Съдържание
Картини от една изложба (забранени)
Богатыри
„Неудобните“ картини
Соц. изкуство, също неудобно
Ще поговорим за Култура. Руската култура, която все е в устата на русофилите. Заедно с „руската душа“. Но преди това – малко лингвистика. Колко от по-младите, особено тези, живеещи в града, знаят значението на думата „повънка“? Българска е – от някои части на Северна България. Но затова, след малко.
Руската култура. Словосъчетание, което нерядко чувам, водейки дискусии на тема „Русия“. Или по-скоро когато питам русофилите, които бранят всичко руско, като Матросов на амбразурата. Който между другото, май също се оказа измислен от Пропагандата герой.
Та питам аз русофилите: „Ти, какво руско имаш в къщи?“ Или – „Ти, колко българи познаваш, които са изпратили децата си да следват в Русия?“. Или категоричното: „Посочи ми поне един българин, работил някъде из Европа и разочарован, заминал на гурбет в Русия?“. В такъв момент, малко преди да излезе пяна от безсилие на устата на мурзилката, тя изръсва: „Да, но руската култура…“. С многоточие накрая, защото най-често няма с какво да продължи – нито е ходил в Русия, нито е чел руски автори, нито е слушал руски композитори. Нито дори говори руски език! Е, криво-ляво се справя с гугъл транслейт! След кратък размисъл ще спомене Толстой, ако се напъне – ще се сети и за Достоевски и… дотук.
А ако се чудите, какво е „мурзилка“ – в руския жаргон „мурзилка“ се използва със значенията едновременно на „проститутка“ и „интернет трол“!
Затова, нека повдигнем поне с малко средния интелектуален коефициент на нацията от която сме част, като подпомогнем общата култура на някои наши сънародници, с гордост наричащи се „русофили“. Аз всъщност не знам, те какво „филят“ – руския народ ли (но ако е така, те първи трябва да го защитят от авторитарният му режим, който унищожава собствените си хора), автократа в Кремъл ли (но тогава явно не им пука за теглото на милиони обикновени руснаци). Или наистина харесват руската култура (от която хал-хабер си нямат)!
Картини от една изложба (забранени)
Аз съм поклонник на изобразителното изкуство и затова ще започна именно с него. С няколко „картини от една изложба“. Но не по Модест Мусоргски. И не известни картини, пред които всеки посетител на световните пинакотеки се снима, а едни други картини – от „неудобна изложба“. Неудобна, защото нарушават ореола на величието, а и на величеството, което управлява тази необятна страна.
В третата част на паноптикума, наречен „Третото освобождение“, говорихме също за картини. Може би трябва отново да си спомним за тях, защото години наред, те били забранени в Русия. И двете, рисувани от Ованнес Айвазян (с арменски произход) в края на XIX век. И ако за болшинството от читателите това име не говори нищо, то специалистите познават големия художник-маринист под името Иван Айвазовский.
Първата носи името „Раздаване на храната“, и е рисувана през 1892 г.
Иван Айвазовски – „Раздача продовольствия“, (1892 г.)
На платното е изобразен традиционен руски пейзаж от края на XIX век, с характерни дървени къщи, с руския флаг на покрива и една типична руска тройка. Но странно защо, в самия център на платното, високо се развява американското знаме, а всички наоколо радостно го приветстват!
Втората забранена картина на Айвазовски изобразява посрещането на един от корабите, превозващи помощи – „Мисури“ – „Корабът на помощта“, 1892 г.
Ив. Айвазовски – „Корабль помощи (Приход парохода „Миссури“ с хлебом в Россию)“, (1892 г.)
Може би художникът не е и предполагал, че години по-късно, за всички проблеми в Русия, ще бъде обвинявана именно Америка (разбирай не целия американски континент, не дори цялата Северна Америка, а само Съединените щати). А защо тези творби на велик художник са „забранени“ в Русия и старателно скрити от очите на хората?
Всъщност има неща в историята, които не са много удобни за разказване и със сигурност не се преподават в училище. Например, в руската история не обичат да споменават глада от 1891-1892 г., който поразява района на Волга.
