• Защо най-острите критики към руската политика идват именно от хора като Каравелов и Ботев – и защо днес почти не ги споменаваме?
• Какво означава фактът, че български вестници от 19. век описват Русия като сила, която „отслабва българските сили“ и „поглъща цели народности“?
• Дали щяхме да мислим различно за „русофили“ и „русофоби“, ако тези текстове бяха част от училищните учебници?

Съдържание

„Народност“ (1867 – 1869)
„Тъпан“ (1869-1875)
„Свобода“ (1869 – 1872)
„Дума“ (1871)
„Независимост“ (1873 – 1874)
„Знаме“ (1874-1875)
Библиография. 18

В предната част на паноптикума „Третото Освобождение“ разгледахме периода от последните 2-3 десетилетия преди „освобождението“. Но не от гледната точка на историците (някои определящи себе си като русофили), а за да хвърлим поглед върху медиите от онова време. С думата „паноптикум“ обикновено се означава музей с восъчни фигури, но тя всъщност има друго значение: „паноптикон“или „паноптикум“ (от др. гръцки πᾶν „всичко“ + ὀπτικός „видимо“) е място, позволяващо от една точка, да се наблюдава в различни посоки. Затова от удобната позиция, в която сме седнали (или излегнали), ще погледнем в още няколко посоки – ще прочетем още няколко вестника.

„Народност“ (1867 – 1869)

Вестник „Народност“ е вестник на българската емиграция в Букурещ. Зад фасадата на обществено-политически вестник, орган на българското читалище „Братска любов“, той по същество излага възгледите на Тайния централен български комитет. (Бонева, 2024). Което не пречи, вестникът да бъде и трибуна на либералната и демократическа емиграция. Неговото мото е „Правдата е основата на царщината. Само праведното удовлетворение на народностите ще заздрави всеобщий мир“.

През 1869 г., „Народност“ публикува и анонимно писмо от Васил Левски (Радев, 2022), но тук ще отделим повече внимание на проблемите с преселението на българите – така актуално през онези години.

В бр. 35 от 16 юли 1868 г. четем за преселение, но за едно друго преселение – заселването на българските земи с черкези:

Факсимиле от в-к Народност – бр. 35 16 юли 1868 г,

И отново четем „Народност“, и отново четем за преселението – този път на „образователната“ страна на мераклиите за преселение. Българите в Русия не само нямали книги, но и трябвало да получат разрешение, за да си купят такава, за да четат!

„ …за 83 колонии с население от 150 000 души само до десетина прости първоначални училища“, което същност е доста по-зле отколкото в Османската империя, от която бягат. За учители в тези училища били назначавани всъщност „чиновници, изпъдени от службите за пиянство“. А и „учителите, стояха по-долу даже и от слугите. Всеки може да псува тези учители, да ги бие и проч.“.

факсимиле в-к „Народност“, бр. 37, 18 август 1868 г.

Можем да се замислим, дали обяснението е в това, колко се цени образованието в царска Русия, или по-скоро управниците в империята са наясно, че образованието е едно от най-силните оръжия, което в един момент би се обърнало срещу тях.

„Тъпан“ (1869-1875)

„Тъпан“ е сатирично-хумористичен български вестник, издаван в Букурещ между 1 февруари 1869 и 1870 г. от Иван Мънзов, с кратко продължение през 1875 г. Свързано с революционните среди около Любен Каравелов и българската емиграция в Румъния, изданието осмива политически, обществени и културни явления сред българската емиграция и възрожденските среди. За него, Христо Ботев пише статията „Вестник „Тъпан“ — известен хумористически лист“, в която анализира ролята на сатиричната журналистика и значението на обществената критика във възраждащото се българско общество. В текста Ботев отбелязва, че „Тъпан“ е направил „доста голям шум между нашата емиграция“ и използва случая, за да говори по-общо за нуждата от обществена сатира, за лицемерието и дребнавостта в емигрантските среди, за ролята на хумора като политическо оръжие. Звучи и днес актуално, нали?

