върви към влошаване. А такова впечатление се създава. … Вземете „Актуална антена“ (*Публицистично предаване по Българска телевизия – бел.съст). Някои предавания заключват с една злоба, с една едва ли не присъда над цялото общество. Вземете случая с лекарствата. Предават за лекарствата и водещата Снежана ли беше, каква ли беше, заключава: „И все пак не губете кураж. Ако имате връзки в Правителствена болница и с болницата на МВР или на МНО, може да си осигурите лекарства“. Тя създава настроение в цялото общество. Срещу кого?“
Разбрахте ли сега – според Заместник-председателя на Министерски съвет Григор Стоичков, медиите са виновни, че няма картофи или олио! И не празните рафтове, а медиите създавали впечатление, че няма! Като в онзи виц, че ако французите притежаваха българските медии, никой и до днес нямаше да е разбрал, че са загубили битката при Ватерлоо. Не, не – не говоря за днешните медии, за онова време говоря! Вие за какво си помислихте?
Но със или без медии, „ако имате връзки в Правителствена болница и с болницата на МВР или на МНО, може да си осигурите лекарства“. Но пък „здравеопазването беше безплатно“! Безплатно, но не задължително!
Отново Григор Стоичков (стр.55):
„Да вземем в-к „Поглед“, органа на журналистите. В него има една рубрика „Неканени мисли“. Калин Донев пише: „Стана човещина да се донася, да се клевети, да се мърсува“. Стефан Продев в „Господин такси“ пише: „Времето, в което говорим, че успехът на социализма зависи от просветените и знаещите, повече от тези просветени и знаещи се хранят с трохите на обществената трапеза“. А по това, което се направи за кадрите на идеологическия фронт – заплата и пр., – въобще не се говори.“
Тук грубо ще прекъсна неуважаемия Григор Стоичков. Моля, моля – това „Стана човещина да се донася, да се клевети, да се мърсува“ е продукт на Вашата система, която стимулираще доносничеството! И ще напомня доклада на Държавна сигурност, в който се настоява, „всяка вършачка да бъде подсигурена с агентура“!
(стр. 87)
„В епохата на електронизация и компютъризация не се механизираха редица тежки и трудоемки процеси, преобладават неблагоприятните условия на труд, нерегулираното трудово натоварване, сезонността и ниската квалификация.
Това доведе до загуба на престиж на селскостопанския труд в очите на младото поколение.
Голяма част от селскостопанските труженици се вляха в редиците на работническата класа. Най-силно се прояви тази миграция от селищата, които са в близост с бившите окръжни центрове, с националните обекти. Причините са известни – разлика в условията на труд и заплащането в полза на промишлеността и строителството. (…)За Плевенската община, която е с изградена инфраструктура, този проблем има съдбоносно значение.
На първо място, демографските процеси в селата на общината показват стабилна тенденция на отрицателен естествен прираст.
По тази причина 38.6 на сто от постоянно заетите в отрасъла са над 60 годишна възраст и само 2,2 на сто са до 30 години, а общо 40,9 на сто от населението на общината е в нетрудоспособна възраст. (…)Как бихте приели нерадостната статистика, че приблизително 400 села са на изчезване от картата на Ловешка област! Грешка в цифрата няма. Излишно е да споменавам, че в тях земята не се използва пълноценно, че се изоставиха пасища и стопански сгради, годен жилищен фонд. (…)
Общо за страната обработваемата земя през последните 15 години намаля с над 6,5 млн. дка, а заетите в селското стопанство – с 580 хил. души. (…) Резултатът е съдбата не само на тези 400 села в Ловешка област, а и на много други, за които чиновници успяха да си извъртят езика, нарекоха умиращите села „селища със затихващи функции“ и като следствие стана още по-трудно да говорим за несвършеното. (…)
Ще поставя и още един добре познат, но нерешен проблем. Техниката, която сега се използва в отрасъла, над 70 на сто е физически и морално остаряла. Много от тракторите и комбайните са с изтекъл амортизационен срок. Тяхното скъпо поддържане и експлоатация прави скъпа и селскостопанската продукция.
Практиката потвърди, че не може да стане технологично обновление и внедряване на високоефективни технологии без необходимите набори от машини, без създаване на комплексни условия за това.