Твърди се, че гладът е причинен от неблагоприятни метеорологични условия, но в същото време се пропуска, че Русия изнасяла пшеница в огромни количества. И докато хората измират с хиляди от глад, руския император Александър III всячески отричал:
„В Русия няма гладуващи хора, има само такива, които са пострадали от загубата на реколтата.“
Въпреки че информацията за глада е скрита (както това се случва винаги в историята на авторитарните държави), новината за него достига до Европа и дори до Америка. В резултат, американците решават да помогнат на умиращите от глад селяни от Руската империя. Те създават филантропско движение под лозунга: „Това не е въпрос на политика, това е въпрос на човечност“. Не знам дали подобен лозунг би бил възможен днес по отношение на войната в Украина, от страна на апологетите, възхищаващи се от „руската душевност“ и „руските, уж християнски ценности“?
През декември 1891 г. в щатите Минесота, Небраска, Айова и Пенсилвания по инициатива на губернаторите им са организирани комитети за изпращане на хуманитарна помощ, в помощ на гладуващите. В Ню Йорк също е създаден комитет по инициатива на Търговската камара. През януари 1892 г. Руският комитет в помощ на гладуващите в САЩ започва своята работа, превръщайки се в единен координационен център на това филантропско движение. Комитетите биват финансирани с публични средства, а в кампанията се включват хиляди от всички слоеве от населението, различни организации, американското дружество на Червения кръст, като се провеждат благотворителни концерти и спектакли.
Организира се така наречената „Флотилия на глада“ (Famine Fleet) – 5 парахода с пшенично и царевично брашно и зърно, зеленчуци, плодове, лекарства и дрехи.
Първият кораб, „Indiana“, превозващ 1900 тона храна, пристига на 16 март 1892 г. На 23 април параходът „Conemaugh“ е изпратен с 2500 тона храна. Параходът „Missouri“, чието плаване е организирано от комитетите на Минесота и Небраска и доставя 2800 тона зърно и царевично брашно на обща стойност 138 540 долара, пристига на 4 април 1892 година. Общата стойност на товара, включително транспортни и телеграфни разходи, складови съоръжения в Ню Йорк, товарене, поддръжка на плаването, осигурено гориво и застрахователни разходи, е 200 000 долара.
Комитетът в щата Айова събира 3375 тона храна и наема кораба „Tynehead“ за своя сметка. Приносът на Айова е приблизително 100 000 долара.
„Leo“, последният параход, доставил 2200 тона храна, е изпратен от Ню Йорк за Санкт Петербург и пристига на 14 юли. За сведение ще кажа, че един долар през 1892 г се равнява 35,33 на днешни долара.
Вестник „Московски новини“ пише:
„… даренията, изпратени на кораба „Лео“, са плод на чисто народна подписка. (…) Жените донесоха своите гривни и обеци, брошки и други бижута и поискаха да ги продадат, за да „купят хляб за руснаците“, едно момче (11 години) от Сан Франциско изпрати 3,5 долара – печалбата си за 70 чифта почистени ботуши. Старецът, който беше спестил 20 долара за погребението, изпрати тези пари, за да се купи хляб.“
Общата стойност на хуманитарната помощ, предоставена от САЩ през 1892 г., се оценява на около 1 милион долара, (равняваща се на около 35 милиона долара през 2025 г.).
Именно този момент Айвазовски изобразява на платната си. Художникът е очевидец на раздаването на хуманитарна помощ и иска да улови това историческо събитие. И с основание, защото картината е наистина впечатляваща, но в същото време може да предизвика възмущението на властите. Кой в Русия би се съгласил да вижда руски селянин на руска тройка, гордо развяващ американското знаме? На фона на митологемите за „величието на Русия и на руския народ“! Неудобно, нали?
До 1964 г. тези картини били окачени във фоайето на Белия дом, а в края на 70-те години картините са закупени от частен колекционер. През 2008 г. и двете картини биват продадени на търг в Sotheby’s за 2,4 милиона долара. Закупени от анонимен купувач, който ги дарява на „Corcoran Gallery“ във Вашингтон, където се съхраняват и до днес. И забележете – тези картини никога не са били излагани в Русия.
