Съдържание
Любов към Русия, или…
Русофоби. Или „антирусофили“?
Библиография
„Освобождението“ от 1878 г. често се тълкува опростено, като акт на безкористна братска помощ на „угнетеното“ българско население. „Спасяване на християните“ от робство! Акт на човеколюбие, за който трябва да сме благодарни во веки веков. Включително на пра-, пра-, пра- (да не пропусна някое „пра-“) внуците на „асвабадителите“!
Но нека не се лъжем. Или по-скоро – да не позволяваме да бъдем лъгани! Русия е действала изцяло според собствените си имперски интереси, които в онзи момент просто са били паралелни с нашите. За което говори фактът, че след Освобождението, същата онази Русия, многократно се е намесвала пряко във вътрешните работи на новосъздадена България. И в повечето случаи – против българския интерес. И една от целите е била още тогава да се изгради модел на зависимост, при който българската политическа воля трябва да бъде подчинена на външен „покровител“. Познато и до днес, нали?
Всъщност, този тип „русофилия“, който наблюдаваме днес, значително се различава от онази пред- и следосвобожденската, от XIX век. Може би най-сърдечната русофилия „изпада в кома“, още през 1885 г., когато Русия се обяви против Съединението и изтегли офицерите си, точно преди Сърбия да ни нападне. Всъщност – за да може Сърбия да ни нападне. И окончателно умря, когато „Матушката“ бомбардира Варна през 1915 г., а на следващата година напада България, при това на два фронта – в Добруджа и в Македония, и нашите войски трябваше да бият руските по бойните полета в Първата световна война. Когато на 4 септември 1916 г., русофилът ген. Иван Колев, участвал като юнкер в преврата срещу Батенберг през 1886 г., пред строената българска конница, изправена пред цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската, ще произнесе словата:
„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България.“
Русофилия, приключила с договора от 3-ти март. Но не онзи „Трети март“, който беше наложен за национален празник от все още доминиращата Народното събрание комунистическа (пардон – вече социалистическа партия), а с „другия“ Трети март 1918 г., с Брест-Литовския мирен договор.
Любов към Русия, или…
Говорим за Съединението. Може някои читатели днес да не вярват, но е имало българи, които са били против Съединението на Княжество България и Източна Румелия. И ако либералът Петко Каравелов, по това време министър-председател, е доста предпазлив, позовавайки се на уж на факта, че Княжеството ще трябва да поеме и финансовата тежест на Източна Румелия, то най-крайните русофили – особено около Драган Цанков и Климент Търновски (Васил Друмев), че дори и Иван Вазов (Палангурски, 2025), се обявяват против Съединението, защото го възприемат като действие срещу руската политика, въпреки че идеята за национално обединение по принцип им е близка. И за съжаление, те не били единствените, прокарващи руските интереси на Балканите.
Факсимиле от Симеон Радев, „Строители на съвременна България“, т.1, стр. 146 (Радев, Строителите на съвременна България, т.1, 1990)
А кой е „съвременникът“, авторът посочва под черта – „Дядо Цанков“! Същият Драган Цанков, който на 25 май 1881 г. пише писмо до руския дипломатически агент в София Михаил Хитрово, останало в историята с прословутите му думи:
„Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си „Голос Русского“, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен „Голос“ аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото“…“
Факсимиле от „Открито писмо до руския дипломатически агент г-н Хитрово“ – изт. Лъчезар Тошев
Та същият този Драган Цанков, само няколко години по-късно, странно защо, ще заеме откровено русофилски позиции. И ще предпочита Русия да окупира Румелия, че и България!
