Съдържание
Мистерията на българските … „правоимащи“
Семейството под грижите на Държавата
УБО – обслужване по „Второ направление“
За един покрив над главата. Или за два. Или за няколко…
Може да изглежда странно за повечето читатели, но тази част на Паноптикума „Третото освобождение“ ще започнем със Закон. Защото в следващите редове ще се сблъскате с факти и обстоятелства, много от които би трябвало да подлежат и на законово преследване, макар и не по този „закон“, а по Наказателния кодекс. Но тук иде реч за Закона на Годуин:
„Колкото по-дълга става една онлайн дискусия, толкова по-близка до единица става вероятността в нея да се появи сравнение, свързано с нацистите или Хитлер“.
Всъщност у нас, този Закон има друго изражение – колкото по-дълго нямаме какво да си кажем (или просто искаме да поговорим), толкова по-сигурно ще започне разговор с думите:
„А бе, съсипаха я тая държава!“.
И не е необходимо разговорът да продължи дълго, за да се стигне не до прогнозата за времето навън, а до цената на този или онзи продукт, и ще завърши изказване от рода на
„ …а какво беше едно време!“,
визирайки периода на Социализма. Огледайте се, и не след дълго ще видите една особена категория хора. Обикновено над средната възраст, нерядко бивши (а все по-често и настоящи) служители на силови структури, където и да се появят, те започват да разказват истории за времето, когато хлябът бил 26 стотинки, всеки ходел на море с карта по за 25-30 лева, и „всичко беше по-истинско“. Разбира се, имало „сигурност и ред!“ А, да не пропуснем финалното „ръйш ли“! Подобни тези ще срещнете и сред хора с по‑ниски доходи, и сред хора, които възприемат настоящето като по‑несигурно от миналото. И си страдат по „доброто старо време“.
Но няма да чуете тези думи от устата на някой млад предприемач, или интелектуалец, или IТ специалист. Няма да ги чуете и от милионите българи, които през лятото се устремяват към гръцкото море (сигурно, защото не искат да почиват с карта за 25 лева в профсъюзната станция в Мичурин или в бунгало в Китен). А най-вече, защото не ги разбират тия работи „ръйш ли“! И аз съм убеден, че не ги разбират. Щото, ако се огледате ще видите, че диплома от Симеоновската школа или „Библиотекарския“, у нас отваря повече врати от друга такава, издадена от Харвард, Оксфорд или Кеймбридж! Ако не вярвате – вижте нашите управляващи…
А Социализмът, за който някои страдат, беше общество на равните. Само дето едни бяха „по-равни“, а всички други чакахме с нетърпение да пуснат банани по Нова година. Или по 10-15 „нови години“, за да си купим автомобил! Между тези два свята стоеше една особена витрина. Не! Нямам предвид Кореком – на него ще посветя специален материал – имах предвид семейството на „Първия“. А във витрината – децата и внуците. Защото ако системата няма бъдеще, тя поне трябва да има добре осигурени наследници.
Мистерията на българските … „правоимащи“
Една от най-странните български мистерии всъщност не са нито Рупите, нито Белинташ, нито дори гробницата на Бастет в Странджа (въпреки, че има известна връзка с темата), а феноменът, известен сред антрополозите като „родáта на Тодор Живков“. Тази популация, макар и биологично ограничена, културно се беше разраснала до мащабите на митология. Ако слушаш градските легенди от онова време, ще решиш, че те са нещо като местни полубожества – кръстоска между олимпийски привилегии и балканска изобретателност. И всичко това – забулено в тайна.
Според народно поверие, пак от времето на Соца, ако си роднина на Живков, „зелникът“ сам идва при теб. Не го печеш, не го купуваш – той просто се материализира, придружен от лек аромат на соц-канцелария и тихичкото „другарю, как да помогна?“ Та за да дойде „зелникът“ имало и един не „луд“, а тарикат, който да дава… Тарикат с власт, която в един момент става почти безгранична. Власт, която ще се опита да предаде и по наследство. Подобно на омразните монарси и аристократи:
Факсимиле от стенограма на НС от 17.11.1989 г. – изт. parliament.bg
Това ще каже партизанският генерал Славчо Трънски от трибуната на Народното събрание само седмица след свалянето на Тодор Живков:
Вмъквам в тази част на паноптикума цитат, посветен на щерката на Тодор Живков, наричана още и „Червената принцеса“. Людмила Живкова (1942–1981 г.) не беше просто „дъщерята на Бай Тошо“. От 1975 г. е назначена за председател на Комитета за култура, а от 1979 г. – за член на Политбюро на ЦК на БКП, най-висшия орган на властта. Всъщност, Комитетът не беше културен клуб или писателско кафене, както може да си помислите, а мястото, където се решаваха бюджети, пътувания, валута и кой творец – писател или художник е „талантлив“ – разбирай „правилен“.
Но повече време за дъщерята „Мила“, както я наричат близките й, ще отделим друг път. Тук ще поговорим за сина на Тодор Живков – Владко, за втората му „дъщеря“ – осиновената му внучка – Жени, както и за неговия внук – „малък Тошко“. И за техните привилегии, като наследници на диктатора, умилително наричан „Тато“ – уж „справедливия“ (според соцносталгиците) или Тошката – „правешкия хитрец“ (според останалата част на помнещите Соца). За фамилията ще бъде нашият разказ. И въпреки, че определението „фамилията“, прозвуча малко мафиотски (по италиански), то тук няма да видите нищо мафиотско! Всъщност – знам ли какво ще видите…
Докато официалната пропаганда в онези години обясняваше как „у нас привилегировани няма“, че всички са равни и работят единствено „за благото на народа“, тоталитарната държава методично доказваше обратното. Но това беше покрито в дълбока тайна и се знаеше от една шепа хора, които разбира се, трябваше да мълчат. Социализмът отричаше монархията. И престолонаследниците й. Той просто наричаше новите – „семейство“.
Най-голямата сила на „семейството“ и тогава, но и днес е, че малко външни хора ги бяха виждали в действителност. Всеки познава някой, който познава някой, който е учил с един, който твърди, че ги познава добре. Което пък ги превръщаше в приказни герои – всички говореха за тях (на ухо, разбира се)! А днес се твърди, че много от разказите били легенди. Социален фолклор – смесица от завист, митология и балкански хумор. И започват да ви обясняват, колко скромно било цялото им семейство.