Но пък други картини са изложени.
Богатыри
Една от картините, показваща най-ранните моменти от руската история е „Богатыри“ на Виктор Васнецов, (1898 г.). Рисувана близо 27 години, тя отдавна е изложена в Третяковската галерия, но присъстваше по различни поводи и в нашите учебници.
На творбата са изобразени трима руски „богатири“. В речника на Института за български език, тази дума се превежда като:
„БОГАТИР м. Герой от руските народни песни и приказки — воин с необикновена сила, храброст, красота и съобразителност. Един от най-известните руски богатири е Иля Муромец.“
Няма да коментирам къде се е намирала Кубратова България. Няма да коментирам и близостта на тази дума с друга подобна – „Багатур“, с която се обозначава висше звание на прабългарски воин. Връзките на руския с българския език ще разгледаме в друга част.
Споменахме Иля Муромец – това (случайно или не) е персонажа, който се намира в средата на платното. В дясно е Альоша Попович, а в ляво – Добриня Никитич. На незапознатите с историята тези имена не говорят нищо, затова ще обясня.
Иля Муромец (това четем в „Былины в записях и пересказах XVII-XVIII вв“, издание на Академията на науките на СССР – едно достатъчно достоверно издание) е роден май в град Моровийск (днешното село Моровск), разположено в Черниговска област в Украйна. Или поне така казва самият той:
„Името ми, господине, е Илюшка и по рождение съм син на Иван, родом от град Морова“ (Астахова А.М., 1960)
Мощите му и до днес се пазят в Киево-Печорската лавра.
Да не забравя да спомена – някои твърдят, че е живял през Х век, други смятат, че се споминал през 1188 г. но май все се въртял около Киев.
Другият богатир – Альоша (Олешко) Попович, е роден в Пирятин, днес Лубенски район, Полтавска област. В Украина.
Третият – Добриня (Добрыня) Никитич (Низкинич) – бил родом от Владимир (на украински: Володимир) –град във Волинска област, Украйна.
И да напомня, че Москва е основана, повтарям – основана едва през 1147 г.
Но разбира се – и тримата са „руски богатири“!
„Неудобните“ картини
Продължаваме с други картини, също „неудобни“. Много от вас са чували за Василий Верешчагин. И ако у нас, той е известен с класиката си „На Шипка всичко е спокойно“, то в Русия е бил „неизвестен“ с друга творба – „Апотеоз на войната“
Василий Верешчагин – „Апофеоз войны“ („Апотеоз на войната“) – изт. wikimedia.org
Художник-баталист, основната тема в творбите на Верешчагин е войната. В творбите му обаче няма да видите нито мащабни битки, нито триумфални шествия и паради, нито победоносни императори или офицери. Той изобразява целия ужас на една война, зад кулисите на гръмките победи. „Апотеозът на войната“ е именно едно от тези платна. На рамката на картината има надпис: „Посветена на всички велики завоеватели – минали, настоящи и бъдещи“. Когато Верешчагин показва работата си в Санкт Петербург, тя се приема от властта като упрек към имперските стремежи на Русия и художникът бива принуден да изгори три други платна от тази серия. Рисувана е в Туркестан през 1871 г., много преди „освободителната“ ни война, но нима не е актуална и до днес? Намира в „Третяковската галерия“, но съм убеден, че никой от вождовете в Кремъл не я посещава. Ако изобщо напускат бункера…
Друга творба – картината на Иля Репин, по-известна като „Иван Грозни убива сина си“, бива цензурирана от най-високото държавно ниво. Защото на платното е изобразен един от стълбовете в руската история – Иван Грозни, който с поглед на психично болен, държи в ръцете си умиращия си син Иван. Когото самият той е убил! Лично императорът Александър III, виждайки работата на художника веднага забранява показването й в Русия. Може би, за да не станат известни някои „неудобни“ истини за руския императорски двор.