Факсимиле от Никола Генадиев, „Мемоари“, т.1, стр. 145 (Генадиев, 1923)
Всъщност – не е странно, стига да прегледаме някои документи. Прелистваме „Авантюры русского царизма в Болгарии: Сборник документов“ (Павлович, 1935). И разбираме, че Драган Цанков, срещу руското злато се цанил за един от първите официални български… тролове:
„Тъй като имат намерение да издават вестник, чиято цел би била да разяснява доколко сегашното антируско направление в България противоречи на народните интереси и колко пагубно ще се отрази на нейното бъдеще, при това доколкото е възможно без да се прибягва до нападки срещу правителството и другите партии, Драган Цанков, Балабанов и Бурмов предполагат, че е необходимо пътуване на последния в Русия за събиране на пожертвования за издаване на такъв вестник и за борба с други средства срещу тукашното антируско направление. Но предвид все повече и повече откриващите се благоприятни условия за такава пропаганда, би било желателно подобен вестник да се основе колкото е възможно по-бързо и Цанков моли секретно да му се предостави еднократна правителствена субсидия от шест хиляди франка(*), така че без да изчаква събраните от Бурмов пари, да може да започне издаването на вестника от 1 януари1.“
От бележката под линия разбираме, че това не е първото „захлебване“ от „Дядо Цанков“:
„1На оригинала има забележка от ръката на Александър III: „На него Вече са му дадени 12 000 фр.“:
Факсимиле от „Авантюры русского царизма в Болгарии: Сборник документов“ (Павлович, 1935)
А Азиатският департамент не пести пари, когато трябва да купи готовите да предадат Родината си:
„Имайки предвид притесненото лично положение на Драган Цанков и предложението му да издава Вестник, на господаря император му бе угодно да разреши да му се предоставят от окупационните суми дванадесет хиляди франка(*).“
„Имах честта да получа строго секретната инструкция на Ваше превъзходителство от 2 април, с която Вие благоволихте да ми предпишете да давам на г. г. Бурмов, Цанков и Балабанов по 40 хил. франка (*) годишно от българския окупационен фонд, считано от 1 януари т.г. за издаване на вестници с цел да се разяснят на българите истинските им интереси и за агитация в този смисъл, като не пропусна да се съобразя в точност с нареждането на Ваше високо превъзходителство да бъдат взети всички мерки за запазване на тази помощ в пълна тайна.“
(*) Монета от 20 франка, т.нар. „Наполеон“, съдържа 5,81 гр. чисто злато (бел. съст.)
Но нещо друго прави впечатление в последния документ. 40 000 златни франка или 2000 Наполеона (равняващи се на 11, 62 кг чисто злато), които да бъдат дадени от… българския окупационен фонд! Разбирай – от „фактурата“, която сме осребрили за „освобождението“ си! Според Указ №1144 от 1883 г., чийто член I гласи:
„Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Руското Императорско правителство за разходите по окупацията от Императорските Руски войски, съгласно с определенията на Берлинския договор, сумата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки.“
Факсимиле от Държавен вестник, бр.2 от 10 януари 1884 г.
Толкоз за корените на русофилията на Драган Цанков!
Започвайки разказа си за друг русофил от ония години, ще разкажа за едно училище в Русе, носещо името на Христо Ботев. Но не защото той е русофил – точно обратното, а и неговото име казва достатъчно. Както е редно, на фасадата на СОУ „Христо Ботев“ в Русе ни посреща барелефът на великия поет-революционер. До него, само на метри от Историческия музей, който трябва да пази „паметта“ на нацията, има плоча в „памет“ на „офицерите-русофили“ – „за вечна дружба с великия руски народ“. А на посочената „паметна“ плоча, за България – няма и дума!
Плоча на фасадата на СОУ „Христо Ботев“ в Русе
Винаги в такива случаи питам: „Кое точно му е великото на руския народ? Но моля – конкретно, а не с общи приказки!“. Може би наистина е „велик“, защото от векове търпи да го управляват с нагайката? Не знам, но чакам отговор – досега май напразно! Няма да питам, дали някъде из страната има паметник на „офицерите-русофоби“, които просто били Българи и бранили Родината си от руските посегателства!
Едно от имената на „офицерите-русофили“ е на Тома Кърджиев. Име, известно на русенци, но почти непознато за повечето българи. Затова нека внесем малко яснота.
През 1886 г. е извършен преврат срещу княз Александър I Български (който по русофилски навик наричаме по-често Батенберг). Информация за преврата дава Захари Стоянов в „Кои са виновниците за девятий август (основано на документи)“ (Стоянов З. , 1886)
Факсимиле от Захари Стоянов – „Кои са виновниците за девятий август“, 1886 г.