Тодор Живков, дългогодишен генерален секретар на БКП и държавен ръководител в продължение на повече от три десетилетия, официално проповядваше скромност, близост до народа и омраза към буржоазния лукс. Неофициално обаче, държавата беше достатъчно грижовна да осигури на семейството му стандарт, който би накарал всеки капиталист да се замисли дали не е избрал грешна система. А може би биха завидели и някои по-бедни монархии по света…
През 1981 г., внезапно умира дъщерята на „Първия“ – Людмила Живкова. Което освен националния траур, води и спешни законодателни промени. По онова време, законодателството не позволява дядо да осинови внуче, затова се налага в Народното събрание спешно да бъдат гласувани промени в закона, специално в тази му част, за да може Евгения, освен внучка на Живков, да стане документално и негова дъщеря. Защо се налага това – Историята мълчи. Вероятно е искал да я направи шеф на Комитета за култура, и да тръгне по стъпките на майка си (цитирани от Славчо Трънски)? Или пък пряка наследница, за да дели наследството му заедно със сина му Владко? Но пък нали Пропагандата твърди, че нямал нищо, освен едни скъсани чорапи, кърпени от придворната му мед. сестра Ани Младенова? Пардон – „майор“ Ани Младенова! Или пък да се възползва от други, неизвестни нам привилегии като дъщеря?
В идилия растяха внуците – Жени и Тошко, деца на Людмила Живкова, в подобна живееше и Владко (макар и често обграден от слухове за алкохолни изпарения). Разбира се, те не са виновни, че са родени с фамилия, която отваря врати по-бързо от партиен билет. Или от платинена кредитна карта днес. Но историята е виновна, че не ни е показала как „скромният социализъм“ може да бъде изненадващо луксозен, когато се гледа от прозореца на правилния апартамент. Или по-скоро – резиденция! Или още по-скоро – много резиденции!
Не се изненадвайте от множественото число. След преврата на 9 септември 1944 г. комунистическата власт заварва само 5 дворци и резиденции, изградени за има-няма 65 години монархия – „Евксиноград“, „Врана“, „Царска Бистрица“, „Кричим“ и Царската къща в с. Баня, Карловско. Но какво са 5 резиденции за довчерашните пролетарии – за 45 години социалистическа власт, те успяват да изградят над 60 нови резиденции, вили и ловни домове! Както бяха тръгнали, сигурно щеше да има и по една за всеки труженик на „народната република“. Ама нейсе – дойде Демокрацията и мечтата пропадна!
Да не си помислите, че тези резиденции са били за всички Не, те бяха привилегия на една особена каста от населението – т.нар. „правоимащи“. И докато обикновеният гражданин пътуваше най-много до Китен или Обзор с карта от профсъюзите, за внуците на Тодор Живков, беше осигурен дори самолет, за да посетят с гувернантките си родното Черноморие (в частта му, наречена „Евксиноград“). А Париж и Виена бяха не просто думичка от учебник по география, а място с витрини, които не са „само за гледане“. Западът беше идеологически враг, но модата му – подозрително добре позната. И не само модата.
Основна теза е, че при комунизма нямало да има частната собственост. Всичко щяло да бъде според потребностите на хората. Но това – някъде в „светлото бъдеще“. А при Соца, ако за обикновения труженик, мечтата беше да си построи вила на село, то други изпитваха топли чувства към държавно осигурения комфорт: специални жилища, охрана, достъп до магазини без опашки и стоки, които за масовия човек съществуваха само като слух. Но това не бяха привилегии, а видиш ли – теглото на короната.
За носи по-лесно „теглото на короната“, за фамилията се грижеше Управление за безопасност и охрана (УБО) – елитна структура, създадена още през 1947 г., пряко подчинена на ЦК на БКП. Но безопасността и охраната не беше за „народа“, а за точно определен списък от хора, очевидно пазени от „любовта на народа“ – ръководството на „народната република“ и техните семейства. За АБпФК, вече разказахме, а за по-близките „другари“, ще отделим внимание в друга част. Тук ще поговорим за семейството. А какво щеше да бъде „семейството“ без „Първия“!
„Заплатата ми като генерален секретар на ЦК на БКП беше 2500 лева. Отделно получавах 3000 лева годишно в качеството ми на народен представител. Като председател на Държавния съвет не съм получавал възнаграждение. Като генерален секретар получавах 25 000 лева годишно представителни пари от ЦК. Те бяха безотчетни и ми се даваха лично. До смъртта на дъщеря ми Людмила от УБО получавах по 15 000 лева годишно за покриване на разходите на семейството ми. След смъртта не получавах вече такива пари, а се реши вместо тях да ми се дава безплатно храна и друго обслужване.
Не зная дали са начислявани ДОД на еднократните суми от ЦК и УБО. Членски внос съм плащал само върху заплатата, която съм получавал.“
Това ще каже Тодор Живков, в разпитите по Дело №1/1990 г. Хайде сега – малко математика за 2-ри клас. Генералният секретар получавал по 2500 лева месечно, и още 3000, и още 25 000, и още 15 000, и още … Чакай, че им загубих дирите! Помните ли онези над 1 800 000 лева, които взел като хонорари, като писател на бестселъри? Според математиката, която аз съм учил, „Генсекът“ получавал годишно 33 000 лева заплати и още 40 000 лева – безотчетни и необлагаеми, като даже си спестявал партийния членски внос върху тях. И това, без да броим милионните хонорари!
Но друго прави впечатление в показанията му – парите били „за покриване на разходите на семейството му“. „Скромни“ разходи, на фона на средната брутна работна заплата в „народната република“, която за 1968 г., (когато „Първият“ сам решава да получава по 15 000 лева народна пара, за да се грижи за семейството си), възлиза на 1366 лева. ГОДИШНО!
Средна годишна брутна работна заплата по години – изт. Статистически годишник 1969 г.
Сигурно тия, дето са получавали по 1366 лева годишно (преди данъците), са нямали семейства. Или семействата им не са имали нужди! Ми то, за какво са им пари, като по селата всеки гледаше прасета и кокошки, бачкаше всяка свободна минута на „ранчото“, сам си произвеждаше доматите и краставиците, виното и ракията. Пък и нямаше за какво да си харчиш парите – в магазините най-често срещаната дума беше „няма“. То и тоалетна хартия и капачки за буркани нямаше. Да не говорим за пътуване в чужбина. Щото гръцкото море го виждахме само по списанията, и то, ако профсъюзът беше уредил абонамент за заводската библиотека.
А „семейството“, как да гледа домати на жълтите павета. Или кокошки на двора в „Бояна“!
Семейството под грижите на Държавата
Помните ли онзи лозунг – „Семейството – основна градивна клетка на социалистическото общество“. Ще потвърдя и аз – грижеше се държавата за семейството. Е, не за всяко, а за наследниците на „Първия“. То, държавата и за други семейства се грижеше – за тези на „правоимащите“ говоря, но за тях – друг път.
