Съдържание
„Русофоби“. Или „антирусофили“?
Библиография
„Русофоби“. Или „антирусофили“?
В следващите редове ще говорим за едни други българи. Българи, които пропагандата директно нарича „русофоби“. Защо у нас, стремежът да се еманципираш от Русия, да се освободиш от тежки зависимости, у нас се нарича русофобия?
Между другото терминът „русофобия“ е измислен около 1884 г. в Източна Румелия от „русофилите“, за да обозначат хората с различно мнение по отношение на връзките ни с Руската империя, и заклеймят хората, които просто искали една Независима България. Онова, което у нас се нарича „русофилство“ или все по-често „рублофилство“, всъщност е преклонение пред руската автокрация, панславизъм, а вече и антиевропеизъм, съчетано с дълбок поклон пред руските пари! Които, както добре знаем „не миришат“!
Но нека уточним – „фобия“ не значи „омраза“! И никога не е значело! Респективно русофоб не е човек, който мрази Русия или руския народ! Истинския смисъл на думата „фобия“, която идва от гръцкия език (Φοβία), се превежда като „страх“.
Всъщност, пропаганда и днес нарича българофилите „русофоби“?!? Защото, видиш ли, не обичали Русия! А защо трябва да Я обичат? Заради „освобождението“, заплатено от нас с повече злато, отколкото е получила Русия при продажбата на Аляска?
А много по-точният синоним на думата „русофоби“ е „антирусофили“! Или простичко казано „българофили“! Но някак този термин няма как да обслужи руските интереси. Затова – „русофоби“!
Най-истинския, и затова най-мразения „русофоб“ от онзи период разбира се е Стефан Стамболов. Премиерът, изплатил последната вноска от Окупационния дълг (поне така твърди Димитър Маринов в неговите спомени). (ibidem)
Да видим спомените на Стамболов, публикувани в неговия „Дневник“ (Стамболов, 1991). Малко хора знаят, че в един немалък период от живота си, Стамболов е русофил.
„В борбата ни с турците за нас Россия беше свята, на нея ни гледахме с пълно и безпределно доверие, от нея чакахме да ни помогне… Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но на австрийците, на немците, а най-вече на англичаните, които високо викаха, че Россия не иде да ни освободи, а да ни пороби, завладее и погълне. Кой българин вярваше на тия немско-английски палаври*“ (*измислици – бел.ред.)
Не минава много време и трезвата оценка на реалността, превръща „русофила Стамболов“ в „русофоба Стамболов“:
„Едно време, всяко зло за българите идеше от Цариград, днес иде от Петербург. Едно време ние се борихме и пазихме от турците, днес същото правиме с руссите. … Като разбрахме, че Русия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Русия и нас една страшна и непримирима дипломатическа война, война между „освободителите“, днес превърнати в грабители и „освободените“, между малкия Давид и исполина Голиата…“
Факсимиле от Стефан Стамболов, „Дневник“; УИ „Св. Климент Охридски“ (Стамболов, 1991)
Стамболов показва и методите, в които Русия е действала тогава, но всъщност, те не са по-различни и днес:
„С едно постоянство, което учуди всичкия свят, с една неочаквана вещина, с една примерна ревност и бдителност, с една предвидливост и съобразителност българете унищожиха всичките русски интриги, разкъсаха всичките им примки и прескочиха всичките трапове, които им бяха приготвили „освободителите“. Интригата и подкупът, заплашванията и заканванията не подействаха, изкуствено приготвените бунтове умряха преди да се родят, обещанията много малко души прилъгаха…
Затова нашите братушки … ще сторят много добре да си понамалят претенциите и ограничат апетитите…“ (Стамболов, 1991)
Пророчески звучат думите на „русофоба“ Стефан Стамболов, плашещо актуални дори и днес. Защото май за повече от един век, още не сме си научили урока…
Още няколко цитата, които заслужават особено внимание. И те не са случайни – писани са от „Дядото“ и са от юбилейно издание по случай 25 години от смъртта му, отпечатано от Издателството на БКП, по решение на Политбюро!