В деня на преврата – 9 август, русофилската опозиция в Русе свиква митинг. Един от ораторите – Тома Кърджиев, приветства преврата, отправя нападки срещу кабинета на Петко Каравелов, и демонстративно къса портрета на княза, заплашвайки с уволнение държавните и общински служители.
Княз Александър I Български (Батенберг) е арестуван и отведен под конвой в Буховския манастир край София, а след това през Оряхово, бива отвлечен с яхта, която по ирония на съдбата се казва „Александър I“, по Дунава към румънското пристанище Турну-Северин. Но, (обърнете внимание), вместо за първоначалната дестинация, яхтата с княза стига до Русия, охраняван именно от Тома Кърджиев.
факсимиле от Димитър Маринов – „Стефан Стамболов и новейшата ни история – Летописни спомени и очерки“, София, 1909
От показанията на един от превратаджиите кап. Анастас Бендерев, по-късно става ясно, че руското правителство не желаело Князът да бъде отведен в Русия, но нашите русофили взели решението въпреки нежеланието. И стигат до руското пристанище гр. Рени. За „услугата“, командата получила 5000 лева „командировъчни“ в златни Наполеони.
Факсимиле от „Кои са виновниците за девятий август (основано на документи)“
Излишно е да казвам, че кап. Бендерев, след преврата бяга в Русия, където служи в Руската императорска армия.
Но кой всъщност е „работодателят“ на Кърджиев? Как го е мотивирал да посегне срещу Родината, в лицето на нейния княз? В „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“ (Димитър Петков (съст.), 1993) четем „Секретно съобщение на управляващия руското консулство в Русчук до началника на Азиатския департамент от 20 март 1886 г., № 45„ (няколко месеца преди преврата):
Факсимиле от „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“ (Димитър Петков (съст.), 1993)
Забелязахте, нали? Кърджиев сам отива в руското консулство и предлага услугите си – да организира комитети за сваляне на Княза! А след преврата, ще повикат руския императорски комисар да поеме управлението, и да бъде избран княз, посочен от Императора. Руския император! За „услугата“, Кърджиев иска 20 000 златни франка!
Документите доказват, че старанието на Кърджиев и дейността му срещу България, е толкова добре оценена от Азиатския департамент, че получава дори над 2 пъти повече от поисканото – 45 000 златни франка! Това четем отново в оня „Освободителен…“, пардон – „Окупационен фонд…“
А аз като един съвестен „счетоводител“ изчислявам, че 45 000 златни франка се равняват на 2250 златни Наполеона от по 20 франка, с по 5,8 гр. злато всеки. Или общо над 13 килограма злато! Днес Кърджиев е гордост за Русе – цял музей, че и училище прославят името му (не знам с какво – няма и да вляза да видя!), а в него, децата сигурно изучават „родолюбивото“ му дело. Но не знам дали учат за „цената“ на това „дело“! Едни 45 000 франка! Златни! Е, поне са доста повече от 30-те сребърника, платени за Христос …
Друг пословичен русофил в ония години, по-късно генерал, на който днес са кръстени улици в много от големите ни градове, е Радко Димитриев:
„Те вярваха в спасителното доброжелателство на Русия и разчитаха на народната поддръжка. (…) Колкото за руското доброжелателство, те си го представляваха по един традиционен навик на ума, суеверно. Те не бяха политици, нито строители на системи. Военнополитическите фантазии на Радко Димитриева за славянска федерация начело с руския цар … Офицерите, които се наеха да низвергнат княза, омразен на руския цар, за да обезоръжат омразата на Русия, не бяха още русофили според понятието, което се свърза по-сетне с тая дума.
Бендерев изпитваше към Русия онова абсолютно възхищение, което бяха му вдъхнали на него — беден офицер, невидял друг свят, пренесен внезапно от Горна Оряховица в Петербург — престижът на руската култура, блясъкът на руския живот, руската мощ; но за руска власт над България, даже в косвен вид, той не мислеше. У Груева, дух още по-затворен за изкушението на утопиите и за обаянието на думата, нямаше даже и своя славянофилски идеализъм, с който Бендерев обличаше личната си неприязън към княз Александра.“
Това пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“ (Радев, Строителите на съвременна България, т.2, 1990). И ако някой не е разбрал, ще повторя: „…Военнополитическите фантазии на Радко Димитриева за славянска федерация начело с руския цар“! Ще рече – никаква „независима България“, а обикновена руска губерния! Федерация, „ръйш ли“…
Руският цар е ясно кой е. Но кой е Радко Димитриев, малко познат на широката публика?