За да се докоснем до скритият от хорските погледи живот на семейството на Тодор Живков, трябва да проследим системата на обслужването му, изградена от УБО. След преврата от 10 ноември, Тодор Живков пише „Мемоари“, в които освен всичко друго, се стреми и да се представи като справедлив и строг баща и дядо.
„Ето, видяхте ли!“ – ще възкликнат онези, които не са ги чели, но твърдят, че „Демокрацията ни отне много“. И ще бъдат прави. С допълнението, че Демокрацията наистина отне много – на вожда, на „семейството“ му, на „правоимащите“, на партийците…
Всъщност, както и в много други случай, и тук важи правилото – „Не гледай какво правя, слушай какво ти говоря!“. Приказки много, но на практика истината е, че „Тато“ угаждал всички прищевки на наследниците си. Западното влияние е вредно за пролетариата, но не и за „семейството“ – децата и внуците получавали всичко, което поискат, включително и „западно“. За нуждите, че и за прищевките на фамилията се грижела кохорта от охранители, шофьори, лекари, медицински сестри, камериерки и гледачки, готвачи, келнери, домашни прислужници. По буржоазному.
„Владимир и Евгения Живкови като малки ползваха обслужванията като членове на семействата на Тодор Живков и Людмила Живкова. Впоследствие, когато надхвърлиха необходимата възраст и се обособиха като отделни семейства тази практика беше продължена, като началникът на УБО се разпореди обслужването да продължи за двамата без никакво ограничение. Така беше и при ген. Кашев, така беше и при ген. Милушев.
До смъртта на Людмила Живкова, Иван Славков и сина им Тодор Славков се ползваха от партидата на Людмила Живкова като членове на семейството й. След нейната смърт известен период от време, около четири години Иван Славков продължи да има партида в УБО и ползваше услугите, които ние извършвахме. През 1985-1986 г. беше разпоредено от началника на УБО ген. Кашев да се спре обслужването на Иван Славков и закрие партидата, което беше и направено.
Тодор Славков не е имал лична партида в УБО. След смъртта на майка му и докато баща му имаше партида при нас, разходите му се отнасяха там. След като беше закрита партидата на Иван Славков, различните видове доставки и услуги, правени от Тодор Славков бяха отнасяни към партидата на Тодор Живков по разпореждане на началника на УБО. Беше му внесен японски мотор, видеоапаратура и друга техника.“
Не го казвам аз – за това свидетелства Главния счетоводител на Управлението Георги Георгиев.
След смъртта на Людмила Живкова през 1981 г., Секретариатът на ЦК на БКП взима тайното решение децата й да бъдат подпомогнати финансово. С какъв аргумент – не става ясно, но с Решение №177 от 26 февруари 1982 г., безвъзмездно се отпускат по 30 000 лева на децата й – Евгения Живкова и Тодор Славков. Началникът на кабинета на Тодор Живков, Милко Балев посочва:
„Решението е взето под емоционалното въздействие на смъртта на Людмила Живкова. От времето, когато съм в Секретариата на ЦК отпускането на суми в такива размери не е имало и аз поне не съм запознат с подобни случаи.“
И за сравнение – средната брутна годишна заплата през 1982 г., е 2363 лева!(словом: Две хиляди триста шестдесет и три лева).
Средна годишна брутна работна заплата по години – изт. Статистически годишник 1985 г.
„Скромна“ помощ получили внуците, но от сърце, както се казва! И това не е всичко. Под давление на „Първия“, Политбюро изменя секретното решение, отнасящо се до правоимащите и разпорежда цялата издръжка на Живков да е за сметка на УБО, т.е. на държавния бюджет. Само за храна годишно разходите възлизат на над 16 000 лева. Тогавашният началник на УБО ген. Милушев посочва:
„По силата на едно от направените изменения на решение Б-13 от 1981 г. разходите на Тодор Живков и на членовете на семейството му се поемаха изцяло от УБО. По силата на това решение, всички направени разходи от Евгения Живкова, Владимир Живков и Тодор Славков се вписваха в личната партида на Тодор Живков, така че те не плащаха нищо.“
Евгения е все още тийнейджър, Тошко е на 10 и ще кажете, че нямат кой знае какви разходи, но пък Владко е на 30 и още повече същата година е избран за член на Бюрото на Централния комитет на ДКМС, Председател е на Международната фондация „Людмила Живкова“. От 27 май 1983 до юни 1989 г. е заместник-председател на Комитета за култура. През 1986 г. става заместник-председател на Съвета за духовно развитие при Министерски съвет. От 1986 г. е член на ЦК на БКП. Народен представител в 8-мо и 9-то Народно събрание.
С една дума, би трябвало сам да може да си вади хляба, а не да „рентиерства“ за сметка на държавния бюджет. Но пък 30 000 лева са добре дошли да удави, пардон – да утеши мъката. Или?
А разходите на „децата“ май хич не били малки:
„Всеки месец лично представях на Тодор Живков фактурите за разходите на неговата внучка Евгения Живкова, които тя правеше в специалните магазини за номенклатурата. Големите суми, записани в тях, не правеха впечатление на Живков. Той никога не се е учудвал и не ме е питал как и защо едно съвсем младо момиче си позволява такива невъобразими за обикновените хора в НРБ разходи“.
Това разказва ген. Георги Милушев – последният ръководител на УБО през периода 1986-1989 г. А той добре знае, защото УБО не просто охранявало, а всячески обслужвало кастата на „правоимащите“. Най-вече – на „семейството“!
Още сведения от Георги Милушев – този път от мемоарите му „По коридорите на властта“:
„При посещението му във ФРГ в заводите „Фолксваген“ му подариха джип за лов с висока проходимост — специална изработка. Евгения получи спортен модел кола от същата фирма. След време автомобилите пристигнаха и внучката поиска своя. Тодор Живков й възрази и изглеждаше, че няма намерение да от стъпи: „Колата не е дадена за твоите черни очи. Подарена ти е, защото си внучка на Тодор Живков.“ Но тя упорствуваше, настояваше да я вземе, докато накрая дядо й склони: „Ако толкова много искаш, ще трябва да я купиш.“ И допълни към мен: „Да я вземе, но само срещу заплащане.“ (Милушев, 1991)
Случва се по време на официално посещение на Тодор Живков във ФРГ през 1987 г. И отново апологетите на Живков ще ви кажат, колко справедлив бил „Бай Тошо“ – внучката, вече осиновена дъщеря, 22 годишна, сама да заплати подарения автомобил. Но… (хайде пак това „но“!). В Обвинителния акт по Дело №1/1990 г., освен доста други обвинения, фигурира и:
„67. лек автомобил „Фолксваген“, модел „Голф кабриолет“ закупен от ЕВГЕНИЯ ТОДОРОВА ЖИВКОВА за 17 094 лв., с цена за населението 99 821 лв.“
Вярно, че Жени платила 5-6 пъти по-ниска цена от тази „за населението“, но все пак платила. Май?