През 1861 г., Георги С. Раковски е вече издал памфлета „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, но това не пречи да повдига постоянно проблема и в списвания от него вестник „Дунавский лебед“. Може би и защото брошурата, отпечатана в Букурещ в 3000 тираж от екземпляра бива изкупена, като целият тираж е унищожен от уж българската, но по същество русофилска Добродетелната дружина, основана от братята Евлоги и Христо Георгиеви в Букурещ. Но не трябва да се изненадваме – всичко това се случва по заповед на руския генерален консул Хенрих Офенберг!

Прекрасно описание за това, кои са „Добродетелната дружина“ дава полският художник Хенрих Дембицки, в своя карикатура – „Произхождение на букурещките нотабили“, родени по странен начин от Русия. Русия, показана не като „руска мечка“, а като… магаре.

Факсимиле от в-к „Тъпан“, бр. 14, 5.XI.1869 г. – худ. Хенрих Дембицки

Въпреки това, Теодосий Икономов успява да отпечата при пълна секретност още 3000 копия, които са прехвърлени в България. А защо секретност, при условие че Русия само преди няколко години е била във война с Османската империя, можете да си отговорите и сами.

Карикатурата на полския художник Хенрих Дембицки, с текст от Христо Ботев ясно демонстрира откъде идват представителите на „Добродетелната дружина“. И кой държи юздите на магарето!

И още една карикатура на Ботев и Дембицки, отново от в-к „Тъпан“:

Факсимиле от в-к „Тъпан“, бр. 9, 10.VIII.1869 г. – худ. Хенрих Дембицки

Още от училище не обичам въпроса „какво е искал да каже авторът„, но на карикатурата е изобразен един от дейците на „Добродетелната дружина” – „Хачо Горгорбашията“, който държи България за полата, докато „Дядо Иван“ му подава вериги, за да я окове. Под флага „надявай се“! А България чака помощ от своите революционери, чийто девиз е „Помогни си и Бог ще ти помогне“. И ако питате, кой е този „Хачо“, който иска заедно с Русия „да окове“ България – обяснение дава Захари Стоянов (запазил съм оригиналния правопис):

„(73). Евлогиевци — Братята Евлоги (1819—1897) и Христо (1824—1873) Георгиеви, родомъ отъ Карлово, видни ромънски българи, които много често сѫ пречели на революционното движение. Това е правилъ най-много Христо Георгиевъ, затова Левски и Христо Ивановъ отиватъ да го търсятъ и убиятъ — съ убийството обаче изглежда Каравеловъ не е билъ съгласенъ. затова не е указалъ съдействия. Христо Георгиевъ е билъ водачъ ва партията на „старитѣ“. Той е билъ осмиванъ отъ Каравеловъ въ повестьта „Хаджи Нено“; а Ботйовъ, макаръ и сродникъ на Христа Георгиевъ, го нападалъ въ не една статия, нарича го „Горгорбашията“, „Хачо“ и „Чорбаджиенъ“.“ (Стоянов, Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му. Критично издание под редакцията на Стефанъ Каракостовъ, 1943)

Чета описанието на съвременниците им и се сещам за двете фигури на централния вход на Софийския университет. И си мисля – дали пък даренията, правени от тях за изграждането на Алма Матер не са форма на индулгенция за поведението им преди освобождението?

„Свобода“ (1869 – 1872)

„Свобода“[7] е вестник, издаван от Любен Каравелов през периода 1869 – 1872 г.

Разгръщаме страниците на един брой от 1870 г., в който Каравелов аргументирано обяснява, че „Русия се е малко грижела за християнските народи в Турция“, като посочва преселението като най-силно доказателство. Странно, днешните евразийски адепти говорят едно, а съвременникът Каравелов казва друго! В уводната статия – цялата първа страница на в. „Свобода“, бр. 52 от 10 декември 1870 г., той започва с

„Дописката из Цариградъ, която ние поместяваме въ вестникътъ си, ако и да не разделяме въ сичко убежденията на нашиятъ дописникъ. свидетелствува че българскиятъ народъ е твърде раздраженъ против руското правителство…“.