Може би трябваше да уточня, че цитираният труд е от 1906 г., но поради правописа предлагам факсимилета от 1950 г. И не само – изданието е от епохата на Сталин, в разгара на Култа към неговата личност! А авторът, изказващ се толкова остро срещу Русия не е кой да е – той е виден български социалист! Че и един от най-видните. Не вярвате, нали! Свикнали сме, повечето от българските социалисти, сляпо да защитават всичко руско, нерядко дори срещу интересите на България! Но това е писано наистина от убеден социалист, ръководител на Партията (с главна буква)! И не е моят Дядо. Факсимилетата са от книгата на Димитър Благоев – Дядото, „Принос към историята на социализма в България“ – за невярващите, нека погледнат стр. 82-85. (Благоев, 1950)
Основателят на днешната ни социалистическа партия, която с гордост се нарича „столетница“, директно дефинира Русия, като основен враг на българската държавност! Това, често е неизвестно на днешните социалисти, а и „удобно“ се пропуска от ръководствата на социалистическата партия от близо век! В последните години, много членове, вкл. и от ръководството на БСП, бяха изключени от партията, за много по-невинни изказвания! Питам се, дали Благоев също не трябва да бъде „изключен“? Но пък той е основател, когото използват като знаме на партията! Значи, най-удобно – нека бъде заметен под килима и да потъне в забрава! Както се случва често в българската история! За съжаление…
Още един „окат“ русофил – „Дядо“ от онова време, сочи „Виновникът“:
„Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия.“.
Думите са на Тодор Кусев, останал в историята като Старозагорски митрополит Методий.
Факсимиле от Методий Кусевич – „Погрома на България. Виновникътъ“, 1914 г. (Кусевич, 1914)
Макар и завършил богословие в Русия, Дядо Методий страстно ще защитава българската кауза! За него Добри Ганчев ще каже:
„Безскрупулен е Методий. Пред нищо не се спира, кога е въпрос за общото дело… Волята у Методий от стомана скована. Неуморна, никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. В очите на остепенните хора минава за лудничав … Патриотизмът у Методия минава границите на разума.“
Така, „минавайки границите на разума“, духовникът поставя може би най-точната диагноза на част от българското общество – и тогава, и по-късно, и до днес! А ако ме питате – докога? Не знам…
Политици, духовници показват достатъчно ясно мнението си по отношение на Русия. И особено по отношение на русофилите. Но какво казват интелектуалците.
Пенчо Славейков. Отрасва в семейството на Петко Славейков, известен с русофилските си наклонности, който през 1879 г. дори е избран за депутат в Учредителното събрание в Търново от квотата на Руския Имперски комисар княз Дондуков-Корсаков. Изявява се в групата на либералите, като става един от водачите на новообразуваната Либерална партия.
Въпреки влиянието на баща си, Пенчо Славейков е критичен към руското влияние по няколко основни причини, свързани с неговите идеи за културата, политиката и националната независимост на България. Той вярва, че българската литература трябва да се развива като част от „модерната европейска култура“, а не да копира руските образци. Основава „Кръг „Мисъл“ около едноименото списание – литературно-интелектуално обединение от края на XIX и началото на XX век, заедно с Петко Ю. Тодоров, и д-р Кръстьо Кръстев, като по-късно се присъединява Пейо Яворов. Членовете на този интелектуален клуб смятат, че българската литература трябва да се развива като част от общоевропейската култура, и не приемат прекаленото подражание на руската литература, която задържа развитието на българската култура и я прави зависима. Освен това, Пенчо Славейков поставя силен акцент върху „националното самосъзнание и индивидуалността“. Според него всяка нация трябва да изгради собствена култура, а не да следва сляпо чужда, дори тя да е тази на „освободителя“.
Както добре знаем, след Освобождението, Русия често се намесва в българската политика. Много интелектуалци от времето започват да гледат критично на това влияние. И Славейков е сред тези, които смятат, че „българските интереси трябва да стоят над руските“, и че страната трябва да води самостоятелна политика.
Говорейки за „Кръг „Мисъл“, не може да не споменем друг български интелектуалец и поет – Пейо Крачолов. И ако за някого, това име е неизвестно, ще помогна – Яворов. Мнозина ще определят Яворов като лиричен поет, други ще ви разкажат за Лора и за драмата на живота му.
Пейо К. Яворов е активна фигура в освободителното движение на българите в Македония в периода 1901–1913 г. Като легенда звучи историята, как Яворов, с още трима български войводи превземат Кавала през 1912. Очакваме да види романтичната истина в нашето освобождение и няма как да не благодари на братушките!