Роден близо до Котел, още от 17 годишен е избран за секретар на местния революционен комитет. По време на Руско-турската война (1877 – 1878), когато руската армия достига с авангардните си части до районите на Търново, Габрово и Елена, Радко Димитриев се включва като доброволец.
Берлинският договор ограничава безсрочната окупация на България, като дава на Русия деветмесечен срок да изтегли окупационните войски от България. Това от своя страна налага ускорена подготовка на български командни кадри. Създадено е Военно училище в София, в чийто първи випуск е приет и Радко Димитриев. Вече подпоручик, Радко Димитриев е изпратен за подготвителен курс в Константиновското военно училище в Санкт Петербург, а после завършва Николаевската академия на Генералния щаб.
През 1884 г. поручик Радко Димитриев се завръща в България и е назначен в I-ва Пловдивска дружина.
На 2 ноември 1885 г. започва Сръбско-българска война и вече като капитан, Димитриев е назначен за командир на авангарда на лявата колона, като участва в боевете за Цариброд и Пирот. След войната бива награден с Военен орден „За храброст“.
Не минава и една година и „героят“ от Сръбско-българската война ще стане „главен организатор“ (по израза на Симеон Радев) на държавния преврат, довел до свалянето на княз Александър Батенберг. През нощта на 8 срещу 9 август 1886 г., Радко Димитриев, заедно с майор Петър Груев командва дружина от полка и юнкери от Военното училище, които овладяват княжеския дворец в София и принуждават княз Александър Батенберг да подпише документ за абдикация.
Мотивът на превратаджиите е, че княз Александър не може да остане повече на българския престол, след като е станало ясно, че той вече не се ползва с подкрепата на освободителката Русия. В по-късна статия във в. „Московские ведомости“ Радко Димитриев отхвърля с възмущение твърденията, че действията срещу Батенберг са диктувани от користни мотиви.
„До 9 август ние (участниците в заговора – бел. авт.) заемахме длъжности, които освен гдето лъстяха нашето самолюбие, но ни даваха прекрасно материално обезпечение; всеки от нас получаваше почти министерска заплата и би било крайна нелепост да се твърди, че мотивът на преврата е бил стремлението да добием повишение и добро служебно положение“. Димитриев смята, че князът „не поискал да служи на великата идея“, която свързвала България и Русия, и затова подкрепил Съединението от 6 септември 1885 г. против волята на Петербург.“.
Какво друго да кажем, освен… „Русофили“!?!
Само три дни по-късно, след контрапревратите в Пловдив и Търново, „героят“ Радко Димитриев „геройски“ бяга предрешен от София. Първоначално намира убежище в руското консулство в Пловдив, а по-късно през Цариград, се спасява (разбира се) в Русия. През есента на 1886 г. заедно с други офицери – „русофили“ основава революционен комитет в Букурещ със задачата да свали от власт регентството начело със Стефан Стамболов. Кулминацията на тази дейност е офицерският бунт в Силистра през февруари 1887 г., в който взема лично участие. След неуспеха му, отново емигрира – сетихте се – в Русия, където служи в руската армия, достигайки до званието подполковник от Руската армия. Остава на руска служба до амнистията от 1898 г., която му позволила да се върне като офицер в Българската армия.
Родината великодушно е забравила предателството му, и през 1907 г. той става дори Началник на Генералния щаб. Под негово ръководство щабът изготвя един от ранните планове за война срещу Османската империя.
По време на Балканската война, вече произведен в чин генерал-лейтенант, Радко Димитриев е командир на Трета българска армия, която завзема Лозенград. Достига до Чаталджа, като решението му да прекрати атаките на Чаталджанската позиция на 5 ноември 1912 г., продиктувано от неочаквано силния отпор на турците и тежките загуби на атакуващите части, се оценява като прибързано предвид неизползваните значителни резерви. Като грешка, довела до неуспеха на операцията, се отчита и слабата координация между подчинените му части.
