Съдържание
Исторически корени на русофилията
Библиография
Исторически корени на русофилията
„Като приех поканата на почитаемия Научен комитет при „Славянска беседа“ да изляза пред Вас със сказка и чрез това да поддържà добрата инициатива на Беседата в това отношение, аз съобразно с целта на Беседата и с духа на урежданите от нея сказки, намерих за добре да представя на Вашето внимание един неразглеждан досега по-специално въпрос, именно въпроса за обстоятелствата, при които нашият народ е почнал да нарича Русия с името „Дядо Иван“ и да се надява на нейната помощ.“
Не, това не са мой думи – така започва сказка от Юрдан Трифонов, изнесена в читалище „Славянската Беседа“ преди повече от 100 години, на 11 март 1907 г. Основано през 1880 г., читалището е най-старото подобно в София и съществува и до днес. А за „профила“ на тази институция говори фактът, че днес, сайтът на читалището предлага версия на български език, и такава на … руски. Други езици – няма. Или както биха казали древните – „Sapienti sat!“.
А надеждата за „дядо Иван“, за помощта от Русия, поставят основите на
Русофилията!
В България, тя често се представя като естествено чувство на признателност, културна близост или историческа памет. И благодарност за двете „освобождения“, които дължим на Русия. Друг е въпросът, че вторите ни „освободители“ – болшевиките, са избили до крак първите ни „освободители“ – царската фамилия от династията Романови! Как да ги обичаш?!? Но това е форма на някакъв когнитивен дисонанс, който ще оставя на едни други специалисти. Също лекари…
В действителност обаче, когато тази нагласа се превърне в устойчива политическа ориентация и надделее над националния интерес, тя започва да действа разрушително и върху психиката на съответния индивид, и върху обществото, и върху държавата. Проблемът не е в симпатията към руския народ, култура или литература, а в превръщането на Русия (във всичките й метаморфози) в безкритичен морален и геополитически ориентир за някои българи. И не дай Боже – за посока на развитие на българската държава!
Историческите корени на русофилията са дълбоки. Положени още през XVIII-XIX век, с мита за „дядо Иван“. Едно от най-ранните обяснения за този мит срещаме в цитираната вече сказка, изнесена през 1907 г. от Юрдан Трифонов, озаглавена „Историческо обяснение на вярата въ „Деда Ивана“ (Русия) у българския народ“
„Но кога се е явила вярата в Дяда Ивана, и отгде е произлязло самото име?
Свет. Миларов в своята „История на българский народ (679-1877)“ (Пловдив, 1885) изказва мнение, че надеждите на българите за освобождение от Дяда Ивана почват от Руско-турската война, която се е свършила с Кючук-кайнарджишкия мир (1774). Той казва: „от тая война датира паданието на турският престиж между източните народи и гръмванието на руското име по изток и особно помежду българите… От тогава тоя силен утешителен глас, че на великият Православен господар, на Белия Цар, предстои да съкруши полумесеца и да донесе на поробените народи готова свобода. Да, оттогава захвана да се утаява и засяда в дъното на народната душа онова страхопочитание, оня култус, онова неизразимо чувство на надежди и на вяра към Дяда Ивана.“ (с. 122-3). Миларов не казва на какво основава мнението си, че вярата в Дяда Ивана се е явила у нашия народ от време на Екатеринските войни; а пък както сведенията, които историята ни дава за надеждите на православните изобщо и на българите в частност, така и косвените съображения, що могат се извлече от представленията на народа ни за Дяда Ивана, па и от самото име, говорят против това мнение и показват, че вярата в Дяда Ивана е много по-стара от втората половина на XVIII в.“ (Трифонов, 1907)
И може би наистина тази вяра е по-стара, защото за първообраз, персонифициращ Русия се приема или московският цар Иван III Василиевич (1462–1505 г.), или Иван IV – Грозни (1533–1584 г.).
Хайде сега малко история.
