Повечето от читателите са изненадани от заглавието ма този разказ. Може би дори всички. За да обясня тази абревиатура, ще ви разкажа една история. За някои, тя може да се стори измислена, но всъщност наистина се е случила. Най-малкото, защото пишещият тези редове е пряк участник в нея. Хората казват, че когато човек започне да пише спомени, значи е остарял. Не смятам, че съм много стар (нямам още 60), но нещо отвътре ме накара да споделя тази история. Може би в контекста на приказките „какво образование имаше едно време…“.
Годината е 1980/81. 8-ми клас в елитна столична гимназия, в паралелка с „разширено изучаване на английски език“. Разширено, защото на малки групи ускорено учехме езика на Шекспир по пет часа седмично. И още два часа учехме и езика на Пушкин. Защо пиша именно Пушкин, а не Толстой, Лермонтов или някой друг руски творец, ще разберете след малко.
Та в тези часове по руски език, колкото и да се стараех, повече от 5-ца не можех да получа. Ще кажете – добра оценка, пък и сигурно толкова си можеш! Може би сте прави. Но за сведение, говоря френски и немски от времето, от когато съм започнал да говоря и български. Още в 5-ти клас прочетох 7-те тома със събрани съчинения на Артър Конан Дойл. А разказите за Шерлок Холмс, дори по няколко пъти! На руски, защото на български не можеха да се намерят – дали защото не бяха издавани, дали защото трябваше да имаш връзки в някоя книжарница, за да си купиш хубава книга.
Учителката ми по руски език, другарката Станка Георгиева, жена на предпенсионна възраст, която говореше на свой си, странен „руски език“, си имаше 2-3мои съученички – нейни фаворитки, и никой друг освен тях, не можеше да има отлична оценка. Цялостната картина, даде основание на някой от съучениците ми да й даде възможно най-точното описание – К.К.З. Което в превод на книжовен български (а и също на толкова книжовен руски) означаваше „кожа, кости и злоба“. А аз, каквито и усилия да полагах, имах „дежурната“ петица. А понякога и четворка!
И в един момент, на моята улица изгря слънце! В смисъл, че за домашно, същата онази другарка ни постави задачата, да напишем съчинение за Пушкин. А „слънцето“ всъщност беше в следното: моя вуйна, чистокръвна рускиня, родена в Съветския съюз, завършила История пак там, по онова време и учителка в 35-та Руска гимназия с преподаване на руски език в София, имаше огромна за времето си библиотека с руски книги. Откликвайки веднага на молбата ми, тя написа „моето домашно“, като го „сглоби“ с дословни цитати от книга посветена изцяло на творчеството на А.С.Пушкин, с автор… Анна Ахматова. Моята задача беше да препиша внимателно готовата компилация, след което тя я провери още един път за правописни или други грешки.
Дойде сюблимният момент. Досещате се, кой реагира пръв въпроса на другарката Георгиева, дали има желаещи да прочетат домашното си. Изчетох текста си от няколко страници (разбирай текста на Анна Ахматова) както се правеше по време на Соца – до черната дъска пред целия клас, и когато очаквах подобаваща оценка, другарката Георгиева произнесе тежката си присъда. А тя, горе долу звучеше така: абе, постарал си се, но личи „непознаване на руския език“. (Запомнил съм го добре – „непознаване на руския език“!) Но заради старанието… 5-ца. Толкоз! Сега си мисля, че може би самата Анна Ахматова може да не е познавала добре родния си руски език. За разлика от онова КеКеЗе. Но разказът не свършва дотук – както се казва във филмите, следва продължение. Даже продълженията са две!
Първото – веднага след мен, учителката посочва една от любимките си от първия чин – Е., да прочете нейното. След известно сричане на подготвения пасквил, което предизвика усмивка дори и у някои позадрямали съученици, учителката справедливо отсъжда – да, подготвила си се добре, но… малко не ти стига за 6, затова ще ти напиша 5 ½. Всички, които помнят старите хартиени дневници знаят добре, че там фигурират само пълни числа – разбирай в полето срещу името Е., оценката беше закръглена в полза на ученика – кръгла шестица. Ще кажете, че завиждам. Може и да сте прави, но аз поне се доказах пред моите родители, които говореха сносен руски и не вярваха в моята теза, че аз, повече от 5 по руски не мога да имам. По субективни причини!
Помните ли, че ви казах, че продълженията са не едно, а две? Ето второто:
Няколко седмици по-късно, училището организира родителска среща. Аз, който обикновено „спестявах“ информацията за подобни мероприятия от моите родители, този път бях настоятелен – „иди и виж“. Отива майка ми, среща се още в коридора с въпросната другарка, обяснява й, как първоначално е предполагала, че не се старая достатъчно в час, но вече ми е повярвала, че никои друг не може да има 6-ца по руски, освен фаворитките на учителката, обяснява за авторството на моето домашно, което тя е оценила с „непознаване на руския език“… Още недовършила, др. Георгиева се врътва на пети и се отдалечава безмълвно по коридора.
Ще попитате, как завършва въпросната история, ли? Без особена гордост мога да призная, че в оставащите две години от обучението ми по руски език, не бях изпитан нито един път, не ми беше проверено нито едно домашно (колкото и да се стараех да покажа, че мога и без помощта на Анна Ахматова), и винаги, винаги завършвах срока, а после и годината с отлична оценка. Същата имам и в дипломата за завършено средно образование. Благодарение на моята вуйна. И разбира се – на Анна Ахматова.
Толкова за мен, за руския език, и разбира се – за „доброто образование“ от онова време.
P.S. Като съм тръгнал, да си призная и още нещо. До ден-днешен чета много руски автори, включително и в оригинал. Много от тях съм цитирал в мои преводи в паноптикума „Третото освобождение“. Но никога повече не прочетох книга на Анна Ахматова. Не знам, може би по-нататък, а може би в някои друг живот. Преди следващото домашно по руски език. Ако отново ни освободят…