Шефът на УБО ген. Милушев отново свидетелства:
„Отидох при Живков, а той отвори касата и извади парите за колата на Евгения без забележки“.
Да напомня ли откъде идват парите в касата на Живков – от десетките хиляди безотчетни левове всяка година, които сам си е разпоредил. При средна брутна годишна заплата за 1987 г. от 2812 лв., Тошката платил кабриото на Жени за 17 094 лв.
Пак по изрично указание на Живков и с пари от бездънната му каса е закупено и лъскаво западно возило и за внучето Тошко. Скъпи западногермански коли огряват и сина му Владимир и зетя Иван Славков. (Цеков, 2017)
УБО – обслужване по „Второ направление“
За по-младото поколение е неизвестен терминът „стоки по второ направление“, затова ще обясня – в България преди 1989 г. „първо направление“ беше официалната икономика и сделките в „преводни рубли“ с останалите страни от „социалистическия лагер“, а „второ направление“ се отнасяше до конвертируемата валута и западните стоки, т.е. внос/износ, свързан с „твърда валута“, закупуван от „капиталистическия свят“ и някои развиващи се страни. Защо едното е „лагер“, а другото – „свят“, оставям на читателите да си „прецЕнят“.
По този „специален“ режим, само за 5 години през периода 1985-1989 г. чрез УБО са закупени 51 леки автомобила западно производство, като експертиза по Дело №1 през 1990 г. е установила щета за държавата в размер 2 921 537 лева! От които семейството на Живков придобило 6 автомобила и 2 мотоциклета, а по 4 автомобила са били за семействата на Огнян Дойнов и на Милко Балев. Освен стоки, правоимащите са закупували от УБО и неограничен размер западна валута, която са заплащали по официалния курс на банката. По устно разпореждане на Тодор Живков в списъка на правоимащите са включени и почти всичките членове на рода му – Владимир и Евгения Живкови, Иван и Тодор Славкови, Георги Живков – негов брат, Цветана Маркова – сестра, Янка и Христина Маркови – племеннички на Живков и др. (Лалов & Велева, 2007)
Но УБО не било само автокъща. Едно от многото задължения на Управлението, вменено със секретния Протокол Б-13 на Политбюро на ЦК на БКП още от декември 1962 г., било да снабдява правоимащите другари и с промишлени стоки. През 1990 г., ДФК (Държавен финансов контрол) прави ревизия, която установява липсата на огромна част от отчетната документация – унищожена или „загубена“! Но дори само запазените документи за периода 1986-1989 сочат, че Управлението е получило капиталистическа валута в размер на 2 089 235 валутни лева (официален курс около 0,98 лв. за долар – бел.съст.) и социалистическа – за 494 117 валутни лева, като по-голямата част от нея за използвани от посолства и технико-икономическите служби за доставка на луксозни или дефицитни стоки: бижута, кожени и други облекла, визуална техника, леки коли и мотоциклети. (Лалов & Велева, 2007). За кого – сещайте се сами. В чужбина стоките били купувани уж за нуждите на дипломатическите ни мисии, като за тях не бил плащан ДДС. В България пък са пристигали като стоки на УБО, освобождавани от такси, мита и надценки. Цената на предметите не е определяна съгласно действащото законодателство от Комитета по цените, а по фактурната цена при покупката от посолството, изчислена през официалния курс на БНБ в левове. За 5-те години в периода 1985-1989 г., БНБ разменяше долара за 0,80 – 1,73 лева, докато на черно курсът стигаше до 5 лева. На черно, защото никой в „народната република“ не можеше да отиде и да си закупи нито един, дори „пробит долар“ свободно!
Трудно му било на началника на УБО, опитвал се да въведе някакъв ред във валутата, която Владко, Жени и Тошко теглели от Управлението. Той ще свидетелства:
„Редът“ беше такъв: идват при валутния касиер, казват му колко пари искат и той бръква в касата и им ги отброява. Понякога даже не си правеха труда да отиват при него. Позвъняваше някоя от лелките или управителката на вилата и нареждаше: „На Тошко да се донесат толкова и толкова долара“. Генерали и полковници изпълняваха заповеди на камериерките…
А децата харчеха нашироко. Почти всичко се купуваше с валута, малко от това, което употребяваха, беше българско. Подменяха се обзавеждане, вещите бързо им омръзваха – захвърляха ги и се сдобиваха с нови. На Евгения сметките не минаваха през мен, но от извършената ревизия се установи, че за времето от 1985 г. до 1989 г. включително тя беше направила покупки за около 70 000 лева в магазина „Рила“, значителна част от които бяха във валута.
Забраних на касиера да дава долари на Тодор Славков, тъй като той беше едва 15-годишен, но искаше значителни суми (100 – 150 долара), без да пита дядо си. Чувствах се длъжен въпреки риска да кажа на Тодор Живков: „Не разрешавайте толкова пари на това дете, той разполага с много за годините си.“
Обърнахте ли внимание – за има-няма 5 години – 70 000 лева само в един магазин – „Рила“! А колко взел българският труженик? За същите 5 години – общо 14 390 лв. брутна заплата! А българският селянин, дори и по-малко – 13 290 лв.!
Средна годишна брутна работна заплата по години – изт. Статистически годишник 1989 г.