Иван III е велик княз на Владимирското и Московското княжество, залегнали в основата на „Русское государство“ – Руската (централизирана) държава от края на XV и началото на XVIII век, формирана в резултат на обединението на североизточните руски княжества. Когато баща му умира, Иван III наследява общо 16 града, и започва „събиране на руските земи“. Кои са „руските земи“ е друга тема. Възползвайки се от разпадането на Златната орда, Иван III слага край на продължилия два и половина века васалитет. През 1472 г. се жени за Зоя Палеолог (приела името София), племенница на последния византийски император Константин XI Палеолог, като по този начин Московското княжество започва да претендира за наследник на Византийска империя или като е правилно да се каже – Източната част на Римска империята, и да настоява, че чрез този брак империята е пренесена от Втория Рим (Константинопол) в Третия Рим (Москва).
И само „за протокола“ – когато в края на XV в., Иван III започва да „съединява“ руските земи около Московското княжество, България е била основана 800 години по-рано, и е имала вече две Български държави!
За другия възможен „Дядо Иван“ – Иван IV Грозни, в енциклопедията пише:
„първи цар на Русия (1547 – 1584 г.). Той е основател на Руското царство и най-дълго управлявалият владетел на Русия, като по време на управлението му е завладяно Поволжието, започва завладяването на Сибир. “
Само аз ли виждам на два пъти думата „завладяване“ и нито един път думата „освобождение“?
Терминът „Руското царство“ се появява едва през 1547 г. с предшественик Великото Московско княжество, наричано в Европа – Московия. Под управлението на Иван Грозни, през 1552 г. Казанското ханство (геополитическият наследник на Волжка България) е унищожено, а столицата му Казан е плячкосана. Пардон – „освободена“!
Но българите си чакат „Дядо Иван“, като надеждата за помощ от Русия преминава през Руско-турската война от 1828-1829, Кримска война (1853 – 1856), през преселенията в Русия, за които пише Раковски, та да стигнем до „Освобождението“ от Османската империя през 1878 г.
„Освобождението“ с главна буква. То заема централно място в националната ни митология. Защото, видиш ли, Русия ни е освободила от „Турско робство“. С термина „робство“, днес може да се спекулира много, но в онези години, той имал и друго значение. Поне това разбираме от Речника на Найден Геров (Геров, 1897), издаден през 1897 г. – „чужда власт“:
Факсимиле от „Речникъ на блъгарскый языкъ“, 1897 г.
„Чужда власт“ или „робство“? И ако за мен, моите предци не са били роби, то за някой наши сънародници очевидно е „удобно“ да са били освободени от „робство“. Трябва да има робство, за да пребъде „освободителката“. Как пък в една Индия, никой не се брои за „роб“ на англичаните?
Няма да напомням за къщите на „робите“ в Стария Пловдив, и за къщата на Бенковски в Копривщица, и за къщата на Петлешков – в Брацигово. И още много други, пръснати на различни други места из Родината. За манастирите, за училищата… Но искам да разкажа за често пропусканото отношение към Русия на дейците на революционното движение като Раковски, Ботев и Левски – не просто исторически личности, а архетипи – устойчиви образи, които за днешното ни общество са символ на Свободата и Морала, символ на подражание.
Питам се, русофоби ли са тия наши революционери? Не знам. Но със сигурност но не са и русофили.
Ще започна с Г. С. Раковски, от брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ (1861 г.):
„Няма по-свято нещо на света от милото отечество всяĸому. Человеĸ да е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един естествен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.
… Человеĸ же, който ся скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичĸия свет и назовават се с презрение скитници!
Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни Българи със сяĸаĸви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките безчестни и лукави средства да разори и опустоши милото ни отечество България и да униĸаĸви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му ся допуща да преселва Българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си Българе скитат ся по бедна България и мамят простодушнаго народа да ся пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
… … Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!
Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, свещеното писание и първото образование.“
„Русите почнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е притърпяло нашето бедно отечество.“ (…)
„Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото отечество и да ги преселва малко по малко в земите си.“
„Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те се твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето ĸаĸ ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на няĸои си спахии (помещиĸи), които, като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с ĸнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! какъв срам за вас!“
Всички факсимилета са от Георги С. Раковски „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, второ издание от 1886 г. (Раковски, 1886)
А второто издание на брошурата е с предговор от Захари Стоянов, в който четем:
„Тъжни времена прекарва днес нашето отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Руссия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, която да не е пуснала в ход тая държава (…) от 6-й септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване.“
Факсимиле от Георги С. Раковски „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, издадено през 1886 г. – предговор от Захари Стоянов (Раковски, 1886)
След Раковски, се обръщаме към друг колос на освободителното ни движение – Христо Ботев.
„Няма славянин южен или западен, няма свестен човек, кой би можал да съчувства на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на която се поглъщат цели народи, отделени една от друга с история, литература, нрави и обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, който приема почти цяло столетие Полша.“
– пише поетът революционер във в. „Дума“ през 1871 г. (Гочев, 2006)
На 23 годишна възраст, Ботев е осъзнал, че славянофилската идея е оръжие на руската завоевателна и окупаторска политика. Факт, който до днес, някои нашенци още не могат да осъзнаят!
И тъй като Ботев споменава Полша, нека видим една карикатура:
Факсимиле от в-к „Тъпан“, бр. 14, 5.XI.1869 г. – худ. Хенрих Дембицки
Карикатурата на полския художник Хенрих Дембицки, с текст от Христо Ботев ясно демонстрира откъде идват представителите на „Добродетелната дружина“. И кой държи юздите на магарето!
И още една карикатура на Ботев и Дембицки, отново от в-к „Тъпан“:
Факсимиле от в-к „Тъпан“, бр. 9, 10.VIII.1869 г. – худ. Хенрих Дембицки
На карикатурата е изобразен един от дейците на „Добродетелната дружина” – „Хачо Горгорбашията“, който държи България за полата, докато „Дядо Иван“ му подава вериги, за да я окове. Под флага „надявай се“! А България чака помощ от своите революционери, чийто девиз е „Помогни си и Бог ще ти помогне“. И ако питате, кой е този „Хачо“, който иска заедно с Русия „да окове“ България – обяснение дава Захари Стоянов (запазил съм оригиналния правопис):
„(73). Евлогиевци — Братята Евлоги (1819—1897) и Христо (1824—1873) Георгиеви, родомъ отъ Карлово, видни ромънски българи, които много често сѫ пречели на революционното движение. Това е правилъ най-много Христо Георгиевъ, затова Левски и Христо Ивановъ отиватъ да го търсятъ и убиятъ — съ убийството обаче изглежда Каравеловъ не е билъ съгласенъ. затова не е указалъ съдействия. Христо Георгиевъ е билъ водачъ ва партията на „старитѣ“. Той е билъ осмиванъ отъ Каравеловъ въ повестьта „Хаджи Нено“; а Ботйовъ, макаръ и сродникъ на Христа Георгиевъ, го нападалъ въ не една статия, нарича го „Горгорбашията“, „Хачо“ и „Чорбаджиенъ“.“ (Стоянов, Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му. Критично издание под редакцията на Стефанъ Каракостовъ, 1943)
Няколко години по-късно, Ботев публикува във в-к „Знаме“, бр.13 от 4 април 1975 г., друг текст, ясно демонстриращ позицията му спрямо Русия:
„Жалостни слухове достигат до нас из русска Бессарабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашият народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на сяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварският деспотизъм! (…) а Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии.“
Факсимиле от в-к „Знаме“, бр.13, 04 април 1975 г.
Може би последният текст, писан от ръката на Христо Ботев е негово Писмо до капитана на „Радецки“ Дагоберт Енглендер. А то завършва с думите (в мой превод от френски – бел.съст.):
„Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!“
Факсимиле от Писмо на Христо Ботев до капитана на „Радецки“ –
изт. Национална Библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
За Русия, пък била тя и християнска – Ботев не казва и дума!