Но…
„Тъкмо преди една година българския народ празнуваше 25-годишния юбилей от провъзгласяването на априлската революция. Управниците, кой знай защо, счетоха за необходимо да свържат този юбилей с полагането основния камък на паметника на руския император в София, и по такъв начин да чествуват празника на една революционна идея с идеята на една от най-върлите монархически реакции. Това жестоко противоречие, което от проста деликатност не трябваше да мине даже и през главата на инициаторите, щеше да стане официален израз едва ли не на цял един народ, ако да не се намериха една шепа млади, буйни глави, които с риск на своето положение и бъдаще, решиха да издигнат своя протестующ глас и да внесат един приятен, един ободряющ дисонанс посред ликующия вопъл на изродената идейна тълпа…
Обаче намериха се хора, интересите и положението на които ги караха да осъждат поведението на студентите; намериха се хора, които се уплашиха да не би студенческия протест – който имаше за цел да изтъкне и несъвместимостта на идеята вложена в априлската революция с идеята на руския монархизъм, образа на пламенния Ботев с тоя на руския монарх – да компрометира официалната русофилска политика на България. Тия хора бяха българските управници и всички ония, що се готвеха да водят съдбините на България чрез благоволението на деспотическа Русия. Те поискаха да накажат студентите и даже да си отмъстят за техния дързък протест.“
Факсимиле от в-к „Дело“, бр.16, 1902 г.
В началото на ХХ век, след Берлински договор, македонският въпрос остава нерешен. Революционери от Вътрешна Македоно-одринска революционна организация (ВМРО), сред които и Яворов, очакват подкрепа от Русия като традиционна покровителка на славяните. Но руската политика е насочена за запазване на баланса на силите на Балканите и подкрепа за реформи в рамките на Османската империя, а не за революционно присъединяване на Македония и създаване на голяма България. Огорчен от поведението на „Освободителката“, в своя статия Яворов ще нарече Русия „джелатинът на Македония“:
А ако не ви е позната тази дума, обяснявам: джелатин – главорез, изтезател, палач — т.е. сила, която вместо да спаси, допринася за гибелта на българските стремежи в областта.
Факсимиле от в-к „Право“, бр. 30, 13 септември 1902 г.
И накрая да прочетем предговора към книгата му „Гоце Делчев“, издадена през 1904 г.:
„Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. …
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат — отечеството ни беше разкъсано на три части. И големият български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.
Тъй минаха ред години, десет и повече, в мъчителни очаквания, в празни сънища. През това време руското правителство употреби всички средства да покаже, че славянството и православието са две овчи кожи върху гърба на един хитър вълк. …“ (Яворов, 1904)
Факсимиле от П. К. Яворов – „Гоце Делчев“ (Яворов, 1904)
Колко точно го е формулирал поетът! Българската поговорка „вълк в овча кожа“ описва човек, който се представя за добър, безобиден или благонамерен, но всъщност криещ лоши намерения. А Русия даже е надянала две кожи – и на славянството, и на православието! И ще спекулира с тях, докато има кой да „кълве“…
Друг български интелектуалец – поет, белетрист и драматург – Кирил Христов. През 1903 г.. лично Иван Вазов ще го провъзгласи за най-талантливия млад поет.
„Е, устремений към звездите господине, ако наистина руският народ е баща на българския, не заслужава ли тоя безподобно жесток баща най-малко една храчка в лицето?
Никой не е причинил такива беди на българския народ, каквито му са причинили русите! Нашето освобождение, дори ако беше то един безкористен идеалистически акт, не би било благодеяние, а плащане само на една частица от великия дълг на Русия към нас и, от друга страна, един данък на съвестта. А знаем колко безкористен е този акт, знаем по цяла грамада дипломатически документи, че не за нашите черни очи дойде Русия да ни освобождава; че тя хубавичко се беше наготвила да не мръдне оттука, но че дипломацията й пак остана, както винаги, на пясъка и видя-невидя, трябваше да се подчини на волята на Европа и да се измете из България, като я остави сама да се урежда.
Така че, дори ако Русия беше ни освободила от „славянска любов“, дори ако нямаше помен от хилядите дипломатически гадости преди преврата на 9 август и след тая дата, дори ако в 1912-1913 год. нейното държане към нас бе осветено с грижата на един истински баща, който не пуща сам разбойниците в къщата на своя син – ние пак не само няма за какво да бъдем признателни на Русия, но трябва с всички най-силни средства да поставим въпроса на нейната колосална отговорност за изтреблението на българския народ. И идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той днес в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнска православна Русия; че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура.“ (Христов, 1999)
Ще завършим темата с Патриарха. Но не онзи, близкия до Кремъл. Нито онзи, който се снима ухилен до посланик на държавата, бомбардираща детски болници. Или подкрепящ Русия в агресията й в Украйна. Говоря за „патриарха“ на българската литература – Иван Вазов.