Илья Репин, „Иван Грозный и сын его Иван 16 ноября 1581 года“ – изт. wikimedia.org
И не само императорът – преди няколко години, отново се надига вълна от недоволство срещу платното – активисти на патриотичното движение „Света Русия“ настояват за премахването й, защото „обижда патриотичните чувства на руския народ“.
Набързо да хвърлим поглед върху две картини на християнска тематика. Първата – Василий Перов „Сельский крестный ход на Пасху“ – „Селско шествие на Великден“.
Василий Перов – „Сельский крестный ход на Пасху“ – изт. wikipedia.org
„Какво е искал да каже авторът“, ли? „Неудобна“ картина от 1861 г. – на фона на скучен, мрачен селски пейзаж, по време на празничната великденска служба се разгръща пиянска процесия с изображения и знамена. Със суров реализъм Василий Перов предава не толкова физическата, колкото духовната мизерия на тези хора, носещи в дълбок алкохолен транс атрибутите на християнската религия, начело с иконата на Св. Богородица с Младенеца. Картината прави ужасно впечатление – ужасно заради почти животинското състояние, до което човек може да се докара. И един, трудно забележим акцент – стъпканият от пияния православен свещеник символ на Великден – яйцето! Картината предизвиква такова възмущение в руското общество, че Великата княгиня Мария Николаевна дори заплашила художника с изгнание в Сибир и призовала платното да бъде изгорено.
И втората картина – на Владимир Маковский:
Отслужва се водосвет за освещаване на очевидно „богоугодна“ институция. На заден план има свещеник, служещ пред образа на Божията майка и Спасителя, около него има няколко госпожички. На преден план виждаме будоар със следи от гуляй. Младо момиче, се кръсти, но сякаш замръзнала в последното движение. Защото всичко, което ще прави, става… с благословията на свещеника. И на Господ! Жена в зелено, очевидно е най-важната, защото е застанала точно зад свещенослужителя. Тя гордо надува гърдите си. Защото моли Бог за щедри и любящи клиенти. Мадам! Защо „мадам“ ли? Май пропуснах да кажа, че картината е рисувана през 1900 г. и носи името „Освящение публичного дома“ – „Освещаване на публичен дом“!
И всичко това, на фона на дитирамбите за „Русия – пазител на християнството“.
Друго платно, едно от най-добрите и най-известните, отново от творчеството на Владимир Маковски (не го бъркайте в Маяковски). Художникът става свидетел на ужасно събитие, белязало началото на управлението на Николай II – последният руски император (поне засега): през 1896 г. по време на празненствата за коронацията му, хиляди хора от цяла Москва и околностите, привлечени от слуховете за раздаване на подаръци, се събират на полето Ходинка. Сред безплатните подаръци били: 30 хиляди ведра с бира, 10 хиляди ведра с мед и 150 сергии за раздаване на сувенири – 400 хиляди подаръчни торбички, които съдържали меденки, носни кърпички, сладкиши, наденица и питка. Разчува се, че дарове ще се раздават само на „своите“ и няма да има достатъчно за всички. Започва паника. Страхувайки се, че няма да получат нищо, поклонниците атакуват раздаващите ги пунктове. По официални данни 1389 души са станали жертви на тази трагедия. Картината „След Ходинка. Ваганьковско гробище“ изобразява жертвите на паническото бягство. През 1901 г. тя е премахната от експозицията по решение на цензурата. От московския генерал-губернатор художникът получава бележка: „Картината все още не е узряла, тя е сол, поръсена върху прясна рана“.
Представете нищетата на руския народ, довела до животинското стъпкване на хиляди хора, и отва – за една торбичка с меденки! Представете си и „великата руската душа“.
Владимир Маковский, „Похороны жертв Ходынки“ – изт. yavarda.ru
Художниците в Русия критикуват не само религията, но и разкриват други пороци на обществото. Ярък пример дава Павел Ковалевский – също военен художник, когото много любители на живописта ще цитират с картини от времето на Руско-турската война от 1877-1878 г. Но тук ще разгледаме една друга сцена – с наказанието на виновно момче. Не е ясно, какво е провинението на детето, но прислужниците здраво го държат за ръцете и краката, а гувернантката удря голите му задни части с бастуна си. Дали ще споменем отново „руската душа“?