Възниква законно въпросът – нашето машиностроене ще може ли да задоволява при сегашната си структура и номенклатура бригадите с необходимата селскостопанска техника …“
Четем документите. И разбираме, че близо 40% от заетите в селското стопанство са над пенсионна възраст, още толкова – нетрудоспособни! 400 умиращи села само около Ловеч – наречени за благозвучие „селища със затихващи функции“! Изоставени сгради и пасища! Стара и амортизирана техника! И всичко това при „народната власт“ – тук демокрацията няма пръст. Няма да коментирам повече горните стенограми, както и няма да влизам в спор с Григор Стоичков. Само ще напомня, че по онова време е вицепремиер, т.е. е наясно с положението в държавата, която управлява. Или …?
1989 г.
Налага се отново да цитирам вицепремиера Григор Стоичков с друго негово изказване – от Протокол от пленум на ЦК на БКП, състоял се на 4 и 5 май 1989 г., относно аграрната политика:
(стр. 62)
„ … Пето. За ускорено развитие на кадровите проблеми на българското село.
Известно е, че съществуват редица проблеми във връзка с недостига на ръководни кадри и специалисти за социално-икономическия живот на село.
Недостигът в селата на агрономи и ветеринарни лекари е 20 на сто, а в Разградска и Варненска област – от 30 до 40 на сто.
Повече от 400 места за лекари и стоматолози не са заети.
Броят на нередовните учители е над 1000, а близо половината от всички учители в селата пътуват от градовете.
Сериозна тревога буди качествената характеристика на кадрите в селата и общините. Над 50 на сто от кметовете и над 60 на сто от секретарите на кметства са със средно общо или по-ниско образование. Само 8 на сто от кметовете са с висше образование, а от секретарите – единици.“
Чета и не разбирам. Нали образованието и здравеопазването ни бяха „цветя и рози“? Нали имаше „разпределение“, т.е. новозавършилите лекари и учители бяха изпращани за няколко години да работят в провинцията по задължение? А пък повечето от ръководните кадри по кметствата били необразовани? Не казвам прости – това вие си го помислихте, казвам с по-ниско образование! Нали?
(стр. 125)
„Напоследък често говорим за обезлюдени села, ще добавя: и планини. И основателно се тревожим, защото от 1946 г. до 1980 г. от селата в градовете са се придвижили около 2 млн. 500 хил. души. Сега селското население съставлява едва 33-34% от цялото население на страната. Раждаемостта в селата днес не осигурява дори просто възпроизводство, а икономически активните селскостопански работници са на възраст над 50 години. (…)Във връзка с това си мисля: не платихме ли данък на грандоманията за създаване на крупни промишлени центрове, в които струпахме всичко – и промишленост, и обслужване? Някога обслужването беше много близко до населението. В селата и градовете имаше фурни, мандри, дараци, лимонадени фабрики, мелници, а ние с един замах ликвидирахме всичко това, за да направим големия град център и там да бъде и заводът за безалкохолни напитки, и млекоцентралата, и дараците. Сега, като излязат от строя за няколко дни хлебозаводът или заводът за безалкохолни напитки, или млекоцентралата, няма хляб и напитки в целия район, а млякото направо се разсипва. (…)
Коментарите за излишни. Да не говорим за хората, които губят дни, за да отидат за някаква дребна услуга в окръжния център.“
Много документи могат да бъдат цитирани във връзка със селското стопанство – оставям ги на специалистите. Но ще продължим с една малко коментирана тема:
Селското стопанство и/или екологията
Библиография
Волоткина, Т. В., Мурашко, Г. П., & Наумов, О. В. (2002). Советский фактор в Восточной Европе. 1944—1953 гг. В 2-х тт. Документы / Т. 2. 1949—1953 гг. Москва: Российская политическая энциклопедия (РОССПЭН).
Димитров, Д. (1994). Съветска България през три британски мандата 1956-1963. Лондон: Би Би Си.
Живков, Т. (1997). Мемоари. Велико Търново: Абагар.
Младенов, П. (12 декември 1989 r.). За състоянието на страната, Партията и непосредствените задачи. Работническо дело, Год. LXIII, бр. 346, 1.