Само няколко месеца по-късно, в навечерието на Междусъюзническата война, западно от София е дислоцирана Трета българска армия, първоначално командвана от ген. Радко Димитриев. Малко по-късно, той заема мястото на ген. Михаил Савов като помощник-главнокомандващ, което го прави фактически главнокомандващ на Българската войска.
В началото на лятото на 1913 г., Трета българска армия настъпва към Пирот, като след поредица от български атаки, след успешни боеве, тя достига до покрайнините на града. И тук се случва нещо странно: вместо атака, с цел освобождение на Пирот – този стар български град (между другото – подарен на сърбите от граф Игнатиев 35 години по-рано), нападението е спряно. При това по изрична заповед на Главното командване, начело с ген. Р. Димитриев!
И тук правим паралел между Чаталджа и Пирот, с битките, водени от „великия пълководец“ Радко Димитриев. Пробивът при Чаталджа означава влизане на победоносните български войски в турската столица, а това Русия, поради мераците си за Цариград и Проливите, не може да допусне. И ген. Радко Димитриев (волно или неволно?) осъществява руските замисли. По същия начин той постъпва и на Западния фронт, спасявайки Пирот и притиснатите в Моравско и Македония, сръбски войски. Радко Димитриев заобикаля дори русофилското правителство на Стоян Данев, което не е уведомено за нареденото отстъпление.
„Каква е тази работа? Когато ние сме победители, нашите войски имат заповед да се връщат назад.“(Парламентарната държавно-изпитателна комисия,. с. 229).“ (Гочев, 2010)
След Междусъюзническата война, Радко Димитриев е назначен на дипломатическа служба – става български пълномощен министър в Санкт Петербург. В края на юли 1914 г. под въздействието на руския външен министър Сергей Сазонов, лобира пред правителството на Радославов да включи България в назряващата война срещу Австро-Унгария на страната на Сърбия и Русия. Но както биха казали римляните – „Semel proditor, semper proditor“ – „Един път предател – винаги предател“. В началото на Първата световна война, генералът се връща отново на служба в руската армия с военно звание генерал-лейтенант и като командир на 8-и армейски корпус в състава на Осма армия, действаща в Галиция, а през 1914 г. му е поверена Трета армия. След разгрома й, той е преместен в 12-та армия в Прибалтика, която също търпи поражения под негово ръководство.
През 1916 г. Русия напада България, но това не пречи на „българина“ Радко Димитриев да продължава да воюва на страната на Русия. През юли 1917 г. е снет от армейското командване и зачислен в резерва след поредица от поражения. Но след преврата от октомври 1917 г, на власт в любимата му Русия идват комунистите, и през септември 1918 г., Радко Димитриев бива арестуван от болшевишката Извънредна комисия за борба с контрареволюцията, саботажите и спекулата в Северен Кавказ. Той и част от семейството му са избити от наказателен батальон червеноармейци, по заповед на председателя на местния клон на ЧК.
На 16 март 1911 г. на власт в България идва ново коалиционно правителство. То е съставено от две русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната (въпреки приликите, да не се бърка с „Прогресивна България“ от 2026 г.). Втората се ползва с името на „най-проруската в политическия спектър“. Министър-председател става председателят на Народната партия Иван Евстратиев Гешов, а председател на народното събрание – лидерът на Прогресивнолибералната партия Стоян Данев (тук-там го изписват като „д-р“, но той всъщност е адвокат). Така българският политически елит (не без участието на цар Фердинанд, който година по-късно ще вземе доста сериозен личен кредит от руското правителство, покриващо близо 30 % от него), засилва проруската ориентация на българската външна политика. И Гешов, и Данев, като едни заклети русофили, се кръстят пред портрета на император Николай ІІ, стават и лягат с клетвените думи на уста:
„Кат Русия няма втора
тъй могъща на света,
тя е нашата подпора,
тя е нашта висота!“
Правителството на Иван Гешов свиква избори за V-то ВНС, което променя чл. 17 от Конституцията – промяната дава право на изпълнителната власт да сключва международни договори без знанието на Народното събрание. Така Фердинанд и правителството си гарантират пълна свобода на външно-политическия курс на България.