Павел Ковалевский: „Порка“ („Бичуване“) – изт. wikipedia.org
Соц. изкуство, също неудобно
Някои читатели биха възразили, че показвам картини от царско време, и че след т.нар. „Октомврийска революция“ изкуството е различно. И са прави! Различно е! Защото за никого не е тайна, че по съветско време, творческата дейност е била обект на строга цензура. Това се отнася за всички – музиканти, писатели, фотографи, актьори, режисьори и много други представители на различни видове изкуство. Художниците също били под специален контрол, като картините им най-често били подложени на партийни забрани. Защото заради „идеологията в изкуството“, комунистическата власт не позволявала да се покаже животът такъв, какъвто е в действителност. Тъй като смятам, че комунизмът все пак си е тръгнал, но е малко или много „позабравен“, искам дa покажа живота при Соца. Но не през творби от времето на „Социалистическия реализъм“, превъзнасящ успехите на Партията и Държавата, на селското стопанство и на тежката промишленост, не и с картините, в центъра на които са или Ленин, или Сталин, прегърнали малки деца – кой от кой – по-велик! И по любящ! Ще разгледаме Соца през някои „забранени“ картини. Може би, защото изобразяват действителността такава, каквато никой не иска да вижда. За разлика от Пропагандата, аз ще покажа някои, пък всеки да си преценява „какво е искал да каже авторът“!
Започваме с Владимир Колотев – картините му биват забранени в СССР, защото такъв „социалистически реализъм“ бил нежелан за властите… По съветско време Колотев не успява да организира нито една изложба, и бива принуден да работи като механик в тъкачна фабрика, за да не го считат за „паразит“.
Една от най-известните и ужасяващи картини на Колотев носи името „Девятый вал“ – „Деветата вълна“. Съпруг в син анцуг, в дълбоко алкохолно опиянение спи на масата, а съпругата с бебе на ръце и второ дете на пода седи с вид на пълно отчаяние и откъснатост.
Неудобната руска действителност. Няма нужда от коментар – как да не я забраниш. Както и друга – „Опашка“. Тази опашка е от любимия на някои Съветски съюз, но подобни опашки и у нас бяха ежедневие – за тоалетна хартия, за кока-кола, че нерядко – и за хляб. В ония времена, в Съветския съюз имало популярен фейлетон:
„Минавах покрай ГУМ (Градски универсален магазин) и имаше опашка. Имаме народно поверие: ако има опашка, това означава, че дават нещо. И дават нещо специално, защото опашката също е специална. Започва зад ъгъла, обикаля ГУМ шест пъти, издига се на втория етаж и се крие, както се казва, зад линията на хоризонта. Приближих се до нея и попитах:
– Кой е последният?
Една жена казва: – Аз съм последната.
Казах: – И какво дават?
Тя каза: – Не знам какво дават, но ме помолиха да не се редят повече, защото така или иначе няма да стигне за всички.“
Василий Колотев — „Очередь“ („Опашка“) 1985 г.
Та и аз да попитам „опашката“ от читатели: „Всъщност днес, къде сте виждали опашки?“
С риск да бъда обвинен в реклама на Василий Колотев, ще покажа и трета негова картина – „Утро соседки“ („Утрото на съседката“).
Василий Колотев. „Утро соседки“. 1984 г.
Какво е искал да каже авторът ли? Изобразява съветска „комуналка“. Комуналката е може би най-точният символ на комунизма – апартамент, често конфискуван от някой „враг на народа“, в което са настанени няколко семейства, нерядко непознати, които ползват съвместно една кухня, баня и тоалетна. И общ коридор, в който всеки си простира прането.