Интересно ли ви е какво е пазарувала внучката: Ето:
„През 1990 г. ревизията на ДФК установи скъпоструващо на държавата разточителство на внучката на Първия. По партидата на дядо си Евгения е похарчила 85 400 лева; по общата партида за строителството на вилите с Владимир Живков – 189 000 лева; а по личната си партида – още 193 505 лева. Или през пръстите на Жени са изтекли само за 5 години 467 905 лева! По личната си партида Евгения Живкова е закупила западна валута за 56 943 лева. От посолствата ни за нея са доставени мебели, кухненско обзавеждане и други стоки за 38 018 лева и една кола за 24 882 лева. Жени често е изпразвала складовете и на магазин „Рила“ в София – за 5 години е купила от там стоки за 71 709 лева, в т.ч. 54 пуловера, 149 блузи и ризи, 344 чорапогащи и чорапи, 103 чифта обувки и 8 чифта ботуши, 104 метра копринен плат, 65 метра вълнен и 499 метра други платове, 167 килограма прежда, 7 телевизора и 7 касетофона, 15 златни пред мета и др. По партидата на Владимир Живков за 5-те години са похарчени 233 000 лева. Пазарът му в магазин „Рила“ и стоките, доставени от посолствата, са на стойност 135 469 лева, 42 000 лева са разходите по вилата му, за 41 555 лева е закупил чужда валута. По партидата на зетя Иван Славков са похарчени 61 351 лева, в. т.ч. западна валута за 16 766 лева, стоки за 23 679 лева и за поддръжка на жилище и ремонт – още 20 906 лева.“ (Лалов & Велева, 2007)
И още:
„За същия период (1985-1989) на името на Тодор Живков в УБО са отворени две партиди. Едната – за закупена валута, стоки и услуги в размер на 155 943 лева. Втората – за строителство на вилите на Владимир и на Евгения Живкови. (По това време Евгения е студентка по история в СУ, а Владимир – член на ЦК на БКП, зам.-председател на Комитета за култура, депутат – бел. ред.). В тези години право да закупуват валута с годишен лимит от $ 500 са имали членовете на ЦК на БКП. За Политбюро обаче ограничения няма. По първата партида на Живков е закупена западна валута за 78 000 лева от Евгения Живкова и Тошко Славков (сина на Иван Славков). Закупени са и два леки автомобила за 58 575 лева – единият за Ани Младенова, медицинската сестра, обслужвала Тодор Живков. По същата сметка на Живков УБО закупува плетачни и шевни машини за Евгения Живкова на стойност 18 080 лева!“ (Лалов & Велева, 2007)
Да напомня, че курса на БНБ в ония години беше под 1 лев за долар. Но не за мен или вас – само за някои. Чейнчаджийте пред „Магурата“ го продаваха за 5 лева.
Не знам на кого да вярвам, но Жени стартира кариера на моден дизайнер през 1991 г., като твърди, че е започнала с една игла и две куки. Аз пък, като чета за закупените 167 килограма прежда, вече съм убеден, че модната къща „Жени“, наистина е стартирала с плетива. При това сигурно е плела на една кука, защото не е имала пари за втора. Но пък за какво са й били онези плетачни и шевни машини…?
„В магазина й на бул. „Патриарх Евтимий” в София дълги години влизат по двама-трима души на ден. Той е само витрина с името Jeny Style. Дори държавните поръчки, които печели – за тоги на съдии и прокурори, (същите, които възмутиха магистратите и предизвикаха сред тях масови недоволства от качеството), за облекла на българските олимпийци за поредна олимпиада и др., не са достатъчни да издържа такава модна къща.“ (Бакалов, 2011)
Иван Бакалов говори за модната къща през 2011 г., но нека се върнем през 80-те години, когато ген. Милушев се опитал да въведе порядък в тази шопинг мания, като предложил на Живков ред за отпускане на валутата, който да минава през него за контрол. И Тато се съгласява. Деца и внуци очевидно не харесали схемата и Тошко се изхитрил, като взимал пари чрез сестра си Евгения. А когато генералът докладва за това на Живков той му отговоря с любимата си фраза „Виж там…“!
„Виж там!“ е една от удобните фрази на Живков – хем той не е разпоредил, хем работата ще бъде свършена, хем някой „царедворец“ е нарушил закона! „Първият“? – Света вода ненапита! Всъщност схемата за получаване на валута и осигуряване на храна и всякакви други стоки, минавала през т.нар. „лични партиди“ именно в УБО. С тази привилегия, според решението на Политбюро, се ползват само и единствено неговите членове и кандидат-членовете на ПБ, и членовете на ЦК на БКП. По силата на тази привилегия, членовете и кандидат-членовете на Политбюро могат да обслужват и своите семейства, но техните членове нямат право на подобни сметки. Но пък „Виж там…“
„Лични партиди в УБО за осигуряване с валута, с храна, с други стоки могат да имат само членове на Политбюро на ЦК, кандидат-членове и секретарите на ЦК. Членовете на семействата им нямат право на лични партиди, да обменят валута, да правят покупки на стоки от свои партиди. Що се отнася до мен и моето семейство само аз съм имал партида и от нея естествено съм купувал всичко за сина и дъщерята и т.н.
Нито синът ми Владимир, нито внучката ми Евгения са имали право на самостоятелни партиди в УБО. Всичко става чрез моята партида. Специално за сина ми Владимир аз се бях договорил с ген. Милушев за следното: Владимир да ползва моята партида, но да си плаща, защото вече работеше. За други членове на моето семейство изобщо не е ставало въпрос да имат свои партиди и не може да става, защото не е редно. Откъде накъде?“
Това ще свидетелства лично Тодор Живков. (Христов, Тодор Живков – комунистът милионер. Част 6: Фамилията под грижите на УБО, 2012)
Но както много пъти, така и сега, „Първият“ лъже. Защото и други от неговите най-близки роднини – сестра и племеннички, имали лични партиди. (Нали помните онова „Виж там!“) Ето какво отговаря бившият Генсек (Генсек – Генерален секретар – бел.съст.) на БКП през 1990 г., когато прокуратурата му цитира доказателствата за техните партиди по дело №1 срещу него за злоупотреба с власт и правомощия:
„ПРОКУРОР: Представям ви справка-извлечение от партида на Цветанка Маркова по сметка 347 „Клиенти по лични сметки за периода 1985-1989 г.“ Това извлечение е направено при финансовата ревизия на УБО и е от личната партида на Маркова, вашата сестра. На какво основание е имала лична партида и на какво основание е ставало плащането?
ЖИВКОВ: За първи път чувам това. До днес не съм знаел, че тя има лична партида. С мен никой не е съгласувал това. Не е редно тя да има такава партида. Това е нарушение и аз не знам кой го е направил. Вероятно някой от УБО им се е нагаждал. Изненадан съм!
ПРОКУРОР: Представям ви справка-извлечение от партидата на Христина Маркова по сметка 347 „Клиенти по лични сметки за периода 1985-1989 г.“, направена при финансовата ревизия на УБО. Обяснете на какво основание на Христина Маркова е открита лична партида?
ЖИВКОВ: Това е по-малката дъщеря на сестра ми Цветана. Също за първи път чувам, че е имала лична партида. Това е незаконно и е нарушение. Ето, виждате ли какво са допуснали пак да ми се нагаждат! Христина не е идвала при мен да ме моли за партида. Всичко това е станало без мое знание и съгласие и трябва да отговарят тези, които са го допуснали. И нея сигурно са я познавали началниците на УБО.
ПРОКУРОР: Представям ви справка-извлечение от партидата на Яна Маркова по сметка 347 „Клиенти по лични сметки за периода 1985-1989 г.“, направена при финансовата ревизия на УБО. Обяснете на какво основание на Яна Маркова е открита лична партида?
ЖИВКОВ: И тук за моята племенница мога да дам същия отговор, както за партидите на сестра ми и другата ми племенница. Не съм знаел и никой не ме е уведомил за това.”