Цитирах Захари Стоянов, ще го цитирам отново. Този път предаващ думи на Апостола на Свободата – Васил Левски, в разговор с Божил Георгев, Ангел Кънчев, Димитър Общи и Сава Младенов:
„- А ти какъв ще да станеш бай Василе, когато се освободим? – попитал го един път Божил Георгев, в присъствието на други трима апостоли: Ангел Кънчев, Димитър Общият и Сава Младенов.
– Когато са освободи България, за мен не остава вече работа по между ви, отговорил той. – Тогава аз ще да ти отида в Руссия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.“ (Стоянов, Василъ Левски (Дияконът), 1883)
Конюнктурните биографи и изследователи след 1944 г., сложиха в устата на Апостола лъжата, че когато се освободи България, той щял „да отиде да се бори за свободата на други народи“, пропускайки неслучайно, които точно са „другите народи“! Ясно защо. В същия разговор, Дяконът отново повтаря тезата от горната карикатура:
„Никому не се надявайте, говореше той. – Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“
Факсимиле от Захари Стоянов – Дяконът (Стоянов, Василъ Левски (Дияконът), 1883)
А в писмо до Филип Тотю от 18 април 1871 г., Васил Левски пише:
„ …а искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите ако беха са повлекли след четите, щеха да принесат полза на руският цар, пък за тех си, щеха да изгубат най-добрите си юнаци, на кои в ръцете стои българската свобода, пак тогава нека отсвирюва България, чак до един век йоще. Това така доказвам на нашите родолюбци щото да престанат от ония бърборенията. С факт имам да докажя, че с руски агенти съм имал да работа без да знам в 69-то препоръчан – единият от одеските българи за добръ помощник на българите, пък не излезе така! Улових му неколко шарлатанъци и хайде от гдето е дошел. Коги стане за нужно, казаща го съ[с] сичките му работи. Цели сме изгорели от парине и пак не знаем да духаме??“
Ще повторя думите на Апостола:
„Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме??“.
С две въпросителни накрая!
Факсимиле от писмото на Васил Левски – изт. Единъ Завѣтъ
Ще завърша тази част отново с цитат. Цитат, който добре описва русофилството на българските революционери и патриоти от преди „освобождението“. Отново от Захари Стоянов. Отново от предговора към второто издание на „Преселение в Русия…“ на Г. С. Раковски:
Факсимиле от Георги С. Раковски „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, издадено през 1886 г. – предговор от Захари Стоянов (Раковски, 1886)
Захари Стоянов пише за патриотите от едно време. А днешните „патриоти“, развяват руски знамена! Май не са разбрали, че руския камшик „повече боли от турския…“!
Или?
P. S. тази част трябваше да е посветена на русофилите преди „освобождението“, пък то – какво стана…
Библиография
Благоев, Д. (1950). Принос към историята на социализма. София: Издателство на Българската комунистическа партия.
Геров, Н. (1897). Речникъ на блъгарскый языкъ, чястъ втора Е-К. Пловдив: Дружествена печатница „Съгласие“.
Гочев, Я. (2006). Руската империя срещу България, I част. София: Анико.
Кусевич, М. (1914). Погрома на България. Виновникътъ. Стара Загора: Печатница Светлина.
Раковски, Г. С. (1886). “Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите от Георги С. Раĸовсĸий (С предисловие от З. Стоянов). София: в. Независимост, Сĸоропечатница на К. Т. Кушлев, .
Стоянов, З. (1883). Василъ Левски (Дияконът). Пловдив: Централна Печатница на Ед. Дионне.
Стоянов, З. (1943). Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му. Критично издание под редакцията на Стефанъ Каракостовъ. София: Новъ Свѣтъ.
Трифонов, Ю. (1907). Историческо обяснение на вярата въ „Деда Ивана“ (Русия) у българския народ. София: Сказка пред Славянската беседа на 11-и мартъ 1907.
Яворов, П. (1904). Гоце Делчев. София: Олчева книжарница.