На 3 декември 1912 г. в Лондон се провежда конференция, която да сложи край на Балканската война. На път, Стоян Данев, по това време Председател на Народното събрание, спира в Букурещ, където се среща се с румънския крал Карол І и с министър-председателя Титу Майореску. Водят се разговори за отстъпки към Румъния, която вече открито заплашва с окупация на части от Добруджа, и „в името на всеобщия мир и благоденствие“, иска територии до линията Силистра-Балчик, а малко по-късно и Тутракан-Балчик.
„Ще има може би възможност да се разберем“, мрънка Данев и добавя, че ще им отстъпим „поне Силистра“. Защо? – само той си знае! После хваща влака и през Виена, отива в Лондон. Там, заедно с представителите на Великите сили и тези на Балканския съюз, присъстват румънски делегати, изцяло със съдействието на руският външен министър Сергей Сазонов, който от своя страна инструктира заместник финансовия ни министър Теодор Теодоров:
„Понеже без никакви отстъпки не може тази работа, нещичко трябва да дадете. Аз настоявам да дадете нещо на румъните, за да се спаси положението и честолюбието на краля.“.
Обърнахте ли внимание – руският външен министър настоява пред България, да „дадем нещо на румъните“, не за друго, а заради „честолюбието“ на техния крал?!?
Изработеният проект за решаване на добруджанския въпрос, Стоян Данев изпраща не в София, а в Петербург, след което нашият пълномощен министър Стефан Бобчев запознава и премиера Иван Гешов. Бобчев е върл привърженик на „заръждавялото славянофилство“ по думите на Христо Ботев. Известен е като „Всемирния лъжец“ и „Всемирния подлец“ (Тахов, 2015).
България събаря укрепленията около Силистра и се съгласява на „козметична поправка“ на границата. Румънците обаче, окуражени – забележете – от руската подкрепа срещу България, искат повече и плашат с военни действия. Великите сили, опасяващи се от разрастване и превръщането му в общоевропейски конфликт, спешно свикват втора конференция, която се провежда на 18 март 1913 г. в Петербург.
Присъстват представители на всички велики сили. Председателства руският Министър на външните работи Сергей Сазонов. И Стоян Данев е там, но както вече и друг път се е случвало, той не бива допуснат до залата с дебати (спомнете си как Сан Стефанския и Берлинския договор, са подписани БЕЗ българско участие)!
Конференция завършва с протокол, по силата на който Силистра е откъсната от България и придадена на Румъния!
И за да няма отново „неразбрали“ ще цитираме отново документи: през 1914 г, в София излиза книга: „Балканската война или Руската оранжева книга“ (Сборник дипломатически документи, 1914) с подзаглавие „Дипломатически документи, издадени от Руското външно министерство, докосващи се до събитията на Балканския полуостров – август 1912 г. – юли 1913 г.“. Заглавието е интересно, но още по-интересно е съдържанието й. В нея, на стр. 185 е публикуван „Протокол на Петербургското съвещание от 26 април 1913 г.“
А какво пише в него, ще оставя сами да прочетете:
факсимиле от „Балканската война или Руската оранжева книга“ стр. 185
Ще обърна отново внимание на хората, присъствали на „парчетосването“ на България – там наши представители няма! Но знаем, че това не е прецедент – случва се и в Сан Стефано, и в Берлин през 1878 г.
Но на следващите страници четем нещо още по-потресаващо:
Факсимиле от „Балканската война или Руската оранжева книга“, стр. 187
Не само, че това Петербургско съглашение трябва да остане в тайна, очевидно за да не разберем за ролята на „братска Русия“ в раздаването на български градове и територии с българско население на Румъния, но и Иван Евстратиев Гешов изказва „дълбока признателност за ролята на Русия в Букурещ“ – разбирай – Гешов благодари на Русия, че е дала Силистра на Румъния! Думи нямам…
Същия ден вестникът на Стоян Данев „България“ излиза с уводната статия „Да водим ли друга политика?“. Отговорът е твърдо „НЕ“ с аргументите:
„Благодарение на една солидна и самостоятелна политика България се радва на доверието на цяла Европа, България достигна да види постигнат оня идеал, възпяван през десетилетия от нашите поети, скрит в глъбините на нашите души. Благодарение традиционната привързаност към нашата велика освободителка и коректно поведение към дунавската монархия България няма противници нито между държавите от Тройното съглашение, нито между тия от Тройния съюз.“
„България е сега по-велика – категорична е Даневата газета. – България се радва в тоя момент на най-много приятели и най-голяма репутация. България е сега такава, каквато сме мечтали да я видим.“ (Тахов, 2015)
Вестникът носi името „България“, no по същество е русофилски. И агитира за „солидна и самостоятелна политика“ под диктата на Русия! Това са „русофилите“ тогава, и преди това, и след това, а май и днес!