В УБО лични партиди имат и сина му и внучката му Евгения. Живков се опитва да хитрува и по отношение на тях.
„ЖИВКОВ: Не съм нареждал да се открият лични партиди на сина ми Владимир и на внучката ми Евгения.
ПРОКУРОР: Представям ви справка-извлечение от партидата на Евгения Тодорова Живкова по сметка 346 „Клиенти по лични сметки за периода 1985-1989“, направена при финансовата ревизия на УБО. Обяснете?
ЖИВКОВ: Всичко, което чета в нейната партида аз съм го плащал. Тя няма пари за тази работа. Аз не знам, защо тя има лична партида в УБО. Това си е вътрешна работа на УБО. Дали ще бъде Тодор Живков отделно, дали Евгения Живкова, няма значение, важното е, че аз съм плащал. Евгения е моя внучка. Макар и пълнолетна е живяла при мен и съм й плащал разходите. Тя трябва да е получавала валута по моя контингент. Нямам право за мои роднини да тегля валута. Но считам, че с Евгения и Владимир сме били едно семейство, докато те се ожениха.“ (Христов, Тодор Живков – комунистът милионер. Част 6: Фамилията под грижите на УБО, 2012)
„Виж там…“
Това, което Живков „не знаел“ или „не си спомня“, или „сега научавал“, потвърждава и Георги Георгиев, главния счетоводител на Управлението:
„Владимир и Евгения Живкови като малки ползваха обслужванията като членове на семействата на Тодор Живков и Людмила Живкова. Впоследствие, когато надхвърлиха необходимата възраст и се обособиха като отделни семейства тази практика беше продължена, като началникът на УБО се разпореди обслужването да продължи за двамата без никакво ограничение. Така беше и при ген. Кашев, така беше и при ген. Милушев.
До смъртта на Людмила Живкова, Иван Славков и сина им Тодор Славков се ползваха от партидата на Людмила Живкова като членове на семейството й. След нейната смърт известен период от време, около четири години, Иван Славков продължи да има партида в УБО и ползваше услугите, които ние извършвахме. През 1985-1986 г. беше разпоредено от началника на УБО ген. Кашев да се спре обслужването на Иван Славков и закрие партидата, което беше и направено.
Тодор Славков не е имал лична партида в УБО. След смъртта на майка му и докато баща му имаше партида при нас, разходите му се отнасяха там. След като беше закрита партидата на Иван Славков, различните видове доставки и услуги, правени от Тодор Славков бяха отнасяни към партидата на Тодор Живков по разпореждане на началника на УБО. Беше му внесен японски мотор, видеоапаратура и друга техника.“
Личните партиди осигуряват почти неограничени финанси на „семейството“, вкл. валута – за Кореком или за пътуване в чужбина. Само живелите Соца, знаят значението на думата „валута“ в онези години. Всъщност, пътуванията на осиновената внучка, били кредитирани и от друг източник – за това отново свидетелства Главният счетоводител на УБО Георги Георгиев:
„Във всички случаи, когато Евгения Живкова е пътувала в чужбина и е правила разходи в съответната страна, те са били финансирани от нашите посолства или представителства. След завръщането й от МВнР ни изпращаха разходните документи, а ние възстановявахме сумите чрез съответната валута чрез външно министерство. Размерът на тези разходи ние отразявахме в личната партида на Евгения Живкова, която ги заплащаше в лева. Между 1986-1988 г. Евгения Живкова беше за по-дълъг период от време в Англия заедно с дъщерята на Пенчо Кубадински за изучаване на език. Всички разходи по пребиваването й бяха направени за сметка на УБО във валута, а разплатени в лева.“ (ibidem)
А в друга книга с красноречивото заглавие „Власт, пари, комунизъм“, четем:
„Основният закон за социализма, „че всички сме равни“, явно не се е отнасял до висшия ешелон, който е създавал документи с гриф „Строго секретно!“, в които те се наричаха „правоимеющи“ и си разпределяха привилегии и облаги. В резултат на това само за периода 1985-1989 г. Тодор Живков е получил извън трудовото си възнаграждение над един милион лева и е раздал за подаръци над определения му лимит 434 279 лева държавни пари. Това е дало възможност на една непълнолетна девойка – Евгения Живкова, за този период да похарчи 467 905 лева по време, когато един пенсиониращ се лекар или учител за целия си 35-годишен труд е получил не повече от 60 000 лева доход. От държавата за Владимир Живков и компанията му са изразходвани за охрана и превоз, храна, напитки и др. общо 356 864 лева. И още много, много...“ (Лалов & Велева, 2007)
Говорим за децата, говорим за сестри и племенници, пък за малко да пропуснем Тошко! Не, не дъртия Тошко – за внука иде реч. Роден от втория брак на дъщеря му Людмила с Иван Славков. Разглезен от малък, за него, генералът Димитър Мурджев ще каже:
„твърде отрано се задоволяваха капризите му. Единадесет-дванадесетгодишен получи от баща си японски мотоциклет, който караше по алеите в Евксиноград и парализираше цялото движение. Шофьорите бяха инструктирани да внимават. Какво можеше да се очаква в бъдеще от него, когато детското му същество виждаше как десетки възрастни мъже зад волана спираха със страх, за да премине малкият бог!“
А генералът е добре информиран – дълги години личен телохранител на Тодор Живков, за когото Людмила Живкова е подозирала, че е човек на КГБ, пратен от Москва да следи и контролира фамилията Живкови. И за когото по-късно ще се твърди, че е един от последните, видели дъщерята на „Първия“, жива.
За поведението на „малкият бог“ – „малък Тошко“, говори и справка на Шести отдел на Шесто управление относно: „Някои данни за поведението на Тодор Славков“. Макар и създаден от Тодор Живков, отделът следи и поведението на висшата партийна номенклатура. Не знам дали в интерес на държавата, или по-скоро заради страха на Живков от вътрешно-партиен преврат:
„В последните две-три години, макар и ученик, Тодор Славков е допуснал множество прояви на морална разпуснатост и нарушение на законите на страната. Повлиян от поведението на баща си Иван Славков и лицата от най-близкото му обкръжение, Тодор системно играе комар и има безразборни връзки с момичета, към които не рядко прилага насилие, шофира в нетрезво състояние купената от Тодор Живков за 18-ия му рожден ден кола „Ауди-90“, участва в скандали на обществени места.