Факсимиле от в. „Свобода“, бр. 52, 10 декември 1870 г.

Каравелов, като един опитен журналист, добре знаел как да се пази от цензурата и най-вече от дългата ръка на Русия, започвайки от трето лице с „Дописка от Цариград“. По-нататък, статията продължава с много по-остър тон:

„Че Россия са е малко грижила за христиенските народи въ Турция, свидетелствуватъ нейните постъпки съ българете и съ татарите и черкезите. Ако Россия е ослабила турските сили, то тя още повече е ослабила и българските. Да пресели толкова хиляди българи и да насели България съ толкова хиляди татаре и черкези; (…) Россия е можала да ни направи добро, но до сега ние не сме виделе от нея нищо повече, освен зло – това е факт.“

Факсимиле от в. „Свобода“, бр. 52, 10 декември 1870 г.

В същия брой на в-к „Свобода“, малко по-нататък четем за „българския“ граф, любимецът на някои българи Николай Игнатиев (който тогава все още не придобил титлата от своя баща):

„Игнатиевото връщане в Цариград ни удари такава една плесница, от която ще остане белег на нашата буза твърде дълго време. Россия, руското братство православието и славяно-филската любезност отидоха на вятърът! На вас се сърдеха мнозина от нашите българе, че вие казвахте да се надяме само на себе си и на своите братия, които търпят такива също мъки, каквито търпиме и ние, но днес и сами се увериха, че от немско-русското правителство да очаква човек помощ било глупаво и безполезно.“

„Можеме ли ние да очакваме помощ от онова правителство, което и своя собствен народ души, дави и разпина го на кръстът? Можеме ли ние да очакваме полза от онова правителство, което е изсмукало сичката кръв из жилите на русския народ и което живее не за народът, а народът живее за него? Можеме ли ние да очакваме свобода от онова правителство, което угнетява 21 000 000 малоруси (украинци) и 8 000 000 поляци?“

Факсимиле от в. „Свобода“, бр. 52, 10 декември 1870 г. стр. 5

Само няколко години преди „Десетата“ руско-турска война, Каравелов разкрива какви са плановете на руското правителство в „освободените“ територии. Планове, осуетени при последвалото „освобождение“. Планове, вероятно осуетени от Берлинския конгрес, ограничил руската окупация в България до девет месеца.

„Дума“ (1871)

Следващият вестник, който четем е „Дума“. Но не комунистическия „Работническо дело“, „откраднал“ името и пременил се през 1990 г., а оригинала, или както е пълното име – „Дума на българските емигранти“. Това е първият вестник на Христо Ботев (всъщност и един от първите български вестници), чийто първи брой излиза на 10 юни 1871 г. в Браила.

Факсимиле от заглавната страница на бр,1 в-к „Дума“, 10 юни 1871 г.

Може би част от величието на Ботев е и това, че само на 23 годишна възраст, той вече осъзнава, че славянофилската идея е всъщност оръжие на руската завоевателна и окупаторска политика. Факт, който до днес, някои нашенци на различна възраст и с различно образование, още не могат да осъзнаят!

„ …Идеята … на западните панслависти, в противност на онази на русскити, програмата на коя се заключава в думите на великия им поет: „славянските реки или ще се влеят в русското море, или то ще пресъхне?…Няма славянин, южен или западен, няма свесен човек, който би могъл да съчувства на такава абстрактна идея, каквато е тази на руссити, с осъществяването на коя са поглъщат цели народности…“

Факсимиле от в-к „Дума“, бр.2, стр. 8, 25 юни 1871 г.

„Няма свесен човек…, който би могъл да съчувства на такава абстрактна идея“, пише Ботев. Оптимистично! Аз пък, наблюдавайки историята 150 години след него,  бих му отвърнал: „има, имаа!“. Песимистично!