Така на 26 април 1913 г. в руската столица Санкт Петербург след брутално дипломатическо изнудване и заплахи за война, с мощната подкрепа на Русия, Румъния заграбва българския град Силистра. Съдействие на поредния поръчан от Русия грабеж на български земи оказват управляващите български русофили начело с министър д-р Стоян Данев, станал впоследствие на 1 юни 1913 г. дори министър – председател. (ibidem)
А Народът запява песента:
„Силистра, Добрич, Тутракан,
места разкошни, земен рай.
О, сбогом, сбогом, бащин край,
о, сбогом, мили земен рай!
Попитай Данев министра
защо продаде Силистра,
Силистра, Тутракан, Балчик,
Балчик и цяла Добруджа.
Попитай Данев министра
защо продаде Силистра,
без пушка в нея да пукне,
нито граната, ни шрапнел.“
Изброихме имена на хора, попадащи в определението-оксиморон „български русофили“, много от които позабравени от широката българска публика (вкл. русофили). Да видим някои имена – също от онзи период на родната ни история, които обаче помним добре. Пък дали са русофили…?
Библиография
Благоев, Д. (1950). Принос към историята на социализма. София: Издателство на Българската комунистическа партия.
Вазов, И. (1917). Нови екове. София: Книжарница Т.Ф.Чипев.
Генадиев, Н. (1923). Мемоари, т.1. София: Печатница на Армейския военно-издателски фонд.
Геров, Н. (1897). Речникъ на блъгарскый языкъ, чястъ втора Е-К. Пловдив: Дружествена печатница „Съгласие“.
Гочев, Я. (24 април 2010 r.). Националният предател генерал Радко Димитриев спасява Пирот за Сърбия през 1913 г. Извлечено от sitebulgarizaedno.com: https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=362:-1913-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Петков, Д. (съст.). (1993). Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област. Русе: Сексагинта Приста.
Кусевич, М. (1914). Погрома на България. Виновникътъ. Стара Загора: Печатница Светлина.
Маринов, Д. (1909). Стефан Стамболов и новейшата ни история – Летописни спомени и очерки, София. Печатница на Т. Пеев.
Николов, Т. (17 октомври 2019 r.). Старинарят бунтовник (2). Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/web/старинарят-бунтовник-2/
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.2. София: Български писател.
Раковски, Г. С. (1886). “Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите от Георги С. Раĸовсĸий (С предисловие от З. Стоянов). София: в. Независимост, Сĸоропечатница на К. Т. Кушлев.
Сборник дипломатически документи. (1914). Балканската война или Руската оранжева книга. София: Печатница „Витоша“.
Стамболов, С. (1991). Дневник. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Стоянов, З. (1883). Василъ Левски (Дияконът). Пловдив: Централна Печатница на Ед. Дионне.
Стоянов, З. (1886). Кои са виновниците за девятий август (основано на документи). Велико Търноео: Скоро Печатница на К.Тулешков.
Стоянов, З. (1943). Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му. Критично издание под редакцията на Стефанъ Каракостовъ. София: Новъ Свѣтъ.
Тахов, Р. (03 февруари 2015 r.). Как Русия продаде Силистра на Румъния. Извлечено от 24chasa.bg: https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/4576508
Трифонов, Ю. (1907). Историческо обяснение на вярата въ „Деда Ивана“ (Русия) у българския народ. София: Сказка пред Славянската беседа на 11-и мартъ 1907.
Христов, К. (1999). Време и съвременници. Част 1. София: Парнас-96.
Яворов, П. (1904). Гоце Делчев. София: Олчева книжарница.