Тодор Славков многократно е участвал в игра на комар, като са били разигравани крупни парични суми – по 200-500 лева на хвърляне, като общата сума достигала до 12 000 лева. Играта на комар се извършвала в дискотеката на „Щастливеца“, около сладкарница „Магура“ и в частен дом в кв. „Лозенец“. (Христов, Да си внук на Тодор Живков: От малък по кръчми и барове, игра на комар, каране на мотори и коли без документи, 2025)
Но сякаш изброеното в справката бледнее, в сравнение със свидетелството на ген. Милушев (да напомня – по онова време шеф на УБО):
„Получи се информация, че е образувано предварително производство против Тодор Славков за изнасилване. Докладвах на Живков за воденото разследване. Той също проявяваше интерес за това, какво е установено по делото. По-късно го информирах, че се говори за Тодор Славков, че играе хазарт и че получава доста средства, изразходва много пари. По указание на Живков беше наредено да се придаде към него постоянен оперативен работник от УБО, който от лятото на 1988 г. до септември 1989 г. беше специално прикрепен към него.“ (ibidem)
За този случай се разбра едва след преврата на 10-ти ноември, когато през 1994 г, вече не толкова „малък“ Тошко, беше арестуван в Швейцария и екстрадиран. Сигурно ще попитате, какво е правил в алпийската държава? Обяснението дава Никола Стефанов, началник на кабинета на Генсека:
„През юли 1989 г. бях извикан от Тодор Живков, който ми постави въпроса как може да се уреди заминаването на внука му Тодор Славков в чужбина, за да следва мениджмънт. Отговорих му, че обикновено практиката е да се обучава в България първите две години и че би било по-правилно внукът му да бъде записан в наше висше учебно заведение. Той ми отговори, че у нас няма условия за висококвалифицирана подготовка по тази специалност. След това добави да не се занимавам с този въпрос и да му посоча специалист, който би могъл да се заеме с него…“
„Живков ме извика още два пъти по този въпрос. Първия път ми заяви, че ще бъде трудно внукът му сам да се справи с нещата при записването му в Швейцария, поради което е целесъобразно с него да замине Христо Христов. Въпросът с командироването на Христов Живков препрати към Георги Милушев, на когото да предам това разпореждане“, посочва Стефанов в показанията си пред прокуратурата през 1990 г.“
Той продължава:
„Тогава бях извикан от Живков втори път и ми беше поставен въпроса за неговата издръжка в чужбина. Отговорих, че не съм в течение, но казах, че компетентни отговори на въпроса може да даде Стоян Овчаров – министър на икономиката и планирането, защото студентите по специалност „мениджмънт“ са към стопанската сфера. Тодор Живков ми възложи да разговарям със Стоян Овчаров. Разговарях с него и му предадох думите на Живков, но останах с впечатление, че е в течение на въпроса, защото ми отговори, че няма проблеми. Цялата документация, свързана с изпращането на Тодор Славков на обучение в чужбина е уредена от Стоян Овчаров и Христо Христов, по-точно от съответните две ведомства. Според техните уверения всичко е било законно и не са допуснати нарушения.
Тодор Славков се е явил на кандидат-студентски конкурсен изпит във ВИИ „К. Маркс“ – София, и доколкото зная успешно. От Христо Христов съм информиран, че балът му не е бил достатъчен да се класира в София. Зная, че Христов ходи в Швейцария, за да проучи условията заедно с Тодор Славков и човек от УБО, съгласно предложението, което е направил Тодор Живков. Живков лично ме попита: „Всичко наред ли е?“, а аз му предадох уверенията на Христов и Стоян Овчаров. Спомням си, че Евгения Живкова на мен лично ми се обажда по телефона да се ускори изпращането на брат й в чужбина.“ (Христов, Да си внук на Тодор Живков: От малък по кръчми и барове, игра на комар, каране на мотори и коли без документи, 2025)
А въпросът с издръжката чудодейно е уреден:
„Следването на Тодор Славков в Швейцария беше уредено от Комитета за култура и Министерството на икономиката и промишлеността. По тази причина всички разходи, които бяха направени по учението му там, се изпращаха на УБО, ние ги възстановявахме във валута на Министерството на икономиката и планирането. Известни разходи, свързани с обзавеждането му и други дребни суми, бяха за наша сметка и бяха разплатени по личните партиди на Тодор Живков и Евгения Живкова в лева.“
ще каже по-късно главен счетоводител на УБО Георги Георгиев. (ibidem). А кой пълнеше „личните партиди“?…
Така, Тодор Славков бива записан в Университета в Санкт Гален, един от престижните икономически университети в Европа, където учи „бизнес мениджмънт“. А дали все пак е успял да получи заветната диплома, преди да бъде есктрадиран – Историята мълчи!
За един покрив над главата. Или за два. Или за няколко…
Мечтата на всеки българин днес е не просто да има дом, а собствен дом — дори да е на 40-50-60 години, дори и с ипотека до след пенсия и със съседи, които знаят повече за собственика, отколкото роднините му. Домът трябва да е „на хубаво място“, но не много скъп, с мазе, в което да сложи кацата с кисело зеле и бурканите от село, и разбира се – с паркомясто, което винаги е заето от някой друг. А когато най-накрая го има — започва следващата мечта: „малък“ ремонт, който никога не свършва.
През социализма, горе-долу беше същото. На най-малката градивна клетка на социалистическото общество – семейството – й се налагаше да живее в… клетка. По-точно в клетките на панелните блокове. Е, в Народна република България повечето имаха собствено жилище, а много от тях и две – и на село, и в града. И всички бяха „равни“. Това се знае. И ако някои бяха „равни“ в панелен двустаен, някъде в „Люлин“, то други бяха също равни, но в резиденция с парк, охрана и достъп до Запада, който иначе „загниваше“.
За онова „семейство“, жилищният въпрос също беше решен по социалистически справедливо. Резиденции като „Бояна“, „Врана“, „Евксиноград“, или други правителствени имоти не бяха просто архитектура – те бяха идеология с парно, градина и УБО. И докато обикновеният човек се бореше с „жилищния проблем“ с десетилетия, внуците на Живков израстваха в среда, в която проблемите се решаваха само с един телефон. А често – и без него.
Но не е редно внуци, пък били те и на „Първия“, да прекарват целия си живот по държавните резиденции. Камо ли да свият семейно гнездо в тях. Затова и УБО се захваща с мечтата на Жени и Владко за собствен дом. Или по-скоро – собствени вили. И то не къде да е, а в „Меката“ на новата софийска аристокрация – Бояна. Тодор Живков нарушава още едно от партийните забрани. За угаждането на сина и внучката обаче той няма от кого да бъде спрян.
„През 1985 г. в счетоводството на УБО по сметка № 346 „Клиенти по специални лични сметки“ са открити две партиди с наименование ПП-52 и ПП-53. (Под това кодово наименование са се крили вилите на Владко и Евгения Живкови – бел. ред.). По тези партиди е преведен аванс 120 000 лева и е започнало строителството на вилите на Владимир и Евгения Живкови.