Години на ред – убеден русофил, няколко години преди смъртта си, провокиран от Първата световна и нападението на Русия и в Добруджа, и в Македония, Вазов пише „На руските войни“. Стихотворение, за което широката публика разбра след 10-ти ноември:
Факсимиле от „На руските войни“ – Иван Вазов, „Нови екове“ (Вазов, 1917)
И още за Вазов – в „Спомени из моя живот“, основоположникът на етнографията в България, Димитър Маринов, пише:
„аз съм вече на 81 г. възраст (1926 г.), много съм чел, много преживях, много мислих и като си припомням големите злини на руската дипломация, дохождам до голямо недоумение: на какво се дължи това заслепено русофилство на тия мъже, от които има много умни люде. Покойният Вазов, като клеймеше нашите врагове в последната война, избягваше да спомене Русия; писах му едно кратко писъмце, в което мило го упреквах в това, като го питах: руските войски в Добруджа като освободители ли бяха дошли или да ни изковат нови окови? Той ми отговори с картичка, пратена с плик по пощата. Ето съдържанието ѝ: „Драги бай Митко, прав си, но нямам кураж да сломя в мене кумира, който сам си създадох. Поне засега. Твой Вазов”. (Николов, 2019)
Може би последните думи на Вазов трябва да стигнат до всички, които продължават да „филят“ Русия във всички й метаморфози – царска, болшевишка, съветска, та до днешната й уродлива форма.
За да сломят в себе си този псевдокумир, този тотем пред който се прекланят.
Не може да не завършим тази част с още думи от Захари Стоянов – „Кой“:
„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесло за пръв път думата освободителка и покровителка!“
Факсимиле от в-к „Свобода“, бр.77, 22 август 1887 г.
- снимка на заглавната страница : Стефан Стамболов, Пейо Яворов, Иван Вазов
Библиография
Благоев, Д. (1950). Принос към историята на социализма. София: Издателство на Българската комунистическа партия.
Вазов, И. (1917). Нови екове. София: Книжарница Т.Ф.Чипев.
Генадиев, Н. (1923). Мемоари, т.1. София: Печатница на Армейския военно-издателски фонд.
Геров, Н. (1897). Речникъ на блъгарскый языкъ, чястъ втора Е-К. Пловдив: Дружествена печатница „Съгласие“.
Гочев, Я. (24 април 2010 r.). Националният предател генерал Радко Димитриев спасява Пирот за Сърбия през 1913 г. Извлечено от sitebulgarizaedno.com: https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=362:-1913-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Димитър Петков (съст.). (1993). Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област. Русе: Сексагинта Приста.
Кусевич, М. (1914). Погрома на България. Виновникътъ. Стара Загора: Печатница Светлина.
Николов, Т. (17 октомври 2019 r.). Старинарят бунтовник (2). Извлечено от kultura.bg: https://kultura.bg/web/старинарят-бунтовник-2/
Павлович, П. (1935). Авантюры русского царизма в Болгарии Сборник документов. Москва: Государственное социально-экономическое издательство.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.1. София: Български писател.
Радев, С. (1990). Строителите на съвременна България, т.2. София: Български писател.
Раковски, Г. С. (1886). “Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите от Георги С. Раĸовсĸий (С предисловие от З. Стоянов). София: в. Независимост, Сĸоропечатница на К. Т. Кушлев.
Сборник дипломатически документи. (1914). Балканската война или Руската оранжева книга. София: Печатница „Витоша“.
Стамболов, С. (1991). Дневник. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Стоянов, З. (1883). Василъ Левски (Дияконът). Пловдив: Централна Печатница на Ед. Дионне.
Стоянов, З. (1886). Кои са виновниците за девятий август (основано на документи). Велико Търноео: Скоро Печатница на К.Тулешков.
Стоянов, З. (1943). Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му. Критично издание под редакцията на Стефанъ Каракостовъ. София: Новъ Свѣтъ.
Тахов, Р. (03 февруари 2015 r.). Как Русия продаде Силистра на Румъния. Извлечено от 24chasa.bg: https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/4576508
Трифонов, Ю. (1907). Историческо обяснение на вярата въ „Деда Ивана“ (Русия) у българския народ. София: Сказка пред Славянската беседа на 11-и мартъ 1907.
Христов, К. (1999). Време и съвременници. Част 1. София: Парнас-96.
Яворов, П. (1904). Гоце Делчев. София: Олчева книжарница.