„Независимост“ (1873 – 1874)

Вестникът с прекрасното име „Независимост“ е издаван първоначално в Букурещ през периода 1873 – 1874 г. от Любен Каравелов, с активното сътрудничество на Христо Ботев.

Разгръщаме страниците на бр.44 от 21 юли 1873 г., в който в коментар на статия на Викентий Макушев в руския „Голос“, бр. 178, цитираща „московските славянофили“, които казват:

„Всичките славянски племена трябва да съставят едно цяло и да преклонят колената си пред своята по-стара сестра Россия“

Любен Каравелов отговаря:

 „ … славянските племена съставляват един славянски народ или една нация.“ И така, г. Макушев ни доказва, че на тоя свят не съществуват ни чехи, ни поляци, ни сърбе, ни българе, а съществува само „матушка Россия“, която не ще ни да знае за племенните особености на своите „нищожни“ славянски братя. …

Българският народ са бори … и старае да спаси вярата си и народността си; а руските богослови му разсказват … че овцете трябва да са покоряват на вълците;… най после, българинът се бори за своето съществувание, за своята свобода, за своето име и за народност; а неговите руски братия му казват, че български народ не съществува и че думата България е само географическо понятие! Разбира се ,че „ако славянофилите да не би биле така чудни, то тие биле твърде смешни“.

Факсимилета от „Независимост“, бр. 44,21 юли 1873 г.

Викентий Макушев, описван като „руски историк и филолог медиавист, славист, професор по славянска филология във Варшавския университет, член-кореспондент. на Руската академия на науките и Почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН)“, в прав текст описва руската гледна точка – и по отношение на българите, и по отношение на „вси славяни“! Пак да напомня – „съществува само „матушка Россия“!

„Знаме“ (1874-1875)

Чували ли сте онези пророчески  думи:

„ …Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии…“

Сигурен съм, че една голяма част от читателите на този паноптикум, наречен „Третото освобождение“ са ги чували и дори знаят, кой е техния автор. Но малцина знаят, че те са публикувани във вестник „Знаме“ – вестник, редактиран и издаван от Ботев, който се превръща в орган на българската национална революция. На 8 декември 1874 година в Букурещ излиза първият брой на „Знаме“ с редактор Христо Ботев. Няколко броя по-късно, на 4 април 1875 г. в бр. 13, излиза може би най-известната и цитирана статия на революционера, започваща с:

„Жалостни слухове достигат до нас из русска Бессарабия, т. е. из оная обетованна земя, в която една част от нашият народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на сяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварският деспотизъм!…“

Факсимиле в-к „Знаме“, бр. 13, 4 април 1875 г. стр. 4

Ботев описва жестокостите, на които са подложени българските преселници, приели „Матушката“ като втора Родина, подлъгани от обещанията и на руското правителство, и на българските му агенти. Цитирам:

„Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село (?) казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не гонял“*, не оставиха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея … Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има право да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тиранете никой почти не обърща никакво внимание. …“

Май коментар не е необходим…

…

Библиография

Бонева, В. (2024). Вестник „Народност“ и политическите движения на българите (1867-1869). От сборник, Васил Левски, българската емиграция и освобождението на България (стр. 151-163). София-Карлово: Национален музей „Васил Левски“. Извлечено от https://www.academia.edu/129794738/ВЕСТНИК_НАРОДНОСТ_И_ПОЛИТИЧЕСКИТЕ_ДВИЖЕНИЯ_НА_БЪЛГАРИТЕ_1867_1869_

Радев, Т. (2022). Васил Левски като анонимен автор на „Писмо от България“ до вестник „Народност“. История , ХХХ, 239-253. doi:https://doi.org/10.53656/his2022-3-1-lev

---

* Рус. – „Където Макар не е карал телетата си“ – отнася се до беден, безземен селянин, принуден да пасе чужди телета по най-изоставените и пусти пасища. Преди революцията, този израз се е използвал шеговито, за да опише политическо изгнание.