„Всичко в „комуналката“ е създадено така, че да унижава безкрайно и всекидневно човека“
ще напише психологът (и философ) Ангел Грънчаров, имал „щастието“ да живее в подобна в Ленинград. В блога си, той дава описание, което всеки апологет на Соца трябва да прочете! А то завършва с думите:
„Най-добре разбира комунизма оня, който го е живял, но не какъв да е комунизъм (нашият в България не беше чак толкова „развит“ както съветския!), а истинския, автентичния, същинския. Аз имах това… „неописуемо щастие“. А бях само на 21 години…“
А Василий Колотев – „живял комунизма“ – е изобразил само кухнята на една комуналка. Как изглеждат другите помещения, вкл. общите санитарни, можем само да гадаем. Или май за санитарните имаме отговор… За него – след малко.
Но преди това, една творба, която не е забранена. Точно обратното – изглежда като реклама на Соца. Александър Иванович Лактионов е съветски художник, изявен класик на реалистичната посока в живописта (разбирай – на „социалистическия реализъм“). Напуска този свят през 1972 г., като след смъртта му, неговото творчество неочаквано се оказва в центъра на един ожесточен спор между сталинисти и либерали. Споровете около Лактионов продължават и до днес, като почти всяка публикация на картините на художника е придружена от истинска буря от емоции: някои изразяват наслада, други – открито отхвърляне. Всичко това важи особено за една от най-известните картини на художника – платно, рисувано през 1952 г., наречено „Переезд в новую квартиру“ – „Преместване в нов апартамент“. Като човек, който още от училищната скамейка все е бил питан „Какво е искал да каже авторът?“ – ще поразсъждавам на глас.
Картината показва една семейна идилия – щастливо четиричленно семейство, което очевидно се е преместило в нов апартамент, чийто праг пристъпва за пръв път.
На преден план е жена в семпла синя рокля на бели точки, в сако, очевидно с по-голям размер или преправено от мъжко, с бяла кърпа на главата. На гърдите на жената има орден, получен най-вероятно за особени заслуги – орден, с който тя не се разделя дори в ежедневието си. Обърнете внимание на ръцете на жената – те са отрудени, с изпъкнали вени. Жената стои в средата на красива, светла стая с високи тавани, прекрасни тапети и поддържан паркет. Тя оглежда стаята, усмихвайки се широко и щастливо. Стойката й е уверена и спокойна. Художникът майсторски пресъздава очите на жената: сякаш тя вече вижда бъдещето – щастливия живот на семейството си в този нов апартамент.
Зад жената очевидно са останалите от семейството – дъщеря й и съпругът й. Момичето се усмихва, държейки котка в ръцете си, и гледа радостната си майка с известна изненада. Съпругът на жената (или може би по-голям син) държи велосипед в коридора, надничайки в една от стаите. Вдясно от жената е нейният син-пионер.
Около новите заселници са разположени вещи в безпорядък. Със сигурност те са донесли бохчата, разположена в центъра на картината, но другите вещи, опаковани в куфари, скрити зад вратата, дюшекът, фикусът и радиото, по-скоро са останали от старите собственици, които не са успели да ги изнесат. Още повече малката кукла и палячото, май не отговарят на възрастта на децата – по-скоро предишните обитатели, (вероятно напуснали скоропостижно) са имали малки деца. Сред не многото книги (една от които на Маяковски), прави нарочно впечатление плакат „Слава на любимата ни родина“.
Идилия! Семейството на честен работник с мазолести ръце се премества в апартамент и най-накрая ще живее уютно. Под грижата на комунистическата партия и правителството!
Но защо тази картина е обект на такива спорове и до днес? От една страна, тя е създадена във времена, когато жилищният проблем в Москва е изключително изразен и е трудно да се получи апартамент – обикновените хора се тъпчат в мазета, комунални апартаменти и тавани. Обясних вече, какво е „комуналка“. С обща кухня, баня и тоалетна.
Но Александър Лактионов не рисува кухня, като тази от картината преди малко, а виждаме просторен апартамент с няколко стаи. Апартаментът е с високи тавани, мазилка и прилежащи стаи – тези три признака показват, че апартаментът е в предреволюционна аристократична сграда, а декорацията на апартамента е в остър дисонанс с образа на новия собственик и е очевидно, че не новата стопанка е избрала тапетите и паркета – от външния й вид става ясно, че домакинята не може дори да подбере облеклото си, камо ли тапети във всяка стая или прекрасно поддържания паркет от различни видове дърво.