През 1987 г. е завършено и актувано строителството на стойност общо за 379 682 лева“ (Лалов & Велева, 2007)
За сведение – един среден панелен апартамент в „Люлин“ или „Младост“ през 1989 г. струваше 10-12 000 лева.
Повече детайли от кухнята на строителството получаваме отново от УБО. Или по-скоро от неговия шеф по онова време, ген. Милушев:
„Вилите на Владимир Живков и Евгения Живкова, възлизащи на стойност 175 000 и 150 000 лева, се строяха от УБО. Неправилно е в зоните, предоставени на УБО да се строят частни вили. Тодор Живков не разрешаваше строежа на такива частни вили. Дори Милко Балев и Димитър Станишев неколкократно са искали разрешение за такъв строеж, но не получиха съгласие. Беше дадено такова разрешение на Чудомир Александров, но по-късно то отпадна.”
В интерес на историческата истина трябва да кажем, че стойността им е изплатена изцяло. Но не с ипотечен кредит от „Държавна спестовна каса“ за 20-30 години, а от онази прословута „държавна“ каса, в кабинета на Тодор Живков. Той изплаща цялата стойност на вилата на Евгения и половината от вилата на Владимир Живков. Освен вилите, двамата наследници на Тато се сдобиват и с апартаменти, всеки от които струва над 80 – 90 000 лева. Разбира се в центъра на София, на метри от Докторската градина. За сведение, по същото време (1986 г.) тристаен апартамент, в последния жилищен блок в „Младост 4“, на метри от Околовръстното шосе, ограден отвсякъде от царевични ниви, струваше 16 000 лева. Но пък беше „чисто“, защото наоколо пасяха овце! А средната брутна годишна заплата беше 2697 лева.
Обърнахте ли внимание – за кратко време, Жени – внучката на „скромния“ държавен ръководител, която дотогава живяла в кокетна нискоетажна къща с ограда на ул. „Сан Стефано“, точно срещу Докторската градина, се сдобила с два имота – за около ¼ милион лева. С подобни имоти се уредил и „новодомецът“ Владко. Горе-долу – по за 100 брутни годишни заплати. Повтарям – брутната работна заплата за СТО години!!! По времето когато „всички бяхме равни“.
Получавайки всичко наготово, Владко и Жени се оказват и претенциозни „клиенти“ на УБО. Поне това казва ген. Милушев:
„Претенциите на Владимир и Евгения към току-що завършените им вили нямаха край. И което беше най-досадното – първоначалните им заявки непрекъснато се променяха. След като с поръчки по каталог по-голямата част от обзавеждането се достави от западноевропейските страни, се появяваха нови претенции. Двамата искаха и най-елементарните и всекидневни вещи за бита – дюшеци, възглавници, спално бельо, тенджери и други домакински съдове – също да бъдат вносни. Бяха командировани двама служители от УБО, които докараха два лекотоварни автомобила, пълни с покъщнина. Наистина спрямо децата си Тодор Живков бе много мек и отстъпчив. И трудно приемаше истината за тях.“ (Христов, Тодор Живков – комунистът милионер. Част 6: Фамилията под грижите на УБО, 2012)
Но явно къща голяма, мебелите не стигат, затова през 1987 г, по време на държавно посещение на Тодор Живков в Китай, Жени купува и превозва с държавния самолет още мебели за апартамента си за 5500 долара.
За това, какво всъщност е ставало зад завесите на ония апартаменти се знае малко – по-скоро се носят митове и легенди. Но има и един достоверен разказ. Казвам – достоверен, защото свидетел е синът на друг висш партиен кадър Станко Тодоров. Неговия син – Калин Тодоров, пише „Зад завесата на Соца“, в която четем:
„Вовата се отдаваше на шумни забави, които често прекрачваха границите на допустимото. Късно една нощ четях по Облигационно право, защото сутринта бях на изпит. Отдолу се чуха женски викове: „Помощ, помощ!“. Погледнах през прозореца. На балкона под нас трепереше едно много красиво, чисто голо момиче. Веселбата явно беше излязла от контрол. А отсреща, на „Оборище“ 19, в бившата къща на Чапрашикови, тогава дипломатическа резиденция…, беше настанена правителствена делегация на Федерална република Германия, водена от министъра на външните работи Ханс-Дитрих Геншер. Гостите се блещеха срещу нас, като смаяно търкаха сънените си очи.“ (Тодоров, 2019)
Е, има случки, които нито завесите, нито оградите са в състояние да скрият:
„Спомням си едно интервю пред „Всяка неделя“ на Кеворк Кеворкян. На него младият партиен и държавен деец се яви съвсем неподготвен, може да беше и махмурлия, и не успя да обели една свястна дума. УБО беше натоварено от бащата да следи и контролира сина, но въпреки усилията на няколкото прикрепени към него бодигардове, не се справяше успешно с тази задача. Един бивш борец, май се казваше Вальо, дори беше прикрепен към тайфата на Вовата, за да плаща сметките им от кочан с фактури, които след това отчиташе.“ (Тодоров, 2019)
Мисля разбрахте, че става дума за Владимир Живков. След 10-ти ноември, Владко остава по-далеч от публичността, което също е форма на капитал. В държава, в която досиетата бяха по-дебели от телефонните указатели, най-големият лукс беше тишината – да не си герой от хрониките, но да си обезпечен от системата.
Историята днес не съди внуците за делата на дядото. Онзи строй съдеше деца и внуци до трето коляно, нерядко – само по донос! Но няма как да не отбележим иронията: система, която претендираше за справедливост и егалитаризъм, твърдеше че се бори с неравенството, поставяща си за цел създаването на безкласово общество, създаваше, но и остави наследство от привилегии, устойчиво вече доста петилетки.
И дали онези, които с носталгия си спомнят за онези времена, пробутвайки тезата „колко лоша е Демокрацията“, не са били малко или много част от т.нар. „номенклатура“? Или от системата на „правоимеющите“? Или техните наследници?
P.S. Започнахме тази част със закон, ще я завършим със закон – с Наказателният кодекс от 1968 г. Защото Ти, уважаеми Читателю, ако разпространиш този текст (за автора да не говорим), ще попаднеш в хипотезата на:
„Раздел IV. Противодържавна агитация и пропаганда
Чл. 108. Който с цел да отслаби властта в Народната република или да й създаде затруднения проповядва фашистка или друга антидемократична идеология, възхвалява извършването на престъпления против Народната република или явно подбужда към такива престъпления, разпространява клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществения строй, или разпространява литература с такова съдържание, се наказва с лишаване от свобода до пет години.“
Но слава Богу, „Демокрацията ни отне много!“, включително и този член!
Ами, това е…