От друга страна, един „дребен“ елемент от картината я превръща в препъни камък и едно от най-скандалните произведения на изкуството, обект на коментари в днешна Русия. Или по-скоро – вчерашна, защото днес не знам дали някой смее да коментира подобно нещо.
„Скандалният“ елемент, макар и необичаен за дете, е портретът на Сталин в ръцете на пионера. Момчето държи в ръцете си голямо изображение на вожда в отлична рамка и, усмихвайки се широко, поглежда загадъчно майка си. Сякаш казва:
„Ето, мамо, благодарение на него получихме този апартамент!“
Един от най-популярните коментари към тази картина е „И къде отидоха предишните собственици?“ Всъщност картината е по-известна с друго име: „Как хорошо, что хозяев расстреляли“ – „Колко хубаво, че разстреляха стопаните“.
Според хората, които пишат подобни коментари, има три версии за получаването на апартамента от семейството на тази жена: 1) семейството е написало донос на предишните собственици и те са изпратени в ГУЛАГ. 2) семейството не е написало донос, а просто се е преместило в празния апартамент, чиито собственици са били репресирани. 3) виждаме епизод от грижата за човека – изграждането на общински жилища. За „правоимащи“! …
Много други „забранени“ картини може да коментираме, но нека да оставя малко работа и на изкуствоведите. Не мога да пропусна обаче една съвременна творба – от 1991 г. на Василий Шульженко. Не е забранена, но е доста неудобна. Затова пък е може би най-известната му работа – казва се „Сортир“. Някои дори я наричат – „картина – символ“ на Русия.
Василий Шульженко – „Сортир“
Гледам творбата и чувам гласа на моята учителка. А може би и вашата: „Какво е искал да каже авторът?“. Затова – един много кратък анализ.
Няма да се спирам на външния вид на мъжете, търсещи облекчение в обществения нужник. Няма да коментирам и „задушевната атмосфера“ на съседите по дупка, нито парчетата вестници (очевидно използвани по предназначение), нахвърляни къде ли не, заместващи дефицитната в онези години тоалетна хартия. (Между другото, първата фабрика за тоалетна хартия се появява в СССР отваря през 1969 г. – дванадесет години след изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята и осем години след полета на Гагарин в Космоса!). Няма да коментирам мужика, надигащ бутилката с прозрачна течност дори и сред тази прекрасна обстановка. Нито надписите и рисунките по стените, на които и Банкси може да завиди!
Но какво, по дяволите, е искал да каже авторът с онази руска църква, която се вижда в далечината през прозорчето на нужника – ей това торзмози неспокойния ми дух и до ден-днешен?
И каква стана тя? Уж говорехме за култура, за изобразително изкуство, а то… стигнахме до разни екскременти! И от биологична, и от човешка гледна точка! И до нашето „наповънка“. Вярно, и у нас около 16 % нямат канализация, но пък и ние не претендираме да сме ядрена сила, най-богата на природни ресурси в света. Не претендираме и за територии на съседите си! И нашия президент не „се противопостави на еднополюсната хегемония“ в Света! И не иска НАТО да се върне на границите от преди десетилетия – разбирай, България да стане съветска сфера на влияние. Пардон – руска! Всъщност, за днешния ни президент (2025 г.) не съм сигурен! То май „копейките“ вече се готвят за „трето освобождение“! Не, не това, което четете, а такова, подобно като предишните две!
P.S. накрая – един непоискан съвет. Ако ще ходите в Русия, сигурно ще бъдете единствен! Но не това искам да кажа, а да дам непоискан съвет – вземете си все пак тоалетна хартия! Че знаеш ли… Ако видите някой ГОЛЯМ ЗОР!
Библиография
Астахова А.М. (1960). Былины в записях и пересказах XVII—XVIII веков. Москва – Ленинград: Издательство Академии наук СССР.